МАЙЧИНИ СЪЛЗИ
Стоене, мой синко Стоене,
ти идеш от летни къшли,
защо си от мъка засенен,
какво, мой синко, боли?
- Ох, тръпна аз, майчице, стара,
блуждае ми погледа плах…
До късно край огън в кошара,
аз снощи, когато лежах,
в миг стадо ми рукна в уплаха
и лудо се в мрак разпиле;
зловещо се псета разлаха
и страшен вой екна в поле.
Излязох и смръзнах: пред мене
лежаха, захвърлени в кът
девойки, два трупа студени
с пронизана кървава гръд…
О, майко, кълни орисия:
те мене за тях ще бедят!
В тъмницата хладна ще гния
далече, там нейде в градът!…
Ей, облак прах друми засени
и конски се тропот зачу:
потеря от върли сеймени
със викове в двори нахлу.
Те в миг уловиха Стояна,
извиха ръце му назад
и вързан го призори рано
откараха в тъмния град.
Години той гина в тъмница,
забравен, в гроб сякаш зарит;
едничка там майка клетница
стоеше на каменен зид.
Над покрив тъмничен тя плака,
там плака тя, плака безспир,
додето тъмница прокапа
от сълзите майчини - вир.
Ей капка след капка полита,
Стояну челото влажи.
В почуда затворникът пита:
- Ключарю, мой брате, кажи:
от що е наквасена стряха,
над покрива дъжд ли роси,
та капчици дребни обляха
чело ми и сиви коси?
- Тук майка ти в плачове диви
окайва те нощи и дни -
от майчини сълзи горчиви
тъмничният покрив изгни!
И сълзи премрежиха взори:
не е той забравен, самин!
И викна от глухи затвори:
- О, майко, чуй клетника син!
Аз нямам ни брат, ни сестриче,
за стадо току ми е жал:
докарай ми вакли юргичи,
донес ми и меден кавал!
В зори майка стадо забрала,
измоли страж, влезе в затвор,
подаде Стояну кавала
и пусна юргичи на двор.
Засвири Стоян, заговори
с кавал през тъмнични стени.
Разнесе се песен из двори,
и трепнаха стари овни:
те слушаха песен позната
и луда ги песен обзе -
заблъскаха порти с рогата,
заровиха прага с нозе.
Видя ги началник тъмничен
и каза на своя ключар:
- Пуснете овчаря обичен,
Стоян е невинен лежал!
——————————
сп. „Родна нива”, кн. 4-5, 1929-1930
