Атанас Теодоров

Болката идваше малко преди полунощ, когато всичко стихва. Тя слагаше длани върху очите си, за да спре играта на накъсаните неясни сенки. От натискането очите я заболяваха, но мътните видения не спираха, а се сливаха в един разширяващ се червен кръг, вече без силуети и припламнали светлинки. Идваше ярко жълто избухване и после пълна тъмнина.

Тъмнината траеше кратко - без представи, без мисли: унес без болка , пълен безпаметен покой. Този миг беше много нужен. Едно приготвено отнапред движение трябваше да я обърне по очи, с лице забито във възглавницата.

Ако успееше, унесът продължаваше още малко, ако не успееше, вече не можеше да задържи очите си затворени, стаята нахлуваше в тях с белите варосани стени , с дълбокото желязно легло от младините на родителите й, с проклетото чегъртане на червеите в гредореда.

Тогава й се струваше че потъва до дъно в леглото, обхващаше я страх, че идва последният удар на сърцето, а след него остава неначенато това, за което не искаше да мисли нощем преди клепачите й да скрият света.

Скачаше от леглото гола, без срам от очите на сенките. Вече права, раменете й се изравняваха с увеличения семеен портрет на стената: баща й с нафталинените градски дрехи от трийсетте години, навлечени му от фотографа, за да го представи за модерен гражданин; със същото намерение и майка й е издокарана с розов костюм, с широкопола лятна шапка и бяла копринена мрежа върху кръглото облото личице.

Юноши, дошли в града да се скипрят на фамилното украшение, те не успяваха да потулят само очите си. Макар да гледаха вторачено в окото на циклопа, бяха вглъбени едни в друг с някаква своя тайна, която никой не бива да научи…

Отначало с боязън миг преди да изгаси лампата се взираше в тях, търсеше огънчето на погледа, което ги свързва, изненадана, че никога не бе го забелязвала в къщи. Измъчваше я догадката, че той припламва крадешком зад гърба й, а някога е изпълвал къщата и двора високо над главата на малкото момиче.

Нощем тя дълго се стесняваше от присъствието на портрета, не от суеверен страх, а от играта на въображението си с живеещите в него сенки, което не отделяше живото от неживото, плътното от безплътното.

Представата, или илюзията, се подсилваше от гласовете им, тя ги чуваше ясно от съседната стая чак до края преди съня. Тогава точно, за да се откъсне от укора на свидетелите, притискал е очните си ябълки, докато гъстата червена светлина изчисти полуобразите през размътения въздух: в яркия кръг се явяваха други образи, незавършени, неясни и мигновени, те събуждаха неудържимия порив на сетивата; устните на момичето възстановяваха изтляла юношеска целувка, сега с повече сила от нейна страна, тялото й изгаряше от допира на мъжка плът. Всичко се сливаше в сън за секунда, но изпълваше другата част от нощта…

Скачаше гола до прозореца срещу и пак всичко в нея пламтеше под дъха на невидимия човек. Не бързаше да се скрие зад пердето, въпреки съмнението дали очите от сънищата й не са други, на крадец или минувач покрай запустелия двор. Можеше да се убеди в правотата си само след дълго бдение в рамката на прозореца.

Незваният няма да чака дълго. А другият е търпелив, неговата борба е подобна на нейната и тя оправдаваше колебливостта му със страха да не я нарани грубо и завинаги. Този необясним страх беше усещала и друг път, но винаги свързан с лице, с човек отпреди миг или сянка с от внезапен минал спомен.

Тя потреперваше в рамката на прозореца до разсъмване с надеждата да види на светло очите на страха отсреща. В себе си го наричаше Господин чакащия.

Изтерзана докрай, стигаше до връхния момент - беше готова да прескочи гнилата рамка и да се втурне там, където онзи страх се бореше със себе си, също отчаян, омразен на самия себе си, несъединен с волята.

Търсеше искрица на светулка от мрака до прозореца; ако я уловеше, щеше да прелети по нея чак до оня егоистичен страх в храстите, впит в щедростта на тялото й, без власт да излезе от убежището си и да освободи и двамата.

Делеше я крачка от облекчението на болката и я спираше не срам, не страх, не отказ от достойнство, а непреодолимата мисъл, че и това е егоизъм и отмъщение за самотността й…

Сутринта, след късия сън, дълго лежеше отпаднала върху завивките. Но това беше само физическа отмала, а съзнанието й студено и бодро навлизаше в деня. Мислеше за себе си сутринта и за себе си вечерта отстрани, от мястото на третия между съзнаваното и несъзнаваното.

Третият човек можеше и трябваше да вземе решението, тя с нетърпение очакваше сутрин събуждането му, но той съществуваше само мигновено и при първия уличен шум светлината го изтриваше.Тя много пъти се опита да го задържи и да му обясни всичко, но в коридора трополеше силуетът на майка й, а баща й дигаше обичайния шум вън на двора…

Подир това тя влизаше в навиците си с чашата мляко и бисквитка в кухнята, сенките вече бяха изчезнали, след като са си свършили работата… По пътя предизвикателно проникваше в срещнатите погледи, но никой не я отвеждаше до градината под прозореца. Стигаше до стаята с многото маси, свираше се в своя ъгъл и чакаше кончината на омразния ден.

Жените надаваха шии над бюрата и си разменяха клюки и дребни тайни, извръщаха глави към нея само когато пристигаше и си тръгваше. Те я дамгосаха от загриженост като саможива, чувала ги да говорят зад гърба й, че градът разваля младите момичета. Една безобидна тъпотия, но на селото му беше достатъчен въпросът какво минало потулва този негов израстък с прекъснат корен и филиз.

Тя не ги обичаше и те не я обичаха, без да стигат до разменена омраза, нещо, което тя желаеше, за да не се почувствува потисната от добрите им намерения.

Притисната в тъмния ъгъл, имаше само един лъч свобода към далечната гора, зелена сега през ранното лято, разчертана от прозореца на две равни половини, и по-близо, малкото площадче, украсено от новата сграда на магазина.

Жените следяха прицелите на погледа й: вижда надалече, значи пак гони дивото из пущинаците или близкия поглед - гладна кокошка просо сънува, никой няма да мине, никой.

Не беше трудно да разгадава мислите им при надничанията им през рамо. Пазеше се от погледите им, боеше се да не види съжаление, или още по зле, престорено съчувствие към една натрапница, пропаднала в града и дошла тук да се рови в парцалите на майка си и баща си.

Най-тягостно й ставаше между свечеряването и мръкването, особено през късите есенни дни, когато тъмните вълма застилаха полето от хоризонта до селото. Жените си тръгваха в определения час, без да изчакват края на нейните мудни приготовления.

Знаеха нейната всекидневна програма - преди да излезе от канцеларията дълго ще зяпа безцелно към празния площад, ако не купи нещо за в къщи, ще поеме по шосето към края на селото. Нейната самотност не ги вълнуваше, не можеха да измислят никакво злословие за нея, нито намираха оправдание за принудителното й присъствие между себе си.

В канцеларията оставаха само техните безгрижни , самодоволни гласове - тяхното превъзходство. Тя гледаше с безразличие: последният автобус от града изсипа няколко бабички с пазарски чанти и прибра лекарката и районния поп за към града. Друго събитие нямаше да се случи до сутринта.

Заключи канцеларията и пое по шосето към ниския хълм в края на селото. На билото се белееше като неизваден зъб километричният камък. Седна върху него с приготвена за вдигане дясна ръка. Оня, който спре, ще каже: „За там ли сте?” Тя ще посочи неопределено „За там.” Щеше да познае, че е ТОЙ по гласа, който не беше чувала никога, по меката топлина на устните му с вкус на солена и прашна пот по дългия път насам…

Седеше на студения камък, докато дневните шумове сменят нощните с едва доловим хладен дъх и свежа миризма на овлажнени листа и треви. Дълго отлагаше първата крачка назад, вслушана в хлъзгането на въздуха между хълмовете.

През тъмнината я стрелкаха далечните мигащи очи на селцата, замъглени от разстоянията жълти жарави по ниското и високото на полето. Тя наместваше в хармоничен ред частите на този объл, неравен свят само с едно кръгово движение на погледа. Сигурно би стояла тъй цяла нощ, ако не беше навикът да се прибира в гнездото на съновиденията.

Идваше миг, когато не усещаше повече силата на камъка под себе си, ставаше й чуждо всичко наоколо и тръгваше обратно с глава извита назад. Пътят я следваше разпокъсан от мрака, на завоите тя го изчакваше нервно, уплашена да не го загуби.

По надолнището почти търчеше без да щади малкото останал дъх и подбитите си пети. При първите дворове на селото винаги се обръщаше и тръгваше напред като пътник, изтървал последния автобус от града.

По негласния повик на сетивата си тя знаеше, че ТОЙ по друг път е стигнал в градината на къщата, защото това разминаване се случваше често. Тя щеше да прекоси тревясалия двор по следите на прелитащите светулки и щеше да разтвори широко прогнилите прозорци на къщата.