Христо Черняев

Преди много години, по време на Празника на поезията, водех писателска група в град Трън, където имахме среща с почитателите на художественото слово.

Някъде към средата на литературното четене получих бележка, на която пишеше, че в залата се намира старият учител по литература, преводачът ДИМИТЪР ПЕТРИЧЕВ, възпитал цели поколения в любов към изящната словесност. Не го познавах, но знаех името му.

Зарадвах се и го поканих да дойде на сцената.От първите редове се надигна невисок човек с бледо, но умно, бих казал, философско лице. Едно мъжко ръкостискане и изведнъж станахме приятели. Не ми е идвало и на ум, че е вече на осемдесет години.

Веднага му дадох думата и той, за разлика от всички нас, каза наизуст едно свое стихотворение. То беше преживяно и написано от него като млад учител, видял как по Искъра плуват кратунките със свещички, в памет на убитите и издавените въстаници през септември 1923 година.

В това стихотворение имаше и болка, и протест, и прослава на безсмъртния подвиг на героите, нещо, което развълнува всички.

По-късно научих: Димитър Петричев има свое литературно дело. Той е потомствен учител-литератор. Талантлив преводач е. Учителствал е в Райково, в Кнежа, в Лом, в педагогическата гимназия в Кюстендил, и много години в Трън - известно време е бил и директор на тамошната гимназия.

Навсякъде е оставил благотворни дири. Възпитал е много литератори, които се гордеят с него. Този скромен човек знаеше отлично не само българската литература, но и руската, френската, немската. Превеждал е творби от редица чуждестранни поети, от Ламартин, Едгар По и др. Негово дело е и един от преводите на “Евгений Онегин” от Пушкин, издаден от издателство „Народна култура”.

Ето и стихотворението на Димитър Петричев, посветено на загиналите септемврийци:

МАЙКИТЕ НА УДАВЕНИТЕ

След жестокото потушаване на Септемврийското въстание вечер край Искър идваха жени от селата Долни Луковит, Ставерци, Староселци и др. и пускаха в реката запалени в кратуни свещи. Това бяха майките на хвърлените в Дунава въстаници - така им отреждаха помен.

Спят селища и хълми голи,
спи Дунавската равнина.
Огряла скръбните юдоли,
Бледнее ясната луна.

Край Искър, притаил водите
покрай градини и лъки,
дойдоха сенки под върбите,
замяркаха се светлинки.

Ръце ли, сведени ли вейки
допряха сънните води,
и свещи плувнаха трептейки
като удавени звезди.

Тъй майки помени отреждат
на непогребани чеда…
Една ли майчина надежда
погълна Дунав навсегда.

И дълго хлипат под върбите.
Пред тях се глухо Искър лей.
Зъл вятър, духнал светлинките,
кратуни плуващи люлей.

1923 г., с. Гостиля