Людмил Симеонов

ЗАВРЪЩАНЕ У ДОМА

От тъмно не превила крак, чевръсто
за гостенина мама се разшета,
разчупи хляба с отмалели пръсти,
извади чисти чаши от бюфета,
до тате после седна мълчаливо
и с погледа си ме погали само.
Навярно радостта й е горчива,
защото утре пак ще бъдат двама.

ОРЕОЛ

В памет на баща ми

И тази пролет разцъфтяха
овошките, от тебе засадени.
Край тях пчелите вият своя златен ореол.
Но теб те няма.

***
О, как умират майките ни, как
ръце протягат за последна ласка,
преди във своята прегръдка властно
да ги погълне леденият мрак!

Без думи се прощават те със нас
и само със очи, в които има
едно страдание неизразимо,
една сълза във сетния им час.

Раздавали се цял живот без дъх,
притихват майките ни примирени,
с утехата, че селската им кръв
в деца и внуци ще е продължена,

че пак цветя във двора ще цъфтят,
ще връзват плод дръвчета и лозници
и ще гнездят под стряхата им птици,
за да го има този хубав свят.

ИЗОСТАВЕНАТА СЕЛСКА КЪЩА

Смалява се зидът, изчезва
под пристъпите на тревата;
напразно къщата се взира
към пътя, в бурени заглъхнал,
и слуша нощем как тревожно
в гредите скърцат дървояди
и ябълката как оплаква
на двора своето безплодие.

ПРЕДПРОЛЕТ

На млада пръст мирише и на сняг,
изтекъл от капчуците бъбриви,
и топло слънчице напекло пак -
да ни напомни сякаш, че сме живи,
да ни погали и ни утеши
и мрачните ни мисли да прогони…
В зелено се обличат всички клони,
а може би - и нашите души.

ЕСЕННО

Тръпчив покой и мека тишина
и бавен шепот, който ме опива.
Навлизам неусетно в есента
с една въздишка - дълга и горчива
и кротко във душата ми ръми
дъждът, и гасне алената шума….

През парка пуст, без да си кажат дума,
момиче и момче вървят сами.