Пелин Пелинов

пътепис

“Родопите, в широкия си разлив и голямо
разклонение, имат въобще по-меки очертания
на върховете си, обикновено облечени
догоре с гора.”
Иван Вазов, “В недрата на Родопите”

Отдавна имах покана от проф. Николай Тодоров да посетя село Манастир - неговото родно място. Но все така се случваше, че не можех да се отзова на тази покана. На 26 март 2016 той за втори път дойде със съпругата си, японката Мивако, в моята родна Върбица, Плевенско, на юбилея послучай 80-та ми годишнина и повтори поканата си.

Вече не можех да отлагам, пък и не исках, защото като човек роден и отрасъл в равнината, изпитвах силно любопитство към Родопите и особено към това най-високо разположено село, както в България, така и на Балканите.

На другия ден след Еньовден (24 юни) потеглихме с моя приятел Тодор Желязков - бивш директор на Института по фуражите в Плевен и колега на проф. Тодоров, от Плевен през София за село Манастир. Проф. Николай Тодоров е виден български учен, специалист по хранене на домашните животни.

Сега той е най-тежкото име в България в тази област на науката. Освен това е известен и ценен както в Западна Европа, така и в Америка. Неговите научни схващания, принципи и практика са върхово постижение в споменатата област.

И макар че социализмът, през времето на който той израстна и се утвърди, претърпя фиаско, неговите научни схващания и принципи се оказаха верни, жизнени и плодоносни. Защото в тях няма конюнктура и политика, а само чиста наука и изпитана практика.

Затова дебело ще подчертая, че без проф. Тодоров храненето на домашните животни щеше да бъде по-непълноценно, а селскостопанската наука - по-бедна и изостанала.

Село Манастир се намира в Централните Родопи, под връх Преспа. До него се стига по един тесен път (макар и асфалтиран), който тръгва от Асеновград, минава покрай Бачковския манастир и гр. Лъки и криволичи нагоре на около 1500 метра в планината.

Селото е крайна дестинация на този планински път. След него може да се продължи към връх Преспа и околността само пеш. И то през гъсти букови и борови гори, които покриват цялата планина.

Историята на това село е драматична и много любопитна. Неговите обитатели произхождат от Чепино, съставна част на Велинград днес. Някога, след 1656 г. , по време на султан Мохамед ІV и неговия велик везир Мохамед Кюпрюлю, започнало потурчването на Родопите.

И макар чепинци да били “войнигани” - християни, които охранявали района, а по време на поход на турската армия се грижели за обоза, не им се разминала ислямизацията. Разпореждането било всички да станат правоверни, а който откаже - под ножа! (На тази тема писателят Антон Дончев написа някога най-хубавия си роман - “Време разделно”).

Деветима млади и смели чепинци отказали да приемат мохамеданската вяра. И за да не бъдат изклани, напуснали селото. Под водителството на Куртьо Стоев - прадядо на проф. Н. Тодоров, се отдалечили на около 200 километра от Чепино, в непроходимата планина. И се спрели на едно място в гъстата гора, което днес се нарича село Давидково.

Заселили се там и започнали да крадат булките си от околните селища, с което сложили начало на едно ново селище, наречено Даут кьой, на името на Куртьо Стоев, който е бил известен като Даута.

Скоро в това селище дошли други беглеци от ислямизацията, от други райони на Родопите. Селището нарастнало и било прекръстено от Дауткьой на Даутково, а след Освобождението - на Давидково.

Но отново нямали късмет. След съединението на Източна Румелия с Княжеството през 1885 г., с. Давидково попаднало в турската територия. Свободолюбивите потомци на чепинци не могли да понесат това и решили отново да бягат.

По инициатива и под водителството на трима братя от Куртьовския род (потомци на Куртьо Стоев) напуснали Давидково и се прехвърлили през границата в българската територия. И се заселили в една по-висока местност, която днес се нарича село Манастир. Това станало в 1890 г. И показва свободолюбивия дух на чепинци.

Днес село Манастир е известно като селото на “Трите върха”. Първият връх е георграфски - понеже селото е разположено на най-високо място. Вторият връх е политически - тъй като президентът Петър Стоянов произхожда оттам, а третият - спортен, тъй като световната рекордьорка на висок скок (209 см.) Стефка Костадинова е снаха в това село.

Първите заселници в Манастир се разположили в най-долния край на бъдещото селище, непосредствено до дерето, в което и днес тече малка рекичка. Там сега се намира и триетажната къща на Куртьовския потомък проф. Николай Тодоров.

Постепенно селото се разраствало и обхванало целия баир. И като се погледне отдолу или от отсрещния хребет, то изглежда като на длан, всички къщи се виждат. От другата страна на дерето, също тъй в ниското, се намира селското хорище.

То представлява една малка и равна поляна, върху която на празници се е вихрело селското хоро, под звуците на познатата ни родопска гайда. Върхът на тези тържества е 29 юни - денят на светите апостоли Петър и Павел, когато е празникът на селото.

Сега, за съжаление, няма такива вихрени хора, защото в селото вече няма млади моми и ергени. Както във всички български села, така и тук са останали само възрастни хора, на които не им прилича да се друсат на хорището.

Библиотекарката на селското читалище ни осведоми, че на празника “Петър и Павел” ще има само възстановка на родопска сватба.

Вероятно тази възстановка ще стане също тъй на хорището, а може и в центъра на селото. Сега на това хорище има една неподвижна маса с две пейки отстрани, една чешмичка, от която тече студена вода и един вековен бук, който е свидетел на целия възход на това уникално село.

Ние дълго седяхме на това хорище, гледахме с възхищение отсрещния баир, а нашият любезен домакин - проф. Тодоров, с увлечение ни разказваше драматичната история на чепинските българи, на своя забележителен род - Куртьовци, както и за живота в селото след 1890 г., в условията на свободна и независима България.

Ще спомена само малка част от този увлекателен разказ - че селото е “построило социализма” още през 30-те години на ХХ в., когато със собствени сили си е направило водоснабдяване и канализация, закупило е малка водна турбина, която е давала електричество на цялото село, построило е голямо училище, в долния етаж на което се помещавала селска баня.

Както и други такива придобивки, като например великолепната църква “Петър и Павел”. Професорът ни разказа още, че селото е имало 300 крави и 2000 овце, които са пасяли по тучните поляни. През време на социализма манастирчани са започнали строеж на мандра, но не я довършили. Сега сградата стърчи като призрак в гората.

Но още по-печално е това, че сега в селото има само три крави и 12 овце, които вероятно скоро ще изчезнат. И никакво друго животно. Дори и кучета няма, както в моята родна Върбица и в други села от равнината.

Сега Манастир е тихо, чисто, с асфалтирани улици селище, което прилича повече на град, отколкото на истинско село. В Манастир няма кучета, не защото жителите му не могат да ги изхранват, а защото не са им нужни. Вече няма животни, за да ги пазят в планината. Освен това, самите манастирчани са друг тип хора - не посягат на чуждото.

Не крадат, за разлика от мизийците например, които са бетер от черкезите някога. Северна България е натъпкана с цигани и разбойници, за които кражбите са основно занимание. Няма къща на север от Балкана, която, оставена без контрол, да не е опоскана и опустошена за една нощ. (Сега живея там и съм пряк свидетел!) А вероятно е така и в Тракия, Пиринска Македония и Добруджа. Не зная!

Но съм сигурен, че разпадането на социализма и съвременната безработица в страната, събудиха тези мародерски страсти, каквито липсват в с. Манастир.

Много от домовете в това село не се охраняват по цели месеци през годината. И никой не им посяга. Професор Тодоров например идва в своята къща само през лятото, за кратко време, но досега върху нея не е посягано.

Няма да пропусна да отбележа, че манастирчани, освен че са наследили свободолюбието на чепинци, притежават и силен предприемачески дух, онзи предприемачески дух, който позволи на България за 30-тина години след Освобождението да изпревари балканските си съседи - Събрия, Гърция и Румъния, макар че те се бяха освободили 50 години по-рано. Свидетелство за това е всичко, което те извършиха още през 1890 - 1935 г., макар че са малко село (около 250 къщи), с оскъдни икономически ресурси.

От селото са излезли шестима професори, петима доценти и десетки инженери, лекари и други учени.

Освен в селото, нашият любезен домакин ни разведе по горските пътеки около него. Най-силно впечатление ни направи вековната борова гора, която излъчва спокойствие, сигурност и красота.

До този момент смятах, че истинска красота има само в дъбовата гора - например в Тетевенския Балкан. Тук почувствах, че и в боровата гора, осеяна тук-там с букови гиганти, има такава красота.

Дори тя е по-величествена от дъбовия лес, макар да има по-студено излъчване от него. И другото нещо, което ме впечатли е, че околните горски пътеки са осеяни с малки чешмички, с пейки до тях, построени през годините от манастирчани.

Всяка чешмичка има каменен надпис, който известява от кого е построена. Например, непосредствено до хорището е чешмичката на Куртьовския род, а по пътеката за воденицата - на дядото на президента Петър Стоянов, който носи същото име.

Освен полезната цел - пътниците да се спрат да пийнат студена вода и да си починат на пейката, тези чешмички преследват и нещо по-възвишено - да оставят името на този, който ги е построил, за бъдещите поколения. Те са белег на желанието на манастирчани за безсмъртие.

Накрая искам да отбележа още три неща, свързани с нашия именит домакин. Първото, че в неговата триетажна къща се влиза през тавана, а не отдолу, както е във всяка друга. Така е, защото е построена на много стръмно място. По железен мост се отива до третия етаж на къщата, откъдето се слиза към етажите.

Друга такава къща няма в селото, а едва ли и в България. Другото е, че проф. Тодоров е женен за японка - очарователната Мивако. Тя е бивша детска учителка. При първото им гостуване във Върбица, тя ми изпълни няколко арии на животни (на жабата например), с които е забавлявала малките япончета.

Освен това, тя пише стихове в стил “танка” и рисува, като умее само с няколко щрихи да създаде истински портрет. Нейният брат също е поет и е женен за дъщерята на бившия, дългогодишен главен прокурор на Япония и внучка на Нобеловия лауреат Ивоя Сезанами. Те също ми бяха на гости във Върбица.

Мивако и проф. Тодоров се запознали случайно някъде по световните аеролинии и тя приела да живее в България. Сега тя получава пенсия в Япония, която е 3-4 пъти по-голяма от тази на професора, макар че той получава най-високата пенсия за България.

Това сравнение е и тъжно, и унизително за българите. Но какво да се прави - така е! То се дължи на фиаското на социализма и на големия грабеж на националното богатство от комунистическата олигархия след безкръвната революция през 1989 г.

И последно, което искам да отбележа в този Родопски пътепис е, че проф. Тодоров, освен голям учен, е изключителен сладкодумец.

Притежава изключителна разказваческа дарба. Затова си мисля, че ако той беше станал писател, сигурно е, че сега щеше да бъде един втори Николай Хайтов.

Амин…

30 юни 2016 г.