Димитър Симидов

1.
Огледали безслънчев небосвод,
безмълвни, безмятежни като песен -
над вас в последна радост заигра
на златен заник бледия живот,
о, призрачни слънца на ранна есен,
есенни езера.

По тихите води не тръпне страст,
над тях върбите клони са привели,
замряла е безгрижната игра
и вий, безбрежни в вечерния час,
есенни езера.

Тръстиките не шепнат своя сън,
не грее ни звезда, ни лунен блясък,
русалки не извиват тук хора -
далече само глъхне бавен звън
и се прилива в сънния ви плясък,
есенни езера.

Над мен се свежда вечерен покой,
далеч от слънце и от звездна вечност,
далеч от светла, сребърна зора -
изгубени сред призраци безброй,
вий спите в мене, тъмни и далечни,
есенни езера.

2.
Ти пееш песента ми, сестро моя,
и думите ми, шъпнати отколя,
и те звучат на вечерта в покоя
като скръбта на сирота неволя.

Печална като кръстно примирение,
ти впиваш тихи погледи във мракът,
където пеперуди уморени
на утрото приветствието чакат.

Аз зная: ти обичаш мойта песен
и думите ми тъй за теб са скъпи;
но виж как ниско сводът е надвесен,

и сякаш, че нощта, която дебне,
е сетня нощ за тебе и за мене -
ний ще отмине чужди, непотребни…

——————————

сп. „Слънце”, г. 3, кн. 9, 1921 г.