Драгни Драгнев

НЕДЕЛЯ В КАФЕНЕТО

Хубаво е някъде към обед между десет и тринайсет
да почесваш стара болка под сърцето.
Глътката горчи и самодиви във косите си разнасят
от земята до небето на живота медения месец.
Стари са приятелите и домът ти със деца е пълен -
от смеха им бяло клонче свети на ревера ти.
В кафенето устните жужат и ще останеш дълго -
ще ги носиш в своя сън до другата неделя…
Дърпат те отвън гласчета тънки, вика те жената,
наследила всяка твоя радост, жажда, рана…
Ала в погледа и в мрежите от дим се мятат
рамене от пламък, тайни знаци - ще останеш…
Празнично е тука в нещо невидяно, още неоткрито,
а в дома ти през повреден кран неделята изтича…
И когато влизаш на ленивия следобед сред стените,
тихо се завръщаш вкъщи от сърцето на едно момиче…
В своята игра децата ти ще уловят начало на пътека
и ще ровят с пръсти във косата ти наместо гребен…
Виждам, че се бавиш мъжки… Или мислиш като всеки,
че в гърнето на живота още има мед за тебе…

МОСТЪТ

Всяка дума твоя е искрица в моята душа.
Украсява дните и съня ми осветява…
Ако носиш болка, с песента си я теша -
радостта ти ме връхлита с дух и тяло…
Ден след ден живота си редим и носим го на длан.
Но се втурва вик, без милост ни събаря -
някой иска да ни раздели, да спре добрия влак,
който тича през сърцата, тия будни гари.
И тогава дума твоя се усмихва и звъни,
топлина поръсва и протяга нежни пръсти,
в кошера ни слага слънчица и пали нови дни…
А в душата все умира нещо и възкръсва.
Все по-крехка става любовта ни, свива колене
и премалява,
търси,
моли всеки миг опора…
Не препускат
на кръвта ни буйните коне,
с птиците, с дъжда, със небесата
не говорим…
Но държи ме дума твоя и в злокобен час.
Още съм на път към теб
и стъпките ми чути.
Здрав е мостът -
цял живот разпънат между нас.
Но едничка твоя дума може да го срути.

АВГУСТ

Едва върви животът… Лятото неумолимо
суши деня, изпива го до дъно,
изпепелява пазвите му и по залез кима
нощта да легне в залеза безсънна…

И в мен се втурва и се лута непосилен зноят,
възражда грехове и капят сълзи,
додето търся ден и нощ на времето покоя
и лятото за никъде не бърза…

Но има ли покой? Красив ли е светът,
когато над доброто злото е на път…

ОЧАКВАНЕ

Не е далече есента… Не е далече…
Над пепелта на лятото се съживява…
Пълзи след вятъра и облаците млечни,
за да напълни дните с празненства и врява.

Не е далече… Утре-вдругиден ще скочи,
понесла тежки листопади, ще повдига
клепача на капчуци - песен да проточат
и да четат на дъждовете книгата.

На път е есента… Но редно е все пак
един добър човек да й изпрати знак…

ЕДНА МИНУТА

Но лятото не си отива… Погледни
как се усмихва, как търпеливо чака
да слязат небесата с ветровити дни
и есента да носи дъждове по лакти…

Ще чака дълго, мисля си, ще бди само,
додето вятърът изписва кръгове,
додето всяка капка дъжд реди писмо,
за да му каже, че е време да си тръгва.

А в моята душа… В душата ми се лута
едничък ден от лятото - в една минута.

ТОВА ЛЯТО

Не мога да го спра… То вече тича
околовръст и по-далече - да избяга
от сълзите на онова момиче
или от вятъра със есенната влага…

А колко дни и нощи все вървяха
с напукани от жажда устни, колко пъти
във пазвите му тихо изгоряха…
И колко радост и копнежи в мен размъти.

Не искам да го спра…И нека си отива.
Ще чакам есента… Добра…И по-красива.

ЗНАМЕНИЕ

Със слънце ще ни свари есента подир неделя
и няма нищо в нас да я учуди…
За хора и за птици ще реди една постеля -
в едно и също време ще ни буди.

В прохладните си нощи ще пои насън цветята,
макар че денем дъждове ще носи…
Ще се прегръща с вятъра, ще стъпва на луната.
През нивите ни ще минава боса…

Не зная при кого от нас ще се отбие първо -
да се опре на рамото му и да го прегърне.

МЪЖЕТЕ

Не ми харесва есента, когато несигурно и бавно
замлъкват птиците една след друга с писък
и ние мъжете забравяме какво е едновременно
да пееш и летиш, какво е
да те смущава ден и нощ животът без криле,
без гласове, които носят небеса и пътища…
Не искам есента, препълнена с тъга,
със клюмнали от старост и намръщени цветя,
с опърлени, опърпани от слънцето градини,
с нито една останала усмивка жива в тях…
Но времето е милостиво, както се случва,
когато люлеем часовника му във кръвта си
и слушаме камбаните му удивени всеки път.

Любовните си лудории са готови
да оставят в ъгъла мъжете и да превъзмогнат
неволи, страсти и жени… Готови са накрая
да не надвикват, да не спорят с есента,
а да живеят в мир със вихри студ и дъждове,
да се надбягват с тях във сънищата си дори.
Ако пък всичко им си струва празно и нелепо,
да заминат
със щъркелите и със листопадите на юг,
където мястото и климатът са най-спокойни
за капката живот или за смърт.
Говоря за достойните и непреклонните мъже -
имането на тоя омагьосан и вампирски свят.

ЧАС ПО ГЕОГРАФИЯ

Неудържимо желание да стъпя на Луната и оттам
във земното кълбо да се загледам и открия
онази капчица България,
от песъчиката дори по-ситна,
онази мравка, спряла насред път да си почине -
онова едва забележимо географско петънце…
Смешно е да си представя как съм седнал
на някой лунен камък и се взирам…
Смешно е, но си представям
онази капчица България…
И си мисля -
колкото и да е малка, тя събира
в утробата си
Стара планина, Родопите, Пирин и Рила,
обикалят ги нивята с равнините и реките,
гората с ветровете, с птици, дъждове и песни,
и припка слънцето между цветята и тревите
в нея…
Капчица, наречена България.
Ала държи под мишница морето
и носи сабята на Дунав бял в ръка -
и стъпва здраво, твърда като камък…
Без нея земното кълбо ще губи равновесие,
разцепнатина ще зее там без нея,
ще се накъса пъпната му връв и край…

Капчица България,
а носи земното кълбо на рамо,
макар да охка и да пъшка…
И толкова е стара-остаряла - просто
да си мислиш в час по география,
да въздишаш всеки път,
когато си свободен или роб си,
да се радваш и да плачеш,
че от нея някога започнал е светът…

ТАКА ЖИВЕЯ

Аз рицар бях… Сега съм овехтял човек.
Аз носих песни… Нося и до днес…
Решил съм да живея повече от век.
Живях дотук с любов. Нататък - с чест.

Макар и овехтял, животът в мен гори.
Не дава мира той на този свят.
Заканва му се. Хока го без страх… Дори
готов да мие раните му, щом кървят.

Едва ли тоя свят ще стане друг и ще запее.
Но аз съм тук да работя, да бдя… Така живея.