Сергей Лукяненко

превод: Орлин Стефанов

Преди да влезе в асансьора, Анатолий не можа да се въздържи и отново погледна през прозореца. Разбира се, корабът на Пришълците си стоеше все на същото място – точно над паметника на Петър Първи, на височина четиринайсет и половина (проверено е) метра, неотменимо удържан в нощното небе с антигравитационни (както е обявено) двигатели, и броеницата оранжеви огньове, която очертаваше бойните гнезда (според догадките) по същия начин опасваше окръжността на огромния диск.
И къде ли пък да се дене?
А долу, под чудовищната машина на смъртта и на разрушението, която вече два месеца се рееше над Москва, трептеше уличната украса, кръстосваха леките коли, вървяха си хората, поглеждайки едва от време на време нагоре към небето. Човекът е изключително пластично създание. Човекът свиква с абсолютно всичко и при това с учудваща бързина.
Анатолий въздъхна и влезе в асансьора.
- Добър вечер, господин извънреден посланик – поздрави го охранителят. Той бе вече не толкова млад човек и чинът му е поне майор. Твърде вероятно е да е от специалните части „Алфа”.
- Добър вечер.
Охранителят натисна бутона и асансьорът потегли нагоре. Кой ли дявол посочи на пришълците да си изберат тъкмо тази сграда?
- Има ли успех? – учтиво се заинтересува охранителят. Това си беше ритуален въпрос, и отговорът на Анатолий бе също толкова стандартен:
- Работим.
В асансьора, вероятно, бяха инсталирани десетина подслушващи устройства. И в оборудването на охранителя – поне пет. По Анатолий също бяха напъхани седем звуко, видео и дявол знае още какви записващи приспособления, за които той знаеше, три, за които не биваше да знае, а колко бяха добре замаскираните – кой да ти каже. Да се говори за каквото и да било бе нелепо, а и той не смяташе да споделя никакви тайни с охранителя… нищо, че той бе проверен и предан до мозъка на костите професионалист. Но днес охранителят си позволи да зададе още един въпрос.
- В новините… показаха интервю с… – леко кимване нагоре, – та те рекоха, че въобще не смятали да водят преговори. И само господин Анатолий Белов ги убедил да не прибързват с превземането на Земята…
Анатолий запази мълчание. А и охранителят явно си представи, че за тази изпусната реплика ще му се наложи да отговаря и замлъкна.
Асансьорът спря.
- Пожелавам ви успех – каза охранителят зад гърба на Анатолий. – На добър час!
Май че човекът наистина проумя…
Дълбоко въздъхвайки, специалният пратеник на президента на Русия Анатолий Белов стъпи на територията на чуждопланетното посолство.
Според общоприетата дипломатическа практика – на територията на чужда, а, опирайки се на реалността, следва да прибавим и „враждебна” държава.
Преди два месеца тук имаше някакъв офис. Само че, след като грагите избраха посолството им да се помещава в това здание, от офиса не остана и следа. Пришълците изчистиха целия етаж и го превърнаха в гола бетонна кутия за по-малко от час. А когато час по-късно Анатолий Белов за пръв път посети посолството, то вече бе придобило сегашния си облик.
Стените от лениво полюляваща се оранжева материя, подобна на разчепкано кече. Същото на пода и на тавана, но в червено. Малко мебели с необичайна форма, макар предназначението им да се отгатваше лесно. Накичени по тавана гроздове от светещи тела излъчваха дискретна, абсолютно чиста бяла светлина.
Разбира се, ако бялата светлина може да се нарече чиста…
- Добър вечер, господин извънреден посланик – учтиво се обърна грагът, който седеше край вратата. Функцията му бе на охранител-секретар. Върху високо вдигнатите почти до брадичката му тънки колене имаше лъчева картечница, а във въздуха пред него се рееше, непрекъснато променяйки окраската си, малко кълбо… вероятно холограма, вероятно – информационен терминал, вероятно – работещ във видимия инфрачервен, в ултравиолетовия и в радио диапазоните.
- Добър вечер – Анатолий кимна, задържайки за няколко секунди погледа си върху кълбото – за да може укритите в очилата му записващи устройства, най-нова и секретна разработка на учените, да събере колкото се може повече информация. – Дали не съм подранил?
Той знаеше, че е дошъл три минути по-рано. Специално за да се опита да разговори охранителя… – вероятно не дотам опитен в дипломатическите хватки.
Как му бе омръзнала тази думичка „вероятно”! Никаква точна информация за каквото и да било! Може би само за височината, на която са увиснали над Москва, Вашингтон, Пекин летящите им чинии. И при това… от какво зависи периодичното колебание в тази височина: плюс дванайсет сантиметра, минус осемнайсет и връщане в предишното положение?
- Господин извънредният посланик пристигна три минути по-рано – съобщи грагът. Люспестата му челюст потръпваше, изплювайки думите на чуждата реч, в зейналата паст трептеше тънкият му цепнат език. Изпъкналите му очи без клепки сякаш пронизваха Анатолий докрай. – Господин посланикът ще може през това време да поговори с мен. Господин посланикът може да изпие чаша чай или да прочете вестника.
Тънката ръка на грага подаде на Анатолий „Аргументи и факти”, който, естествено, бе запълнен до деветдесет процента с догадки за това какви са намеренията на пришълците.
- Благодаря, този брой вече съм го чел – учтиво отговори Анатолий. – А за вас представлява ли интерес да четете земните вестници?
- Всяка информация заслужава внимание – изглежда грагът бе учуден. – Нали това е път към развитието. А за вас дали е интересно да четете нашите вестници?
- За голямо съжаление, аз не разполагам с тази възможност – отвърна Анатолий.
- Все още не сте изучили езика ни? – езикът на грага затрептя в зейналата челюст. Според учените това не означавало смях или заплаха, а е израз на съчувствие.
- Засега не ми остава време да се заема с това – Анатолий се усмихна, надявайки се грагът да разбере мимиката му правилно. – А и аз нямам нито един ваш вестник, за да опитам да го прочета.
Смяташе се, че на земята вече има седем души, които разбират езика на граговете. Веднага след установяването на контакта, щом граговете любезно предоставиха на хората пълни речници на своя език – граго-английски, граго-руски, граго-китайски, за всички лингвисти по света настана веселба. Всяко правителство възприе като свой дълг да събере способните учени, които тихо си се трудеха по своите институти, изявяващите се в шоупрограми вундер-полиглоти с по десетки и стотици овладени езици, на луксозни и добре пазени места. Те и досега се намираха там, опитвайки да разгадаят по езика им тяхната психология и подготвяха преводачески кадри. Колкото и да е странно, в общи линии полиглотите оправдаха надеждите. Анатолий знаеше, че според тях, езикът на граговете бе богат, без да е излишно сложен. По-труден от китайския, но по-лесен от руския, речено накратко. Може би Анатолий наистина щеше да го овладее… стига човечеството да не погине.
- За съжаление, разполагам само със стари вестници – каза грагът. Ще ви свършат ли работа?
Само солидният опит на дипломат помогна на Анатолий да запази спокойно изражението на лицето си.
- Да, със сигурност.
- Вземете.
Ръката на грага се пъхна някъде под високата седалка, която по доста комичен начин напомняше въртящ се бар-стол. После показа подобие на компактдиск.
- Ето тъй… – рече грагът, като докосна нещо миниатюрно върху него.
Във въздуха се появи ново святкащо кълбо
- Това е за скоростта на възприятието.
Докосване на още някакъв… бутон?.. да, сигурно, бутон. От кълбото светна мътна бяла светлина.
- За вас е време – внезапно каза грагът, прекъсвайки демонстрацията. Подаде диска на Анатолий.
Може да е провокация? Или дезинформация?
- Сигурен ли сте, че можете да ми дадете този предмет, а вашите шефове няма да имат претенции към мен и към останалите хора? – попита Анатолий, без да протегне ръка.
Люспите по главата на грага се раздвижиха. Белег за раздразнителност – буквално преведена, фразата „изпитвам гняв” звучеше като „движа люспите на челото си”. Макар че, разбира се, преводът би могъл да е умишлено неточен.
- Да, сигурен съм. Или ме обвинявате в преднамерено желание да ви причиня зло?
Дявол ги взел тези грагове, бързо проумяват. И много обичат да подчертават колко честни са те… някак твърде много го изтъкват!
- Не, разбира се, не ви обвинявам – каза Анатолий. – Просто искам да изключа всяка възможност и за най-малка неточност във възприемане на информацията.
Грагът веднага се успокои. Изглежда тъкмо това обясняваше защо Анатолий остана на длъжността си през тези дълги два месеца – докато при американците посланикът бе сменен на два пъти, а при китайците – три пъти. Умението интуитивно да се открие правилният подход – ето кое е най-важното за дипломата.
- Всичко е правилно. Всичко е позволено. Това е предишна технология и повече на смятаме да я крием от вас. Ето взимайте – грагът все още подаваше диска, и Анатолий разбра, че няма друг изход. Въздъхна, и взе „вестника”.
Дискът бе твърд, прохладен, грапав на пипане. Най-обикновено пластмасово изделие…
Каква ти, по дяволите, технология. Дайте на Леонардо да Винчи един телевизор, е та какво? Да речем, че се научи да го включва. Нека допуснем, че ще го разглоби, ще разгледа всичките му части?
Твърде е огромна пропастта, за да може този артефакт от чуждата цивилизация да помогне на земните учени с каквото и да било. Колкото до съдържанието на диска – това е друга работа. Вестниците! Чуждите източници на информация! Едва ли в тях са описани технологическите тънкости, но пък във всеки случай дават шанс да се проникне в тяхната психология! Стига, разбира се, в тези „вестници” да има поне една правдива дума. Ако в тях не е натикана нарочно подготвена дезинформация.
- Благодаря – каза Анатолий.
С учестен пулс той тръгна по коридора. Грагът-охранител се върна да си съзерцава своята сфера. Дали да не задейства резервната връзка? Или следва да се откаже от срещата и да напусне посолството?
Не. Не бива. По-добре да се държи така, сякаш не се е случило нищо особено.
Навярно не следва да се премълчава фактът за неочаквания подарък от колегата, дошъл от друга планета.

Ципата, която служеше на граговета за врата, се разтвори пред Анатолий и той влезе в кабинета на извънредния посланик на планетата Граг.
- Здравейте, скъпи мой – посланикът стана от тесния, с форма на полумесец, стол. – Много се радвам да ви видя в отлично здраве, Анатолий!
Стана – е доста слабо речено. Изправи се. Порасна! Извиси се! Докато е седнал, грагът не надвишава на ръст обикновен снажен човек. Но щом се изправи, той придобива облика на заплашителна триметрова твар.
Само дето не трябва човек да го нарича в мислите си че е… твар, а колега! Знае ли някой, възможно е грагът да умее да разчита какво си мислим?
- Здравейте, Дкар! – Анатолий се усмихна широко и радостно, с неподправена искреност, като да е срещнал свой най-добър приятел, когото не е виждал от години. – Как сте със здравето? Тъгувате ли за вашите близки?
Ритуалът по приветствията бе изпълнен, и двете високодоговарящи се страни се настаниха върху нещо, което приличаше донякъде на тесничък диван, а може би и на тапицирана с мека тъкан скамейка.
- Донесох ви новите предложения на нашия президент – каза Анатолий. – Това са едни много добри предложения!
- Не съм много ентусиазиран – любезно отбеляза грагът.
- Ето погледнете – Анатолий извади от чантата си карта. Разтвори я във въздуха – и, както и досега, усети с напрежение, че под картата възниква някаква невидима и недоловима за ръцете опора. – Искаме да ви предложим следните територии…
Грагът вежливо изчакваше.
- Костромска, Уляновска, Архангелска области – Анатолий посочи оградените в червено части на Русия. – Вече ги бяхме предлагали. Но!
Той направи опит да изрази с гласа си бодрост и оптимизъм. Мръсници. Твари. Не, не може инак да мисли за тях и никой не би могъл. Нищо, че граговете се бяха отказали от първоначалния си план… натикване на всички хора в резервати… по резервати в Антарктида и Гренландия… Без значение. Твари, твари, твари….
- Ние ви предлагаме Псковска област, и… внимание! Това е много голяма отстъпка от наша страна, разбере! Краснодарски район! Вие обичате топлия климат, нали?
Чуждият посланик мълчеше, гледайки картата. Сякаш не му се предлагаше солидна част на Русия, а нахапана ябълка.
- Разберете, че за самите нас това са твърде важни територии. Те са с население от десетки милиони, върху тях са разположени най-важни заводи, селскостопански региони.
Грагът изщрака с език. Залюля си главата – явно като подражаваше жеста при хората.
- Не.
- Ние също не бихме възразили против пълна анексия от цивилизацията Граг на Украйна, но като се извади Кримският полуостров и Кавказ – приемайки вид на човек, който се решава на последната жертва, каза Анатолий.
- Не.
Анатолий се вгледа в студените очи на грага. В най-краен случай той бе получил пълномощия да предложи на граговете още някои от териториите, за които те настояваха. Дори Москва. И Красноярска област.
Човечеството няма сили, за да се бори със завоевателите. Силите му стигат да се пазари… при това, доколкото „на расата на Граг е присъща доброта и уважение към живота на другите”.
- Ние доста отстъпихме от първоначалното си предложение – да се отберат най-добрите представители на човечеството и да ги настаним под охрана в резервати – каза Дкар. – В знак на уважение към по-малките си братя по разум, встъпихме в преговори. Последното ни предложение бе всяка страна да предостави половината от своята територия за бежанци от планетата Граг. По възможност – онази своя част, която е с най-топлия климат.
Анатолий мълчеше. Да, точно така. И ние сме съгласни. Наистина отдавна сме решени да ви предадем половината от своята планета. Но просто правим опит да се пазарим….
- Тъй като на нашите учени се удаде да създадат дестабилизатор на пространството, да унищожат черната дупка, която бе застрашила нашата звездна система – грагът говореше сякаш така зачуква пирони в капака на ковчег, – ние спечелихме време, за да се водят преговори. Но нашата раса е млада, енергична и отсега насетне залага на експанзията. Нуждаем се от планети, които са подходящи за съществуването на белтък като основа на живота. Такива планети се срещат в Галактиката изключително рядко. По последни данни от Граг, ще ни трябва планета, която не отстъпва по размери на Земята.
Ето на. Стигнахме и до крайната точка.
С това се обяснява и „подаръка” на охранителя. Има ли значение какво ще научат хората от стария вестник, щом планетата и тъй е обречена? Ще пуснат граговете да вилнее отдавна рекламирания си „хомо-вирус”, а след три денонощия на земята няма да остане нито един човек. Е… само разтрепераните от страх президенти в херметичните си бункери…
И на него внезапно му се прииска да постъпи така, както няма право да действа който и да било дипломат. Никога. И с когото и да било. Нито с канибала Бокаса, нито с Пришълеца, готов да погълне самата човешка раса.
Да се вкопчи в люспестата шия. Да умре, но да се опита да убие тази твар. Самодоволната, важна, произхождаща от някакъв си техен прославен род – прадядо на Дкар е направил нещо много важно. Вероятно е унищожил някоя предишна беззащитна планета…
- Логиката на експанзията е желязна – продължаваше грагът. – Да се унищожава нечий разум не ни е съвсем приятно, но ние бяхме принудени да отправим своя ултиматум на Земята. За щастие, преди три дни успешно приключиха изпитанията на първия завод за планети.
За щастие?
- Опасявам се, че не ви разбирам, господин извънреден посланик – прошепна Анатолий. Изглежда, че цялата му издръжливост пропадна… май след като изслушат и видят всички записи, експертите неодобрително ще поклатят глави…
- Ние смятаме да поискаме от човечеството планетата Венера и планетата Марс. Те най-много подхождат за преобразуването им в необходима за нас среда за обитаване.
- Ами Земята? – като не вярваше на ушите си, попита Анатолий.
- Земята оставяме на вас - Дкар разтвори дългите си ръце. – Цялата. Като своеобразен жест на добра воля и като начин да се извиним за паметния и толкова тъжен инцидент, ние също така ще предоставим на държавата САЩ територия от планетата Венера или планетата Марс, голяма колкото бившата площ на Калифорния.
Това просто не беше възможно…
Анатолий погледна в очите на грага, сякаш искаше да открие в тях потвърждение за казаното. Ала изглежда, че грагът изтълкува мълчанието му иначе.
- Галактиката е жестока, драги мой. Имахте късмет, че пристигнахме първи ние, които сме се отнасяли винаги толкова трепетно към пламъчетата на зараждащия се разум. А още по-голям е вашият шанс покрай това, че успяхме да премахнем черната дупка, която ни тласкаше към преселението… ето, че сега се научихме и да преобразуваме планетите. Ще сме нелоши съседи, приятелю мой. Та нали ако към Земята предяви претенции друга раса, млада, енергична, устремена към своето развитие – ние ще можем да си кажем тежката дума и да ви защитим.
Анатолий преглътна.
- Аз не съм получил пълномощия да приема незабавно вашето предложение, господин извънреден посланик – каза той. Но… аз незабавно ще го предам на правителството на Русия, като се надявам че нашите преговори ще придобият значителен тласък в правилната посока. Лично от свое име, а не по протокол, ще кажа, че… вашето предложение ми допада.
Дкар отново изобрази усмивка.
- Радвам се, приятелю мой. Ще споделите ли с мен лека закуска и чаша чай?
- С удоволствие, Дкар.
С жест, в който бе вложена дълбока символичност, Дкар свали от невидимата подпора картата на Русия, внимателно я сгъна и я протегна към Анатолий. Той набързо я пъхна в чантата си – простовата чанта от плат, защото бе решено, че изделията от животинска кожа могат да породят у граговете неприятни представи за човечеството. Обзело го бе чувството, че получава от грага не някаква си оцветена хартийка, а цялата страна. Цялата огромна държава, която си оставаше на хората.
По дяволите, а в известен смисъл американците извадиха късмет! Ще получат територия на Марс или на Венера непосредствено до пришълците! Ще тръгне бизнес, обмяна на технологии! Дявол да го вземе! Човек почва да съжалява, че кацащият кораб е бил атакуван именно от Калифорния, а не някъде откъм Чукотка!
Граг-слуга – хората тъй и не успяха засега да си изяснят социалните структури при пришълците, но този изпълняваше именно функциите на прислуга, поднесе храна и чай. Този път се сервираше върху обикновена, материална масичка, което направо зарадва Анатолий. За грага имаше тънки ивички изпържено месо с чай, а за Анатолий – източни сладкиши и чай. Изглежда, че метаболизмът при граговете не се различаваше от човешкия, но земна храна пред гостенина си Дкар не употребяваше. Само чай.
- Ние бяхме доста удивени, когато се натъкнахме на вашата планета, каза междувременно Дкар. Хвърли в пастта си парченце месо. Погледна към стената и в нея се появи прозорец: без стъкла, съвсем открит в топлата московска нощ. Любопитно е, дали на този етаж са останали някакви стени, или всички са променени по технология на граговете?
- Удивени? – в този момент, когато внезапно отшумя двумесечното напрежение, Анатолий бе особено радостен да се отдаде на светската беседа.
- Да, естествено. Този район на космоса не е от неизследваните. Тук преминаваше трасето на Тиуа – една интересна раса амфибии, която, за жалост, преди седемдесет земни години престана да съществува в материалния свят.
- Загинала ли е? – уточни Анатолий.
- Не, не! – протестиращо поклати глава грагът. – Не! Това е много развита раса. Можеха да създават звезди и планети от вакуум и стигнаха до възможния предел в развитието на биологически същества. Те преминаха на друго равнище на съществуването си и ние не можем… засега не сме в състояние… да вникнем в новата им същност. Възможно е да са създали нова Вселена, която повече да им допада, кой знае? В района, който те освободиха, сега се настаняват други цивилизации, сред които сме и ние… ний сме раса, която не бърза, повече сме домоседи и на нас ни е присъщо простото съзерцаване на живота… и само случайно разминалата ни се катастрофа наложи да възприемем логиката на звездната експанзия. Надявахме се да заемем освободените планети на Тиуа, тъй като те повече не биха им потрябвали, ала закъсняхме.
Гръгът помълча, гледайки през прозореца.
- Всички планети на Тиуа бяха заети… а те са толкова изключителни – топли планети с кислородна атмосфера. И ето, че тогава открихме Земята! Дълго мислихме защо в територията на Тиуа има изостанал разум и планетата не е била завоювана от тях.
- Та нали вие казахте, приятелю мой – внимателно вмъкна Анатолий, че тази раса е можела да създава звезди и планети от вакуум? Защо ще им е притрябвала мъничката планета Земя?
- О да, разбира се. Но преди това? Когато Тиуа още се развиваше, когато са били толкова неумели и неопитни, колкото сме ние сега? Те също са се нуждаели от планети! Но са пропуснали да завоюват Земята. Удивително! Тъкмо поради това взехме решение да съхраним човечеството… доколкото това е възможно без да се ощетяват интересите ни. Предлагахме ви резервати, а после и цялата половина от планетата!
Мислено Анатолий изказа признателност на непознатата цивилизация за туй, че е подминала Земята.
- Вие сте много мъдри и добри – рече той.
- Признателен съм за добрите ви думи, приятелю мой – церемониално изрече грагът. Отпи от чая си. Помълча, а после доверително каза: – Сега вече няма от какво да се боите. Ние вникнахме какъв е проблемът, и никой не ще ви засегне.
Анатолий отпи чай. Той се разкъсваше на части между дълга си да съобщи колкото се може по-скоро пред своето правителство за даруваното от граговете помилване, и парещото го любопитство. Той попита:
- И вас ще ви послушат?
- Естествено.
Грагът се упъти към прозореца. Погледна към увисналата в небето чиния.
- Ако нямате нищо против – каза той, – ние ще ви оставим като подарък тези три кораба. Току виж, от тях човешката раса получи значителен стимул за своето развитие. Подобно предположение не ми вдъхва особен ентусиазъм, но – за проба пари не се дават.
Ръцете на Анатолий се изпотиха.
- Сериозно ли го казвате, господин извънреден посланик?
- Да.
- Но, както разбрах, тези кораби са основни в звездния флот на планетата Граг!
- Бяха – грагът лениво махна с ръка. – Отпадъци, остаряла технология. Паметници. Не, все пак, ние май ще си задържим единия. Като паметник. Вашата традиция да си пазите паметниците е удивителна. Той шумно въздъхна, разтвори ръце. Сигурно сега в него се бяха прицелили десетки снайперисти от подразделението със специално предназначение, свръхчувствителни микрофони и най-мощни телевизионни камери, всичко най-съвършено, което е плод на човешкия гений, жадно се вглеждаше в прозореца…
- Този град… – каза грагът. – Същински паметник.
- Той е на възраст осемстотин и нещо си години – вметна Анатолий. Ние имаме и още по-древни градове.
- Осемстотин земни години, повтори умислен грагът. Потресаващо. Нечувано. По онова време моят прапрадядо, който за съжаление е починал преди аз да се появя на този свят, изобретил колелото. Аз и до ден днешен смятам, че това е дало главния тласък за развитието на Граг. Осемстотин години! И за това време вие едва сте могли да излезете в космическото пространство!
Извънредният посланик на планетата Граг пристъпи към вцепенилия се Анатолий. Постави на рамото му яката си ръка с трите пръста.
- Приятелю мой, вас толкова внимателно са ви бранили Тиуа, а сега това свято задължение ще премине към нас. От нищо не се страхувайте: никой не ще ви обиди. Чия ръка би се вдигнала срещу вас, които сте толкова… толкова…
За част от секундата той замълча, със съчувствие потрепваше с език, докато търси подходящата дума, тя, разбира се, бе намерена:
- Толкова жалки…

26.06.1999