Тошо Лижев

Тази история я знам от мой земляк, съученик от някогашната ни селска гимназия, където търкахме чиновете преди много-много години и залягахме над учебниците с надеждата на родителите ни, както те се изразяваха, да прокопсаме. Не бях го виждал повече от половин век. Цяло чудо е, че се познахме в навалицата пред някогашното казино в Морската градина. Недялко от последния чин. И родата му - помня - е от Еленския Балкан, най-заможните хора в селото ни, но то е било преди Девети, доста преди Девети, сиромашко момче си беше моят съученик, в отделенията ходеше със закърпени отзад гащи.

Та седнахме на пейка пред казиното и се отворихме на приказка, но ако си мислите, че сме си разправяли кой как е „прокопсал”, грешите. Наборе, вика Недялко, чувал съм, че отдавна живееш във Варна, ама ето, виж, не сме се засичали ни веднъж. Чудно нещо е животът - не знаеш кога, от къде, с кого, на кого, какво, как… А по-лошото е, че и паметта ни е накърнена, ощетена. Миналото ни крие тъмни, непрогледни кътчета, които понякога не ни се откриват до самия край.

Така рече: накърнена, ощетена. В ония далечни ученически години той си беше малко нещо отнесен, такъв изглежда си е останал. Накъде биеш, наборе, питам, а той вдига нагоре показалец и вика: Чуй плача!

А наоколо смях, закачки, никой не плаче.

Пръстът му сочи не отвесно; към хоризонта е боднат, натам, където морското тъмносиньо допира небесното светлосиньо. И повтаря: Чуй плача! Бре, викам си, моят някогашен съученик на стари години я мистик е станал, я съвсем е мръднал. Не съм побъркан, клати глава той, сякаш усетил какво си мисля, даже склерозата все още ме щади. Не го чуваме ние, много често не го чуваме… Кое, питам, наборе, какво не чуваме? Плачът, наборе, плачът, кима Недялко. Да ти река какво открих на стари години, а после, ако те заинтригува, ще ти разкажа подробно.

И замълчава, вперил поглед в линията на хоризонта. Хич не съм сигурен, че му е наред главата, ама го питам какво е открил. Открих, вика, че поради една малка случайност мене просто е могло да ме няма, да не съм се родил на този свят. И мене и баща ми и братята на баща ми, чичовците ми демек. Това, наборе, не съм го чел в книга, а е самата истина - историята е отпреди 130 години. Не знам дали точната дума е случайност, но за плача съм сигурен. Да ти я разправя ли случката, дето и аз половин век не подозирах, че е била?

Давай, викам, целият съм слух и няма дума да обеля докато разправяш. Но си имам едно на ум, може да се наслушам на старчески глупотевини.

Случката, започва Недялко, е от лятото на 1877 година. Знаеш, тогава Русия обявява война на Турция. Казаците прецапват Дунава и напредват към Балкана. И през нашия край. Главните им сили, знаеш, са били към Плевен, после идва Шипка и така нататък, но и по нашия край е имало сражение, наречено Малката Шипка. През август, по едно и също време е било. Петстотин солдати са паднали там, на Керчан баир, три пъти повече били жертвите от турския аскер. В това сражение е участвал и писателят Гаршин (1), описал сетне войната и нашия край. Руските генерали поддържали постове и подвижни дозори по линията Свищов-Елена да следят и да не допускат придвижването на неприятелски сили от Шумен към Плевен, които могат да пробият обсадата. Това се знае, знае се и за паниката в нашето село по него време през август, когато плъпнал слух, че се задава голяма сила - башибозук и редовен аскер. От страх да не ги бастисат и изпотрепят, нашенци, мало и голямо, хукнали на север към Русчук, както тогава са викали на Русе. Не била редовна войска, а черкези, черкезки банди са върлували по него време. Моят дядо по бащина линия тогава е бил шестгодишен и бягал наред с възрастните, а баба ми, бебе на три месеца, майка й, сиреч прабаба ми я носела на гръб в шарена люлка от тъкан вълнен плат, презрамчена. Такива и сега носят майките, но отпреде, на гърдите си и са от изкуствена материя. Дядо ми, участник и свидетел на голямото бягство, всичко помнел, но искал да се забрави, да не се знае насетне в рода какво е било и случката потънала в гъста мъгла, наборе. Защо, ще речеш, защото бил стамболовист, ей затова, в партията на Стамболов членувал, а значи е бил русофоб.

Малко объркано ти разказвам, но нека сега забегнем стотина години напред и да си представим как отварят гробището на Варна, централното гробище, дето по времето на социализма беше затворено от властта, в него погребваха само големци, друг, ни умрял, ни жив не можеше да припари.

Ходихме там, когато го отвориха за гражданството, с най-големия от седмината ми братовчеди. Може би знаеш, имам аз седем братовчеда и една братовчедка и всичките, като изключим братовчедката, си патихме от новата власт след Девети заради дядото, който е бил най-заможен в целия ни край, фабричка имал, с една дума капиталист, а следователно и народен враг. Братовчедката поради хубостта й я взе за жена околийски партиен началник. Това между другото, искам да ти обясня някои подробности, та да ти е напълно ясна историята. Никой от нас осмината не бе чувал какво се е случило в оня августовски ден на хиляда осемстотин седемдесет и седма, но имало едно изключение и то е деветият, най-възрастният ни братовчед. Той е 27-ми набор, смътно помни и дядото, стамболовиста и фабриканта, който пък през голямата криза фалирал и през 31-ва на стари години станал гурбетчия, запилял се по Южна Америка. Срещаме се ние веднъж с големия братовчед на улицата, дето се спуща от Франгата (2) към автогарата. Досами старото гробище. Накъде, питам го. Да диря бабата и дядото, вика, братовчедката му заръчала, тя живее в друг град, да отиде на бабиния гроб и да запали две свещички. Две, защото на паметника под името на баба ни било изписано и името на мъжа й, демек на дядо ни, макар да е погребан в Бразилия, в Сао Паоло, А сетне, рекла братовчедката, да го фотографираш надгробието с името на дядото и ще напишем прошение до бразилското посолство в София - да го издирят дядото, къде точно е погребан и ако не можем да идем при него, поне да знаем.

Сега пак малко ще се отклоня за уточнение. Братовчедът живееше във Варна откак доста преди нас е завършил селската ни гимназия. Успял с фалшива препоръка от ОФ да запише счетоводство в тукашния икономически институт, сетне работил в туристическия бранш, но като внук на буржоазен елемент не се издигнал повече от ОТЗ3, както казваха при социализма на оберкелнера. Той е изпратил и бабата през петдесет и не помня вече коя година, снимка ми е показвал, на времето е било обичай да се фотографират живите роднини край ковчега на починалия. Та знаеше къде е гробът. Аз хабер си нямах, във Варна се озовах чак през 1986-та след като учителствах 19 години из Делиормана, Лудогорието демек. Деветнайсет години с моя полувисш даскалски институт учех на българско четмо и писмо турчетата. Тачеха ме местните, на гости ме канеха и ме гощаваха, щото аз двойки не пишех. Живеех ей така кротката, без да шавам, някак си дремливо, а след като се спомина първата ми жена, отпраших към Варна. Хубаво, но като нямаш жителство, къде да се хванеш на работа. Отивам в пристанището да се цаня за докер. Хамалин демек. Не може, викат, ти си висшист, институт си завършил. Бе началство, възразявам, не е точно така, институтът си е институт, ама аз съм полу-, а не пълен висшист. Пълен, непълен, не може! Е, хванах се в Девня, работник в новото певеце (4), дето след два месеца гръмна, та разтресе и Варна. Поменавам ги тези подробности, наборе, защото бях дотогава далеч и от града и от родата. Че баба ни се е споминала го узнах с голямо закъснение, а и да ми се е отварял път към Варна, гробището вече го бяха заключили. Като че ли е секретен обект. Но братовчедът знаеше парцела и мястото и уверено ме водеше. Докато по едно време започна да трамбова като спънат кон и да се озърта насам-натам. Чудна работа, вика, тук беше, ей тук, а сега го няма гробът. Знаело се сред родата ни, че е платено за вечни времена. Оказа се, не било така - минал срокът, дали го гробното място на други. Час-два се мотахме да питаме и оглеждаме, накрая открихме каменното надгробие, паметника, захвърлен до оградата откъм северната страна. И вярно: под името на баба Станка изписано и името на дядо ни Стоил, дето е бил погребан в Сао Паоло, но и на него кокалите му сигурно отдавна са ги изхвърлили, то тук не са опазени, камо ли в далечната Бразилия. Ей този камък, никому ненужен вече, бе единственото останало от двамата ни предци.

Стоим като онемели, в ръце с незапалените две свещички. Запалихме по цигара. Стоим, пушим и мълчим, а отвъд оградата откъм онова голо място, знаеш го, дето пътуващите циркове опъват шатри, се зачу плач. Бебешки плач. Чудна работа, клати глава братовчедът, като си помислиш само, че и баба ни е била пеленаче и насмалко да си остане пеленаче. И ми разказа случката с бягството.

Бягали нашенци от турския аскер все през гората, на закрито. При първата почивка хапнали, пийнали водица, майките накърмили бебетата, полегнали бегълците на тревата да подремнат. Баба ни, тримесечното пеленаче, я вързали на два клона - те са като цедилки тези едновремешни люлки, знам ги, защото и аз като бебе съм отгледан в нея. Да, в същата, наборе, но това е малка подробност. Наблизо имало коларски път, черен път и от там по едно време се донесъл тропот на конски копита. И мъжки гласове, чужди гласове. Скокнали нашенци и го ударили на бяг. В паниката изоставили и храна и дрешки, между дърветата се валяли козиняви торби с дребна покъщнина. Изоставили всичко, що смогнали да вземат на ръце от къщите си. Останало и тримесечното пеленаче сладко да си спи в люлката. Бягали, що бягали, майката, демек прабаба ни се сапикясала и като писнала, като ревнала: горката аз, затрих си рожбата, отиде ми детето. Сгълчали я мъжете да не вика, да не чуят аскерите и се повърнали назад по следата на отъпканата трева. Ха насам, ха натам, сред драките и трънака, види се, объркали посоката. Дълго се мотали из гората, докато по едно време не излезли на коларския, на черния път, а насреща им - конници. Солдати. И най-отпред началникът им - от едната страна на коня се подмята сабята му, от другата виси здраво захваната люлката с тримесечното пеленаче. То не било радост, то не били благодарности, нашите ръце им целували на руските войници. А те, рекли, по плача открили бебето. Плачело изоставеното пеленаче, плачът му ги завърнал от пътя им къмто гората. И гледат - от едно дърво виси люлка, а наоколо жива душа няма, такова чудо не били виждали. Не бягайте, братя християни, рекли, в селото ви поставяме стража, не бойте се.

И наистина, наборе, имало стража сетне, знаеш и селото ни на нея е наречено, но точно тези солдати, дето спасили бебето, черкезите им сторили засада и до крак ги изтрепали. А нашенци в бързотията дори за имената им не попитали. Но имената се знаели и ти ги знаеш, наборе. Ако ги помниш, разбира се. Те са на паметната плоча в двора на гимназията ни, дето с тебе присядахме до нея в междучасията и гледахме как над училищния клозет откъм мъжката страна се надигат вълма от дим. Съучениците ни пушеха там, а даскалите се правеха, че не забелязват дима. Ние с тебе като по-гнусливи, дърпахме качака в голямото междучасие скрити зад старата селска чешма до гимназията. А в малките междучасия седяхме до плочата, четяхме руските имена и гадаехме какви са били на вид, от кои краища на огромната си страна са дошли. Не подозирахме дори ние с тебе, че с тази плоча, с тези имена на нея е свързан нашият живот, защото ако не са били тези руски момчета и мене нямаше да ме има на белия свят. Не знаехме тогава. Бабата, бог да я прости, го открила на братовчеда чак през хиляда деветстотин четиридесет и осма, след като узнала за смъртта на мъжа си, демек на дядо ни, в Бразилия. Сега, рекла, вече може да ти разправя онази история, когато съм била тримесечно бебе и са ме носили на гръб в гората. Преди мълчала - дядото бил против. Не ми е харно, викал, да знаят какво се е случило тогава и да ти излезе име Изгубена Станка. Пък и руснаците, твърдял, не са идвали да ни освобождават, а да ни завладяват, окото на императора в Босфора било вторачено. Знам, викал, че простият войник с друга мисъл идвал - да отърва братя християни от агарянско иго, но политиката е друго нещо, а политиката стои над всичко и накъдето бутне обикновения чиляк, той натам мърда.

И виж, наборе, какво нещо е животът. Или съдбата, както искаш го речи. Рано или късно тя ти го връща - дали да ти натекне за някой твой минал грях, дали да те вразуми. А може и да е случайност, знам ли. Дядото през четиридесет и шеста година се наканил да се връща на родна земя. Парици не спечелил, но се сдобил с лоша болест и тя го тръшнала тъкмо когато вече стискал билета за кораба до Хамбург. Изгорял билетът. Намерил се добър човек и то лекар, руснак от белогвардейците, стигнали до Бразилия, бягали и те, знаеш, но от червените през деветстотин и двадесета година. Вдигнал го докторът на крака и изкарал дядо ни Стоил година и нещо при него и изглежда той, белогвардеецът, го е изпратил в последния му път. А тези подробности дойдоха до баба Станка по двама русенци, завърнали се от Бразилия и донесли дребни вещи на мъжа й, предадени им от руския доктор. Седемнадесет години тя бе чакала мъжа си и тази вест я срина. За една нощ тъмната й и гъста коса побеля нацяло и тя сложи черна забрадка. Сега, рекла на братовчеда, мога да разправя онази стара история, но по-добре да не бе се случвала, нямаше толкова да патя и да се мъча на този свят. В мизерия доживя последните си години тя, а и синовете й, бащите ни, едва се крепяха, фабрикантски чеда, за чужди елементи ги броеше народната власт, макар всички да смениха фамилията си, белким се забрави миналото. Ама народната власт не забравя. Аз, наборе, съм единственият, който още носи дядовата фамилия. Ще речеш, какво от това? Дъщерите ми и внуците се пръснаха като пилци по земното кълбо. И моите и братовчедските. На времето мислехме от Бразилия по-далечно няма, а гледай сега: малката ми щерка от години живее в Чили, а на единия братовчед внукът е в Нова Зеландия. А по тези места, знаеш, хората ходят с краката нагоре. От наша гледна точка. А тяхната гледна точка каква ще е? Какво ще помнят? Какво ще знаят за миналото си, за родата си и за родната земя?

Планетата, наборе, отесня, но хората вместо да си станат по-близки, все по се смразяват. Все по се чуждеят и губят способност да чуват плача. Хайде да си разменим телефоните, живот и здраве, ще се видим отново, ти да ми разкажеш за себе си, какво и що си преживял, че аз ти надух главата с моите приказки. Ама историята си заслужава, нали?

Заслужава си, викам, наборе, но ми се струва, че ти не я довърши. Не я доразказа.

А Недялко мълчи. Мълчи, все така вторачен в линията на хоризонта, зад която някъде далече-далече, от другата страна на кълбото потомците ни ходят с краката нагоре. Сигурен съм, викам, наборе, че след като си я узнал, историята имам предвид, си отишъл на село и до двора на гимназията си се отбил.

Отбих се, кима наборът, но не ми се говори за това. Каква ти гимназия, какъв ти двор, след земетресението през осемдесет и шеста всичко е променено, а плочата я няма никаква. Кого да попиташ? Краеведът бай Продан си заминал, нови непознати лица, към кого да се обърнеш? Ходих в читалището, библиотекарката рече загубена е плочата, кой знае къде се е дянала след земетресението в голямата бъркотия и суматоха. А може и да не е загубена, аз, вика, не съм тукашна, някой от местните ще да я е прибрал в мазето си. И ей тази дума, споменаването на „мазе” така ме жегна, та ми се отщя повече да разпитвам, а и кола ме чакаше за Варна, в колата пък внукът на братовчедката мърмори: за какво ти е, дядо Недялко, някаква си плоча, гледай си старините.

Разменихме си с Недялко телефоните и се уговорихме в сгодно за двамата време да отидем до село и да я потърсим плочата. То, всъщност, от половин век за град се води, но какъв град е, щом жителите му са по-малко от времето, когато не беше град. А и поминъка на хората ликвидираха, няма ли поминък, за какво да говорим? Та ние така си му викаме по привичка. Село.

Докато се натуткаме мина година, изтърколи се още една и аха да се наканим, моят някогашен съученик болест го гътна. Реших сам да хвана пътя - ей го къде е, три часа с влака. Седмица преди да потегля се обадих на Недялко по телефона - тъй и тъй викам, да прощаваш, сам ще отида. А той, оказва се, вече в болница настанен, да го церят или както сам се изразява да се опитват да му удължат биографията.

Слизам на нашата гара и къде, мислите, отивам. Не в гимназията, не - натам сетне, - към параклиса се запътих, дето с благословията на последния кмет бил вдигнат. Нов параклис, лани го осветили. Узнах го във влака от нашенец, от селски, който пътуваше за Горна Оряховица. Попитах го аз този нашенец за плочата, а той се позасмя и кимна: иди в параклиса и виж.

И виждам: два ангела я държат в небесата, но не точно плочата, а книга с едновремешен шрифт изписана: ГОСПОДИ, ИСУСЕ ХРИСТЕ И ТИ ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦЕ ПОМИЛУЙТЕ И СПАСИТЕ ДУШИТЕ НА СВОИТЕ ЧАДА РУСКИТЕ ВОЙНИЦИ ДАЛИ И ИЗПЪЛНИЛИ СВОЯ ОБЕТ ДА СЕ СРАЖАВАТ ЗА СВОБОДАТА НА ЕДИН ПОРОБЕН НАРОД И ЖЕРТВАЛИ ЖИВОТА СИ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕТО МУ ПРЕЗ 1877-1878 ГОДИНА. А отстрани други небесни ангели държат още две книги с имената на загиналите през оня далечен август: прапоршчици Григорий Шхац и Антон Вишневский, унтер-офицери Влас Приступа и Осип Семенюк, редници Осип Данченко, Иван Дишевой, Доментий Матвейчук, Онуфрий Максименко, Василий Сиротин… Наброявам над 30 имена, всичките от 43 Охотски пехотен полк. И чак тогава забелязвам образа на свети Георги Победоносец, чието име носи параклисът. Изписан както си е по другите икони, но не съвсем: отдолу вместо змей копието му пробожда човешка фигура. Ще да е, съобразявам, образа на агарянина-поробител, щото параклисът е посветен на загиналите руски войници.

Не съм вярващ, но се прекръствам. Ръката ми сама се вдигна, сетне го осъзнах. Стоя между ангелите и се питам в тишината кои ли от тези момчета, чиито имена са изписани, са чули в оня августовски ден плача на бебето и са го спасили. Е, викам си, не е ли все едно, сигурно всеки от тях би го сторил. Които и да са, важна е последицата - иначе нямаше да имам съученик Недялко и нямаше сега да съм тук.

А като се сетих за Недялко, побързах да изляза, отвън да му звънна и да му обадя къде какво съм видял. Включвам номера му на вехтото си „черно-бяло” фонче, но вместо познатия чувам механичен женски глас: „Избрали сте несъществуващ номер”.

Опитвам пак и пак и все този механичен, равнодушен, равен глас: „Избрали сте несъществуващ номер”. Най-сетне до съзнанието ми стига простата истина: няма го вече Недялко. Отлетяла е душата му при душите на дядото от Бразилия, на бабата, на всичките му предци и при душите на тези незабравени войничета.

А като за потвърждение на тъжната истина отсреща, откъм близките къщи проплаква бебе. Някак си на пресекулки, неуверено; сетне се разревава на воля. Нов човек, викам си, животът продължава, но ме осенява коварен въпрос: а няма ли и той един ден да се откъсне от корена си и да се озове от другата страна на кълбото, където ходят с краката нагоре?

Обзема ме яд. На себе си. Защо не хванах влака поне месец-два по-рано. И да не беше дошъл с мене, моят нявгашен съученик нямаше да си отиде лишен от една голяма радост.

——————-

1 Всеволод Михайлович Гаршин (1855-1888), руски писател, участвал като доброволец - редник - в Руско-турската война, тежко ранен в битката край село Аязлар (Светлен), известна като Малката Шипка през август 1877

2 Франгенско плато

3 отговорник търговска зала

4 ЗХВПВХ-2, новостроящия се завод за пластмаса, останал недовършен след катастрофалния взрив на 01.11.1986, сринал готовите цехове и отнел живота на десетки работници