Галина Ганова

разкази

ПРЕСЕДЛИВИ СУДЖУЦИ

Баба Мария пържеше хрупкави мекици, когато ветеринарният лекар влезе в двора на селската къща, придружен от по-големия й син Стоян.
- Ще закусиш ли с нас, докторе? - посрещна ги тя.
- После, бабо Мария, после! Първо да прегледам коня! - махна с ръка той и последва Стоян по пътеката, водеща към обора.
Дневната светлина от отворената врата попадна върху огромните очи на жребеца, но той остана неподвижен. Само хълбоците му конвулсивно потрепваха, докато по абаносовото му тяло се стичаха струйки пот. Не помръдна дори когато лекарят опипа силното му тяло и погали мократа му грива.
- Конят има температура, възпаление на червата, трепери и се поти. За мен това е силно хранително отравяне. Какъв фураж му давате?
- Само първокласно зърно, докторе, без примеси - овес, ечемик, жито, царевица… Но от вчера той не е хапвал нищо и вода не е пил. Бях го пайванисал накрай село, а той взел, че се отскубнал. Намерих го при стопанството - ядеше изхвърлен бракуван ечемик. От това да не е… - сведе виновно глава Стоян.
- Вероятно! Особено, ако е бил плесенясал… За съжаление, в този случай не мога да направя много! Късно е за промивка на стомаха, минали са много часове и отровата е в цялото тяло. Най-вероятно вече е увреден необратимо черният дроб и бъбреците. Ако питате мен, конят няма да оживее… Пък е грехота да изхвърлиш двеста килограма чисто месо в екарисажа! Разбираш ме, нали?
- Абе, аз те разбирам, докторе, но баща ми ще се поболее заради този кон! Купи го преди петнадесет години, като малко жребче. Когато стане сутрин, първата му работа е да отиде в обора да го погали, да го почисти, да му поговори… Как сега да му кажа, че ще правим от коня суджуци, защото така или иначе ще умре! Не мога да му причиня това! - поклати глава Стоян.
- Съжалявам. Ако ме бяхте извикали снощи, можеше да го спася… Аз ви казах заключението си, а вие правете каквото искате - затвори чантата си докторът и се запъти по цветната алея към изхода. Намерението му обаче бе осуетено от баба Мария, която го пресрещна с ръце на кръста.
- Нали няма да си тръгнеш, без да си опитал мекиците ми, докторе? Остави си чантата и ела да ти полея, да си измиеш ръцете - разпореди се тя.
В този момент пътната врата изскърца и в двора влезе дядо Цветко с коса на рамо. Мъчно му бе тази сутрин да гледа любимото си животно как страда, та отиде на окоси люцерната в парцела край селото.
- Как е кончето ми? - погледна той въпросително доктора, докато вадеше от джоба на синия си дочен панталон бруса.
- Ще се оправи, тате! Докторът ще го вземе за няколко дни в лечебницата да го лекува - избърза с отговора синът му, слагайки ръка на рамото на изумения ветеринар. С този жест Стоян сякаш го закле да мълчи - Ще ида да извикам Шанко циганина и брат му, че да помогнат да натоварим жребеца и да го закараме… Ти, тате, не бери грижа! Хапни си, полегни си, почини си и не ходи при коня, аз ще се оправя. А след няколко дни ще го видиш да пасе на ливадата!
Но това не се случи… Дядо Цветко така и не видя повече любимия си жребец. След няколко дни Стоян му съобщи, че конят не е преживял натравянето и е умрял в лечебницата на доктора в съседното село.
Новината почти довърши жилавия старец. Дните минаваха, а мъката му вместо да намалява, се усилваше! Почти не ядеше, залиня, не минаваше в обора. Като сянка бродеше безцелно в ливадите, гледаше с насълзени очи чуждите коне, а нощем обикаляше като върколак стаите на къщата…
- Ще взема да му купя нов кон, че този човек се побърка от мъка - сподели един ден Стоян с майка си и отиде на пазара в общинския град. След няколко часа се върна с малко игриво жребче с дълги хилави крачета, с къси триъгълни ушенца и остра муцунка. Дядо Цветко погледна с недоверие мъничето, обърна му гръб и излезе от обора, но то го последва и закачливо захапа края на дочената му куртка. Големите му влажни очи излъчваха обич и топлина. Това сякаш докосна нараненото сърце на стареца и той прегърна жребчето. За няколко дни всичко си дойде на мястото. Денят на дядо Цветко започваше рано сутрин в обора с грижи за малкото. Говореше му, галеше го, решеше малката му грива…
Есента неусетно се изтъркули, мазето вече бе пълно със зимнина, гроздето превираше в големите бъчви, а по гредите на тавана в избата висяха чатали суджуци, които Стоян докара от града.
Една зимна вечер, когато семейството се събра край подредената трапеза, някой извика в двора и почука на прозореца.
- Стояне, Стояне - чу се гласът на Шанко.
- Влизай, влизай - отвърна гостоприемната баба Мария - На студа ли ще стоиш!
След минута на прага на стаята застана Шанко, а след него тромаво вървеше брат му.
- Е-е-е, Стояне! Есенес ни покани да опитаме виното, та решихме да дойдем! - рече циганинът и се настани край масата до дядо Цветко. - Трябва да е превряло вече, нали?
- Да, готово е! Сега ще наточа една кана.
Докато Стоян се върна от избата, баба Мария наряза суджук за мезе и го постави на масата.
- Това да не е от коня, дето го заклахме в падината? - ухили се доволно Шанко - Колко чатала ви дадоха за месото - да не са ви излъгали в месокомбината?
При тези думи дядо Цветко извърна глава към циганина с невярващ поглед, а парченцето суджук заседна на гърлото му.
- Забравих бе, Стояне! Забравих, че не трябва да казваме на дядо Цветко - погледна уплашено Шанко - Ама пък мезето си го бива. И хубави подправки са му сложили - опита се да отклони темата той, но никой не продума. Стоян гневно стискаше чашата с вино, впил поглед в нея, баба Мария се изгуби някъде в къщата, циганите мълчаливо пийваха и замезваха, а дядо Цветко все още преживяше заседналата в гърлото му хапка, докато по бузите му се стичаха парещи сълзи…

БЛАГОДАРНОСТ

Майската сянка на старата асма прикриваше с рехавите си клонки безкрайната небесна синева. Ветрецът шушукаше в тях и нежно завърташе крехките листенца в странен менует, а по кръглата дървена масичка под тях танцуваха слънчеви зайчета.
- Изяж си филийката, бабино детенце. Благ е мармаладът, нали? Трябва да папкаш, че да порастеш голяма! Ето и млякото - остави шишето на масата възрастната жена и с мотика на рамо се изгуби в зеленчуковата градина.
Щастливо растеше на село малката Галя, докато родителите й работеха в големия град. Оставиха я тук преди три години, когато беше шестмесечно бебе и щеше да остане до тръгването си в първи клас. При баба и дядо всичко беше сладко - и кърваво червените ягодки, и пържените пресни картофки, и комбусът от лапад и сухи чушки, и млякото от виторогата козичка… А каква радост бяха за нея малките агънца и двете яренца на близнилата Пешка! Хлапето обвиваше любвеобилно пухкавите си ръчички около вратлетата им и допираше румените си бузки до влажните им муцунки. Посегнеше ли с длан към тях, те инстинктивно засмукваха мъничките пръстчета за да сучат и то прихваше от смях… И тъй като козата от няколко дни ходеше на паша със стадото, на обяд Галя и баба й хранеха с биберон двете малки козлета. Затова се сети хлапето, гледайки на масата лимонаденото шише с мляко. Момиченцето потърси с поглед баба си, чиято забрадка се шаренееше в избуялите стръкове домат, повъртя се малко на стола, остави наръфаната филия с мармалад и с биберона в ръце нетърпеливо пое по циментовата алея, водеща към черния двор зад къщата. Без много усилие то успя да махне резето на дървената врата, където с любопитен поглед я посрещнаха двайсетина кокошки, патици и пуйки. Докато вървеше към плевнята с яренцата, вниманието му привлече легналата настрани свиня майка, заобиколена от дузина сучещи прасенца, родени предния ден.
- Дали да не нахраня и тях? - помисли си Галя и клекна до главата на свинята. Но щом посегна към най-близкото прасенце, майката надигна глава и изгрухтя заплашително. Не разбрало предупреждението, момиченцето продължи да дърпа розовото мъниче. Това изправи внезапно на крака огромното туловище и свинята зари нервно със зурла в рохкавата пръст. Улисана в опитите си да хване припкащите наоколо прасенца, Галя не видя колко агресивно и гневно се впиват в нея кръвясалите очи на майката. Забеляза огромната й глава до себе си едва когато острите зъби захапаха плетеното й елече. Детето ужасено изпищя и опита да се защити отстъпвайки крачка назад, но това озлоби още повече родилката. От рилото й потекоха гъсти лиги и пяна, ноздрите й изпускаха парещ дъх! С няколко резки движения, освирепялото животно събори на земята детето и настървено започна да го хапе, разкъсвайки дрехите му…
В този миг две силни, загрубели от черен труд ръце сграбчиха плачещото дете и го вдигнаха високо във въздуха. Мъжът срита в зурлата свинята и тя пораженчески отстъпи назад.
- Дафино ма! Къде си, Дафино? - извика той, носейки по циментовата алея малкото треперещо момиченце.
- Тука съм, в градината. Какво става, бре, Василе? - хукна към него изплашено тя, когато мъжът спря под сянката на старата асма.
- Свинята щеше да ти удави детето! А ти стоиш в градината!
- Как така? Преди малко оставих Галя на масата да яде филийка с мармалад! Кога е отишла в задния двор? Жива да не съм, ако това се случи! - пое тя с разтреперани ръце хлапето и силно го притисна до себе си - Не плачи, бабиното, не плачи! Няма нищо, ще мине… А тебе, Василе, Господ те е пратил! Боже, Боже, Боже! - завайка се тя.
- Ходих с каруцата да накося малко трева за животните. От ливадите се връщам. Минавах край вас, когато чух, че детето изпищя. Погледнах и що да видя! Свинята съборила малката и я хапе! Портата беше заключена, та я прескочих…
- Бог да те поживи, Василе! Здраве да ти дава! Това няма да го забравя докато съм жива!

Двайсетина години по-късно в семейството се вдигна сватба. Галя се омъжваше. Сред гостите в градския ресторант, редом с най-близките роднини седеше и Васил.
- Вземи, дядо Василе! Доброто ти не сме забравили! - метна булката на рамото му риза и панталон - Носи ги със здраве! Ако в онзи майски ден не беше прескочил портата у дома, тази сватба днес нямаше да я има - рече тя и целуна десницата му…

ИИЗПРАТИ ГО БЕЛЯЗАНО, ТА ГОСПОД ДА ТИ ГО ВЪРНЕ

На двамата невероятни жокеи от
врачанския квартал Кулата:
Страхил - баща и Страхил - син,
прототипи на героите в разказа!

Зорницата бледнееше високо в изсветлялото небе, когато двайсетина ездачи напуснаха старопланинската хижа. Летният ден обещаваше хубаво време с отлична видимост, макар че в далечината над връх Триглав висяха няколко пухкави облачета. Настроението бе отлично, конете и жокеите - отпочинали и групата напредваше бързо в „индианска нишка” по криволичещата пътека през гористата местност.
Изморителен беше маршрутът. И дълъг. От връх Ком до нос Емине и обратно… Дни наред, от сутрин до мрак, все по билото на Стара планина. Сериозно изпитание и за породистите коне, и за ездачите. Но пък вечерите! Ах, тези вечери край лагерния огън под открито небе, обсипано с безброй звезди… Девствената природа им се отплащаше още с кристално чист въздух и неповторими гледки към високи върхове, подпрели с голи чела небето, на бездънни пропасти, буйни потоци и пенливи водопади, на пъстри и благоуханни билкови поляни, кичести гори с прохладни сенки и щурчови песни, прогонващи умората…
Днешният преход бе труден, но разнообразен. Пътеката изкачваше ездачите по стръмни каменисти склонове до подножието на върховете, сваляше ги стремглаво към долини и падини, а после отново ги повеждаше нагоре. Малко след обяд, когато гората внезапно свърши и пред групата се ширнаха високопланинските равни пасища, водачът дръпна рязко поводите на дорестия си жребец.
- Сто-о-ой, Фараоне! - Конят покорно спря и разтръска грива - Приятели, пред нас е така наречената Прерия, дълга около осем километра - По традиция тук отпускаме юздите, а като я пресечем, почиваме и хапваме в сенките оттатък. Е, ще се видим там.
Едва дочакал последните думи на водача, Павел заби шпори в хълбоците на Хекуба и тя се понесе в галоп през ливадите…
- Състезателният дух у него отново заговори - усмихна се на ездача до себе си Петър, бащата на Павел - Като чуе за надбягване, кръвта му завира! Няма спиране!
- На колко години каза, че е?
- На тринайсет! Имам две по-големи - студенти. Той ми е трето дете.
- Това дете е родено победител и притежава талант. Мисля, че го чака забележителна кариера в конните спортове. Щом на тази възраст обира купите на областни, пък и на национални надбягвания, кой знае до къде ще стигне, когато порасне! Да ти е жив и здрав!
- Дай Боже - отвърна Петър и полетя след момчето, а когато пристигна оттатък, Павел вече бе вързал Хекуба за ствола на една стара скоруша и лежеше по гръб на тревата.
- Павле, Павле-е-е, дали ще ти дойде ума в главата? Чудим се с майка ти как ще ти опазим живота! Помисли ли за коня? След толкова дни из планината, пък и днес беше трудно?! - смъмри Петър сина си - Хайде, ставай! Дай от раницата вода и нещо за хапване. Ето и другите пристигат!
- Луда глава си ти, момче! - потупа водачът по рамото Павел - Ама и ние сигурно сме били такива някога, просто не сме го разбирали…
- Разбира се, че сме били такива! - подхвърли друг ездач - Просто сега ни е удобно да говорим, че днешните младежи са непокорни и невъзпитани, пък ние някога сме били кротки и послушни като агънца. Това го казва всяко предходно поколение, чието време и детство са вече в миналото. Същите луди глави бяхме! Нали, Стояне? С теб се знаем от хлапета. Помниш ли когато четяхме приключенията на Мюнхаузен какви въдици си направихме да хващаме със сланина кокошките на баба ти? - прихна той, а заразителният му смях подгони ехото.
- Помня, помня-я-я-я, че и бой ядохме. А ти помниш ли какво направихме веднъж …
Още час веселата гълчава, предизвикана от детски спомени, отекваше през клоните на дърветата, блъскаше се в близките баири и закачливо се връщаше при мъжете, приседнали край импровизираната трапеза.
- Да тръгваме, момчета - надигна се водачът - На пет минути път от тук има падинка и изворче. Там често виждам пресни отпечатъци от лапи на животни и кози копита. Да напоим конете и да продължаваме, че има още два часа път до мястото за нощуване.
Жокеите се намятаха на седлата и поеха на запад.
- Дий, Хекуба! - срита Павел в хълбоците кобилката.
Но Хекуба остана на мястото си с отпусната надолу глава.
- Дий, Хекуба! - отново я смушка момчето със шпорите. Този път тя опита да направи крачка, но залитна и спря - Тате, тате! - потърси с разтревожени очи Павел баща си. - Какво й става на Хекуба, няма сили да пристъпи! Все едно не ме вижда и не ме чува!
- Чакай, остави я! - скочи Петър от гърба на Бари и махна с ръка към последните от групата - Вървете, вървете, ще ви настигнем! … Чакай да я огледам, да не е ухапана от нещо! - приведе се той и заопипва краката и корема й - Не, няма следи от ухапано, нито пък от кръв. Брей, какво й стана на тази кобила изведнъж? Сякаш умря права! Нито шава, нито мърда, дори не мига и едва диша. Почти не долавям пулс на сънната артерия - констатира опитният Петър, впил пръсти във врата на коня - Сърцето не поддържа кръвообръщението. Едва долавям пулс. Сигурно е от преумора. Бързо, да съберем наръч суха трева!
- Защо ни е? - погледна го недоумяващо Павел.
- Дай трева, като ти казвам, ще разбереш! … Навремето моят дядо така учеше силните, но мързеливи коне да теглят каруца - говореше Петър докато правеше малка купчинка под корема на Хекуба - Товареше талигата с камъни и впрягаше коня. Заинати ли се и не иска да тегли, дядо палеше суха трева под него и жребецът панически тръгваше. Впрегнеше ли го за втори път само щракаше с огнивото и конят отнасяше земята. Ще видиш и Хекуба как ще хукне! - рече Петър и щракна запалката.
Сеното пламна, огнените езици се извисиха почти до корема на кобилата, облизвайки космите й и след по-малко от минута изгасна! А животното продължаваше да стои като статуя, неосъзнаващо какво се случва.
- Хекуба, моля те, Хекуба! - галеше гривата й Павел, а от очите му извираха две бистри ручейчета - Хайде, Хекуба! Погледни ме, няма да те пришпорвам повече… Само се оправи!
След няколко мига обаче кобилата се олюля и безпомощна се строполи на земята. Момчето падна на колене до нея и отчаяно зарида, скрило лицето си в шепи.
- Не плачи, Павле! Нищо не можем да направим, тати! - говореше Петър - На километри от тук няма ветеринар. А и да намерим, как и кога ще се качи на връх планината, дето само пеша или с кон се стига? Никой няма да се навие да тръгне! А до утре тя ще е умряла. Може би е по-добре да сложа край на мъките й - зарови в багажа си той и извади голям сгъваем нож.
- Не, тате, не я убивай! Моля те, остави я! - покри врата й с тялото си момчето. -Може пък да стане чудо!
- Добре, тати. Да стимулираме кръвообращението, иначе сърцето й окончателно ще спре - рече Петър.
Докато отгатне намерението на баща си, ножът вече бе разцепил по дължина двете уши на Хекуба, но те не пуснаха капчица кръв.
- Хайде, Павле! Ела да масажираме ушите. Ако прокървят раните, има шанс да оживее… - хвърли ножа Петър и започна да разтрива главата на кобилата - Така е, тати! Също като при хората: Господ прибира рано при себе си най-доброто и най-хубавото. Но знаеш ли дядо ми какво казваше навремето? „Прати му го грозно и белязано, та да ти го върне!” Нашата Хекуба е млада и красива, сега му я пращаме белязана и грозна - ха дано ни я върне…
Час по-късно над кладенчето в долината се надвеси само черната грива на врания жребец Бари, а на гърба му седяха безмълвно, потънали в печал, Петър и Павел. Планинският покой нарушаваше само протяжният писък на двойка скални орли, реещи се високо над главите им.
Необичайно тихо и тягостно бе тази вечер и в бивака. Случката разтърси дълбоко всички в групата и на мястото на смеха, шегите и закачките се настаниха състраданието и мъката.
Облегнати на ствола на дебело дърво, Петър галеше влажните бузи на момчето и печално гледаше слизащата към билото Вечерница. Скоро щеше да мръкне. Ездачите събираха мълчаливо дърва за лагерен огън, когато по пътеката се появи самотен ездач и се отправи към тях.
- Добър вечер, момчета! - поздрави той и скочи от коня - Огън ли ще кладете?
- Добре дошъл - отговориха му - Заповядай при нас, ще се намери храна и за теб.
- О, благодаря, но ме чакат приятели в една кошара на час път надолу. Не искам да закъснявам, пък и в тъмното не може да се бърза - отговори той.
- А откъде идваш? През Прерията ли мина? - включи се в разговора Петър.
- Да, минах оттам преди два часа. Защо питаш?
- Абе, оставихме един болен кон под една стара скоруша. Чудя се какво е станало с него - жив ли е, умрял ли е… Да си го видял случайно?
- Да, видях горе алеста кобила да пасе трева. Имаше кръв по главата. Сигурно са я давили диви животни. Тръгна след мен, но май остана при кладенчето в долинката.
- Павле, скачай тати да си приберем кобилата! Господ май не я е харесал и си ни я връща!

След две години Хекуба отново лежеше изтощена и с опъната шия върху разхвърляната слама в конюшнята. Около нея се суетеше ветеринарният доктор, а Петър галеше потната й грива и закачливо подръпваше сцепените й уши. Кобилката извъртя влажни очи към него и изпръхтя, а когато събра сили и се изправи, докторът сложи под корема й новороденото жребче.
- Какво става, тате, роди ли се вече? - надникна в конюшнята Павел.
- Роди се! Ела го виж и му измисли име. Твоите сълзи спасиха майка му миналата година, сега ти ще си кръстник на жребчето й…

ЩРЪК ЗА ГЪСКА

Слънцето надничаше лениво през върховете на боровата гора, когато ехото донесе от близката падина кучешки лай, примесен с гърлен мъжки смях. Веселата гълчава смути птичите песни и лекият ветрец запя соло, подръпвайки закачливо клоните на рехавите дървета. Няколко минути по-късно по криволичещата пътека се появиха гончета с вирнати опашки, следвани от неколцина мъже в ловджийски костюми, щръкнали пушки през рамо и патрондаши на кръста.
- Слабичко беше днес. Изхитряха дългоухите, изхитряха-а-а! Все по-добре се крият… - рече водачът на групата - Веднъж един заек така ме изигра! Тръгнах по пресните му следи сутринта към седем, тъкмо беше излязъл от леговището си. Когато го наближих на стотина метра, неопитното кутре го погна, но заекът се скри някъде. Гончето потича, потича в кръг и клекна. Така няколко пъти. Тогава реших сам да издебна скокливеца и завързах кучето на една дръмка… Надлъгвахме се до четири след обяд. Тъкмо наближа заека, припълзя на позиция, той ме види, сниши се и изчезне! Обиколихме цялото село.
- Бай Иване, ти май си преследвал шампиона по ориентиране при местните зайци… - подхвърли някой отзад и мъжете отново прихнаха.
- Чакай да видиш! - продължи водачът - Като затворихме кръгчето и стигнахме пак до гончето, реших да се откажа от преследването. Нарамих пушката и си тръгнахме. Толкова бях уморен, че едва ходех, пък и кутрето се влачеше след мене. И точно преди да влезем в селото, що да видя! Заекът на двайсетина метра след нас навирил ушички и ни гледа. Сякаш ни се подиграваше… Но този младок в раницата ми днес нямаше късмет. Ще му одерем кожата. Един - един, ще го хапнем!
- Дай крачка, бай Иване, че стана пладне! Пък такова задушено ще ви спретна, че пръстите ще си оближете! - обади се готвачът в края на колоната.
След два часа слънцето висеше високо в небето над ловната хижа, а на печката вътре тенджерата под налягане свиреше, изпускайки апетитни аромати на дафинов лист, черен пипер и разни други екзотични подправки. Под дебелата сянка на стария дъб софрата бе почти подредена, липсваше само ястието на готвача. Оръжието бе почистено и прибрано, и ловците дремеха по гръб под близките дървета в очакване на угощението.
За Мурджо, старият и почти сляп котарак, то вече бе започнало. Скрит под дървената веранда на хижата той дъвчеше с редките си зъби заешки карантии и заплашително ръмжеше. Хей така, за всеки случай!
- Бай Иване, хайде ставайте! Салатата е на масата, ракийката също - подкани мъжете „новобранеца” - най-младият авджия, издържал изпитите за ловец само преди няколко месеца.
От втора покана нямаше нужда, а градусът на настроението достигна върха си когато готвачът насипа по чиниите вкусната манджа…

- Тихо, тихо! - прекъсна сладката раздумка бай Иван с вдигната ръка, в която държеше мобилен телефон - Комшиите от дружинката в Стари дол ми звънят, да видим какво ще кажат!
Развеселените мъже приковаха поглед в него, само Мурджо продължи да ближе доволно оредялата си черна козина.
- Къде сте бе, дружина? Имахте ли слука днес? - прозвуча гласът на председателя Асен.
- Е как!? Добрите ловци без слука не се прибират! Къде, на масата сме, под дъба. Ядем отстреляните зайци, не можем ги изяде даже!
- Е, чудесно! Ние пък слука нямахме, а сега сме при междата - между вашето и нашето землище. Приемате ли гости? След час сме при вас.
- Ами, приемаме, защо да не приемаме? - отвърна уверено бай Иван, макар че самодоволната му гримаса изчезна и на лицето му се изписа притеснение.
- Ами сега? Тия идват да ядат заек! Какво ще правим? Ще разберат, че сме ги излъгали… - смънка той.
Думите му обаче увиснаха във въздуха нечути от почерпените мъже, които продължиха лакомо да лапат вкусното задушено…

В късния следобед, когато слънцето заслиза лениво към гребена на близкия Балкан, от пътеката през храсталака отново долетяха мъжки гласове.
- Нали не сте изяли всичко? Умираме от глад! - ухили се Асен.
- Има и за вас, сега ще го сервираме. Лично аз го приготвих, защото готвачът си отиде - разпери ръце в знак на гостоприемство бай Иван - Новобранец, накърши заека от фурната!
Докато новодошлите се настаняваха край полупразната маса, тъй като повечето ловци вече си бяха тръгнали, младежът изтича в хижата и извади изпечения заек от фурната.
- Бай Иване, бай Иване! Ела за малко! - викна той учудено - Какъв е този заек? Не съм виждал никога такъв, с толкова дълга опашка!
- Тихо бе, момче! Откъде да им взема заек? Ще мине „щрък за гъска”. Отрежи опашката и си трай! Бог да го прости Мурджо…

ОТ ВСЯКО ДЪРВО СВИРКА НЕ СТАВА…

- Довършвай тестеливата си баничка, че трябва да тръгваме. Дръж, взел съм и за теб кафенце - отпусна се на дясната седалка сержант Павлов и затръшна вратата на ладата.
- Къде ще ходим? Молех се за спокойно дежурство, нали е неделя, по дяволите! - забърса с ъгълчето на твърдата хартия устните си сержант Кривошиев, преживяйки последната жилава хапка от блажната си закуска - Втора седмица съм тук, не съм имал смяна без няколко произшествия! Не си представях така работата в полицията.
- Не съм забравил, че си „новобранец”, ама трябва вече да си разбрал, че за сервитьорите и престъпниците няма делник, няма празник! Хайде, карай за село Галатин, че няма време, пък ще си говорим. Отиваме да снимаме труп…
- Пак ли труп? Добре, че ми каза, след като приключих с баничката… - отвърна с погнуса Кривошиев и завъртя ключа - Още ми е пред очите онзи самотник в лозята, дето ходихме преди два дни с друг колега. Открили го съседи от близката вила, когато вонята стигнала до тях… Беше се разтекъл от стола, нещастникът, както си седял, така умрял! Вдовец, децата и внуците му по чужбина, забравен от близки и роднини… Как издържате на всичко това? Направо ми се повдига!
- Ти да не вземеш да повърнеш сега? Май не си си намерил подходяща работа - тя не е за всеки. Трябва да имаш здрави нерви и да умееш да забравяш, щом се прибереш у дома. Някои свикват, а тези които не могат - напускат. Ако устискаш при нас, още много неща ще видиш. Но сега си гледай пътя, че в тия междуселски шосета ни дебнат огромни дупки. Да не изкривим някое колело, че докато стигнем на адреса и тоя ще се е вмирисал…
„Тази работа май е голяма лъжица за моята уста”, мислеше си Кривошиев, усетил бунта в стомаха си и натрапчивата воня, бликнала в ноздрите му от живия спомен. Преживяното бе толкова разтърсващо за него, че здравият му сън вече трета нощ не го спохождаше, а видяното обсебваше мислите му безпощадно.
- Както ти казвах, за престъпниците почивен ден няма - стресна го гласът на колегата - Нали четеш бюлетините? По десет-петнайсет квартирни кражби всяка събота и неделя. Знаят, че тогава хората са по селата, грабнали мотиките. Наблюдават апартаментите, където не свети - значи няма никой. Звънят на вратата, изчакват малко и ако не доловят вътре шум, проникват. Прибягват и до други хитринки: наблюдават пощенските кутии - ако не си вземаш пощата няколко дни, вероятно те няма, нали? Или пък слагат ронлива бисквитка под стъпката - след ден-два проверяват и ако е стъпкана или изметена, стопаните се прибират, ако е цяла - имат нов обект за действие. А напоследък стават все по-нахални. Миналото лято бяха откраднали телевизор, докато човекът си дремел седнал на дивана отсреща. Жега, отворени прозорци и врати, нисък първи етаж на панелен блок. Видял крадецът, че мъжът спи, а телевизорът го гледа и се метнал мигом през ниската тераса. „Заспал съм! А когато се събудих към полунощ, не повярвах на очите си - разказваше в участъка онзи - Нямах спомен да съм гасил телевизора, а той не светеше… Опулих очи в тъмницата, ама пак не го видях! Отидох отсреща и пипам ли пипам с ръка там, където трябва да е, ама… телевизор няма!”
Виждаш ли, има и комични ситуации в тази работа, не само гадости… Ще свикнеш. Няма да забравя нещастника, дето открадна от двора една нощ колата на „мосю Поаро”! От толкова коли да „хвърли око” точно на тази, собственост на най-голямото ченге в областта! Че и ляв палец оставил на калника… Поаро лично го измъкна от бърлогата му още на следващия ден и му срита задника в ареста! Чул ли си за него?
- Не, не съм - отвърна Кривошиев.
- За мен това е най-големият детектив в околността. Вече се пенсионира заради пределна възраст, но е невероятен експерт. Така се беше ошлайфал, че още преди да направи гипсова отливка на стъпката, казваше кой номер е маратонката и каква марка. Ходеше в обувните магазини и изучаваше шарките на подметките! - разсмя се от спомените си Павлов и обърна глава към изкласилите жита. Червените макове, обкантили нивята и обхванали банкета край шосето, сякаш трасираха пътя, останал почти без асфалтова настилка след последните пролетни пороища…
- А джебчийките? Не ти е работа! - подхвана отново Павлов - Те са напаст божия… Особено онези от Пети квартал в Червен бряг! Сутрин се качват на туфи във влаковете и поемат в различни посоки. Всяка от тях е хващана, но е трудно да бъдат картотекирани, защото не носят лични карти, дават фалшиви имена и ЕГН-та. И снимките не помагат много, защото ония си сменят цвета и прическите, стават неузнаваеми. Направо са факири! А, ето я зад оня храст табелата на селото. Като видиш жив човек, спри да питаме коя е къщата на умрелия. Предал „Богу дух” както си вървял по улицата. Близките не могли да открият личния му лекар за да издаде смъртен акт. За това се намесваме ние, може да излезе криминален случай. Трябва да го снимаме.
След половин час ладата спря пред спретната селска къща, чиято пътна врата зееше широко отворена. И тъй като никой не ги посрещна, двамата сержанти се запътиха по циментираната пътека между чимширите, водеща към приземния етаж.
- Трябва да се научиш да снимаш! - подаде Павлов фотоапарата на Кривошиев - Щракаш и си тръгваме. Другото не е наша работа.
Оттатък прага ги пое широк и мрачен коридор, който спираше пред отворена врата. На леглото срещу вратата лежеше труп на мъж, завит с тъмно одеяло, с извадени отгоре ръце и сплетени пръсти. На стол до него седеше забрадена възрастна жена с блуждаещ поглед и тихо хлипаше.
- Добър ден! - поздравиха униформените.
Без да каже нищо, бабата кимна с глава и отново се отдаде на скръбта си. Кривошиев извади неуверено фотоапарата от калъфа и направи няколко снимки в близък и далечен план. С цялото си уважение към траура в къщата, сержантите вдигнаха ръка за сбогуване и си тръгнаха. Но докато прекосяваха усойния полумрак на коридора, в рамките на вратата се появи женска фигура с пазарска чанта.
- А, вие вече си тръгвате. Свършихте ли си работата? - попита опечалено тя.
- Да, снимахме дядото отсреща - посочи Павлов мъжът и бабата, потънала в шок.
- Ама, това е баща ми! Мама все си плаче за него, защото е болен от доста време! Сега спи. Моят мъж почина, в другата стая е. Ето тук!
Сержантите сконфузено последваха жената, Кривошиев отново направи няколко снимки, кимнаха от прага и си тръгнаха.
- Добре, че жената се върна. Щяхме да сгафим! А ти запази снимките и на живия, за всеки случай. Да не идваме пак след няколко дни! - опита се да разведри обстановката с черен хумор Павлов. Но на младежът въобще не му бе забавно. Усетил кофти настроението на колегата си, опитният сержант махна с ръка и се качи в колата. „От това дърво май няма да излезе свирка - помисли си той без да осъзнава колко е прав - или мълчи, или се оплаква”.
Подобни мисли занимаваха и младия Кривошиев, който не успяваше да се отърси от натрупаното напрежение през изминалата седмица. „Кой дявол ме накара да постъпя на работа в полицията? Шофьори търсят навсякъде, ама аз сержант ще ставам, за повече пари!”
Тягостното мълчание бе нарушено километър преди областния град от телефонен звън.
- Сержант Павлов слуша - изломоти той - Да, тъкмо се прибираме… Къде да отидем? … Какво е станало? … Добре, тръгваме веднага. До пет минути сме на мястото… Завий при онзи блок, колега - каза той на Кривошиев. Станало е тежко ПТП на обиколното - някъде над язовира. Според сигнала, става въпрос за челен удар, вероятно има и жертви. Може да ни потрябва и помощ от Пожарната или Гражданска защита, ако се наложи да се режат ламарини, за да се вадят хората. Линейките вече са на път. Натисни газта!
Но вместо газта, Кривошиев настъпи внезапно спирачките.
- Е, това вече ми идва в повече! Край, аз бях до тук! Отивай без мен. Напускам! - изкрещя той и затръшна вратата след себе си…
- Знаех си, че от този няма да излезе полицай. От всяко дърво свирка не става - рече на себе си сержантът, премести се на шофьорското място и отпраши към автопроизшествието…

КОЙ ГРЯХ Е ПО-ТЕЖЪК?

Слънцето прозираше през рехавата завеса на утринната мъгла, когато по коларския път откъм селото се зададе стара уазка. На метри след нея неотлъчно я следваше зелената джипка на Горското. Неравномерното ръмжене на моторите се разнесе над поникналите ниви и прогони сънената тишина над близката гора. С бавна скорост високопроходимите машини се изгубиха от поглед в падината на язовира, а след няколко минути запълзяха по стръмния път отсреща. „Вероятно хората от Горското са заловили бракониери и сега ги ескортират”, би си помислил случаен наблюдател, какъвто не се виждаше наоколо в този последен февруарски ден. „Но какво става тук?”, щеше да се пита в недоумение той, когато автомобилите спряха на полянката до гората и от уазката излезе нисък, закръглен мъж на зряла възраст…
- Тук добре ли е, началство? - подпря лакти на сваления прозорец той - Има и нива, и гора, и храсталаци, и водоизточник!
- Добре е, сваляйте кафезите - отвърна от задната седалка на джипката униформеният служител. Мъжът се обърна енергично и закима с ръка към шофьора си. От кабината скокна младо момче, сръчно разтвори задните врати и двамата подхванаха пластмасова касетка.
- Леко, Иване, леко! Достатъчно ги стресирахме днес! Дай насам, хей тук, до трънките - рече на шофьора председателят на местната ловната дружинка.
- А чувалите да разтоварвам ли, бай Тодоре? - попита Иван.
- Първо да свалим и другите две касетки на въздух, да не се задушат пернатите, пък тогава ще стоварим житото и царевицата.
Докато Иван и Тодор смъкваха товара, към тях се приближи „началството” от Горското, следван от шофьора на джипката и руса жена с фотоапарат в ръце и тефтер под мишница.
- Колко са фазанчетата за вашата дружинка? - попита тя докато се опитваше да подреди непокорните си коси, подети от вятъра.
- Тук са тридесет - десет мъжки и двадесет женски. Това е за пролетното разселване. В началото на юни и в края на лятото от сдружението ще ни дадат още. Толкова ни се полагат, според броя на авджиите - отговори Тодор, докато отваряше предпазливо плъзгащия се капак на първата касета. Приклекнал до него, Иван внимателно бръкна с двете си ръце и извади първото фазанче. Изплашената птица направи отчаян опит за съпротива, но изтощена от люшкането по пътя и гонитбата при залавянето й във волиера, скоро се отказа. Иван приглади с ръце поразрошените й пера, погали я нежно по главичката и я понесе към сплетените голи клони на гъстите храсти. Усетило разхлабената хватка на момчешката прегръдка, земя под крачетата си и свобода за крилете си, фазанчето събра всичките си сили и бързо се шмугна под клонаците…
- Боже, как си сътворил такива багри? Каква красота! - възкликна репортерката, когато в ръцете на Иван попадна първото мъжкарче - Момент да направя няколко снимки - към материала за ловното списание - защрака тя с фотоапарата пернатия красавец.
- А може ли да ме снимате и мен с фазанчето, за спомен? - докосна я по рамото шофьорът на джипката.
- Разбира се, а после пък вие мен ще снимате, защото репортерите са все зад кадър. Снимаме, снимаме, а нас все ни няма.
Последвала неудържимия порив да прегърне красивата птица, Мая притисна към гърдите си изплашеното фазанче. А то, сякаш усетило женската нежност и топлота, зарови човка в разпилените й по раменете коси и притихна.
- Не се крий, красавецо! Нали ще се снимаме? Хайде, разпери крилцата, да ти се видят пъстрите пера! Така-а-а… - погали го тя и подвря пръсти под топлите му пулсиращи мишници - там, където мъничкото сърчице препускаше лудо под крехките гръдни костици. Внезапно, фазанчето размаха уплашено крила и зарита с крачета, решено да извоюва свободата си. Мая успя да го задържи, притискайки го в прегръдката си, докато вървеше към трънките… А то отново скри главица - под яката на разтвореното й палто.
- Това е, сега ще разнесем на няколко места от зърното, да имат храна за първата седмица, докато се аклиматизират в новите условия. Вие, ако искате седнете в колата на топло, да не ви брули вятъра - махна с ръка Тодор и се запъти към стоварените чували.
- Ще ми изпратиш снимките по електронната поща, нали? - подхвана шофьорът, когато с Мая хлопнаха вратите на джипката - Толкова съм скитал по тези места, познавам всички местности в района. Бях горски тук няколко години - поясни той в отговор на въпросително повдигнатите вежди на репортерката - Много обичам природата, зарежда ме с енергия. Всички сезони: пролетта - с цъфтежа и птичите песни, лятото - с прохладните дебели горски сенки, есента - с пъстрите цветове, зимата - с белота и чистота… - говореше мъжът, погълнат от спомени, загледан в недалечния ръбат профил на Балкана - Обичам това село, хората ме познават и уважават. Знаем се и с рибарите, дето къцат в язовира, и с ловците от дружинката. Все са ми приятели. Неведнъж съм сядал на трапезата им в гората. Между тях има много добри готвачи. Веднъж ядохме заек, ама така приготвен, че като се сетя, устата ми се пълни със слюнка. Ти обичаш ли заешко?
- Не, аз съм вегетарианка.
- Никога ли не си яла?
- Напротив! Като дете живеех на село. В двора на баба имаше всякакви животни. Почти не се готвеше без месо.
- А сега защо не ядеш?
- Защото храната е въпрос на личен избор. Тя е начин на живот, светоусещане, мироглед и огледало на душата. Когато си дете ядеш каквото ти сготвят и каквото ти кажат възрастните. Но когато пораснеш, изборът е само твой. Много обичам животните. Но ги обичам живи. С тупкащи сърчица и с живи очи. Когато бях дете гушках пиленцата, слагах ухото си до топлите им телца и слушах как им бият сърчицата. Усещах живота в ръцете си и още тогава осъзнах колко са беззащитни и зависещи от човешката милост. Ридаех с глас за всяко заклано животно… Те са като нас - усещат страх, обич, болка, само дето не могат да говорят. Какво ли щяха да ни кажат, ако можеха… - извърна очи през прозореца Мая, за да надвие напиращата влага в тях. Трябваше да се разсее - ето, на полянката горяха жълтите свещички на минзухарите, в близките трънки край пътя кукуряци виреха глави, а между тях надничаха сините очи на синчеца. По всичко личеше, че пролетта е дошла доста рано. Всъщност, мислеше си Мая, тази година зимата хвърли белия си чаршаф само два пъти. Първият път бе чак след Нова година - кокичетата вече бяха нацъфтели. Затрупа ги за седмица, но една нощ духна южняк, заваля дъжд и на сутринта белият чаршаф го нямаше. А вторият път - в края на февруари, бе толкова тънък, че се скъса от първите слънчеви лъчи…
- Ами какво мислиш за ловците, като си вегетарианка? Синът ми е малък още, но е много жаловит. Казва, че ловците са лоши чичковци, щом стрелят по животните - извади я от мислите й гласът на шофьора.
- Разбирам момчето. Спомням си, на село имахме комшия ловец. Мразех го и се криех щом го зърна да върви по улицата със зелените си дрехи, с пушка на рамо и гордо вирната шапка. Чух, че една нощ гръмнал нашето куче - отвързала се животинката и влязла в неговия двор… Гледах на него като на убиец и се страхувах да го срещна. Лека му пръст, на човека - махна с ръка Мая - Сега не мисля по този начин. Преосмислих нещата, откакто пиша за живота в ловните дружинки. Виждам какви грижи полагат за дивеча, подхранват, разселват в природата - без гаранция, че после ще го хванат и изядат. Отношенията между дивеча и ловеца са състезание - печели по-хитрия. Животното има шанс да оцелее в собствената си среда, какъвто нямат питомните им събратя в двора. Те всички са осъдени, обречени са да минат под ножа. И знаеш ли кое ме шокира най-много?
- Кое? - погледна я недоумяващо шофьорът.
- Това, че за тази една година да речем, в която се грижим за тях, им се радваме, галим ги, говорим им като на приятели. Те ни се доверяват, посрещат ни на вратата, разчитат на нас. А в един момент им забиваме ножа… И ако на „оня свят” има кой да ни съди… Кажи ми, кой грях е по-голям: да отнемеш живот на непознат в преследване, в двубой или лицемерното и подло да свалиш кожата на приятел?…

КОГАТО ТИ Е СЛАБ УМЪТ, ДА ТИ Е ЯК ГЪРБЪТ!

Малко след изгрев овчарят отвори широко дървената врата на кошарата и животните се втурнаха презглава по селския път между ливадите.
- Вашта кожа, за къде сте се разбързали така? Трева ли не сте виждали? - подвикна мъжът подтичвайки след тях с гега на рамо - Ми ти що чакаш? Спри ги, вместо да се моташ из кратата ми! - подритна той рунтавото пастирско куче…
Беше късна пролет, наближаваше сенокос, а палавият южняк беснееше в косите на букнали треви и житни ниви. Коларският път се виеше сред разлюляното зелено море, обикаляше кичестите дървета на близката горичка и прехвърляше хоризонта. От време на време, сякаш да добави цвят на този селски пасторал, от рошавите храсталаци с крясък се вдигаше пъстроперо фазанче или подплашена яребица…
Към обяд, когато майското слънце напече, овцете потърсиха спасение в сенките на старите букаци, където лениво отпуснаха натежалите си неостригани руна. Овчарят пък захвърли гегата, облегна гръб на първия ствол, който му се изпречи пред очите и извади от платнената торбичка къшей хляб и буца сирене. В краката му покорно, с изплезен език приклекна и кучето в очакване на обедната си дажба. След сладкото похапване и няколко големи глътки винце, слаботелесният мъж избърса с опакото на ръката устата си, положи мазния каскет на зелената трева и блажено отпусна глава върху него за обедна дрямка…
Казваше се Петър, но вместо с „Петре”, към него се обръщаха с „Ветре”. Селски шегаджии му лепнаха този прякор още като малък, когато забелязаха инфантилното му развитие. „Вятърът му е отвял акъла”, подмятаха те. Наричаха го още „оня смахнатия” или просто Празноглавеца, а когато по-късно се ожени - „на Радка малоумника”. А тя, Радка, беше скромно момиче от бедно семейство и когато стана девойка изкарваше насъщния в нивите на заможното Петрово семейство. Хвърлиха й око богаташите, че е работна и грижовна, поговориха с баща й и той склони да я даде - дошло му до гуша от глад и сиромашия… След няколко години се оказа, че жертвата е била напразна - големите наследствени ниви на Петър и стотиците глави добитък бяха национализирани и благосъстоянието на чорбаджиите в селото се превърна в спомен. Как да предвиди бащата на Радка, че животът така ще се обърне и дъщеря му ще трябва да се грижи за хляба не само на двете си отрочета, но и на трето в лицето на мъжа й… На каквато и длъжност да се хванеше в стопанството Ветър, все правеше издънки и го уволняваха…

- Виж какво, Радке - процеди през зъби същия следобед председателят на ТКЗС-то - Това вече не се трае! За пореден път стадото се връща в стопанството в ранния следобед, а твоя малоумник го няма. Сигурно спи под някоя сянка в ливадите. Толкова ли е трудно да пасе овцете и да ги докара в кошарата преди здрач? Извиках те да ти кажа, че го уволнявам! - изправи се зад бюрото си той с почервенели от гняв бузи.
- Моля те, другарю началник, жив да си! Какво да правя, като ми се е паднал на главата? Как да изхранвам децата с мойта надница? Дай му друга работа…
- Е, каква работа да му дам? За комбайнер и тракторист не става, провали се като дояч, като стригач, като кантонер, като овчар… За нищо не става! Разбираш ли, за нищо!?
- Пъдар, другарю началник! Петър е слаб с главата, ма е силен в краката… - примоли се Радка.
- Добре, ще говоря с кмета да го назначи за полски пъдар. Правя го заради тебе и баща ти - беше ми приятел, лека му пръст! - отсече председателят.

Още на следващия ден Петър се захвана с новите си задължения. Кльощавият му силует се мяркаше ту край лозята, ту в бостаните на къра, ту край изкласилите ниви… Обикаляше землищата на селото и наблюдаваше някой да не откраде нещо - я лук от стопанските градини да извади, я люцерна да си накоси, я тютюневи листи за цигари да си набере или пък някое магаре пакост да не прави в напъпилите слънчогледи!
Така измина месец. Всичко изглеждаше нормално и Радка реши, че мъжът й е свикнал и се справя добре с новата работа. Но един ден в средата на лятото тя го срещна подкарал две добичета към заграденото с мрежа място за четириноги нарушители, което наричаха „капан”.
- Какво правиш, Петре? - застана пред него тя с ръце на кръста.
- Карам воловете в капана - отвърна гордо той, отмести я с ръка и продължи пътя си.
- Защо, Петре? - тръгна след него тя.
- Хванах ги да пасат в стопанските люцерни и ги забрах!
- Спри се, Петре! Това са наште волове!
- И кво като са? Има ли значение на кой са? Наши - ваши… Кво дират у люцерната? - измърмори той и щракна катинара на капана…
- Такъв глупак ако се роди втори път, нема да се учува! - прошепна отчаяно Радка - Още заплата като пъдар не е взел, ама вече има глоба на капана да плаща… „Когато ти е слаб умът, да ти е як гърбът”, казват хората…