Георги Михалков

В градинката, пред блока, се беше събрала тълпа от хора, които ожесточено крещяха: „Няма да позволим да се разруши детската площадка! Няма да позволим да влязат багерите! Ще легнем пред багерите!”
Пред тълпата от мъже, жени, баби и дядовци в редица бяха наредени деца, момичета и момчета, които също викаха: „Искаме си детската площадка! Не ни разрушавайте детската площадка!”
Срещу разгневената тълпа стояха кметът на района, Генади Чернопеев, няколко служители от районната администрация и Деян Гълъбов, собственикът на терена, който имаше нотариален акт и законно разрешение за строеж. Кметът Чернопеев се опитваше да надвика тълпата, обяснявайки, че е длъжен да спази закона: „Имотът е реституиран и трябва да започне строителство на жилищен блок.”
Гълъбов слушаше виковете на тълпата, слушаше и кмета и си казваше: „И да викат, и да не викат, и да легнат пред багерите, и да не легнат, никой не може да ме спре. Това място е мое. Дядо ми и баща ми са си дали живота за него и аз сега ще построя тук, в тяхна памет, домове за млади семейства, които да ме благославят.”
Тълпата продължаваше да вика, да крещи, но Деян Гълъбов вече не чуваше, а си мислеше за големия блок, който след няколко месеца ще се издигне тук. Имаше опит. Беше собственик на няколко блока в града, които построи бързо без особени проблеми. Всеки нов жилищен блок, който започваше да строи, беше за него като нова битка. Знаеше винаги, че победата ще е негова, затова дълбоко в себе си изпитваше неимоверно удовлетворение. За Деян най-голямото удоволствие беше да воюва с различните администрации и държавни учреждения. Да се среща с чиновници от различен ранг, да ги убеждава, да ги заплашва, да ги ласкае или в краен случай многозначително да им намеква, че тяхната добронамереност и отстъпчивост ще ги направи по-богати. Чувстваше прилив на доволство, когато виждаше как очите им блесват, как гласовете им, доскоро остри и враждебни, започват да омекват като разтопен восък, а по устните им се плъзва лека сервилна усмивка. Усещаха ли, че разговорът се насочва към пари, ставаха внимателни, любезни, готови да продадат и майките, и бащите си. А това за Деян Гълъбов беше най-голямата сладост от победата. Никога преди това не бе и предполагал, че парите могат да имат такава необикновена сила.
Преди промените беше завършил инженерство и работеше в един научен институт. Броеше си дребните стотинки и мечтаеше да стане научен сътрудник, но не стана. След промените обаче се оказа, че е собственик на много имоти в различни квартали на града, а някои и в страната. В първия момент не можеше да си обясни какво е това чудо, за което дори и не предполагаше.
Баща му беше фотограф и цял живот работеше в едно малко и схлупено фотографско ателие в един от крайните квартали, но дядо му навремето беше купувал и продавал имоти. И баща му, и дядо му имаха голямата заслуга, че бяха запазили нотариалните актове и всички документи, които някога за някои изглеждаха ненужни хартии. Сега, благодарение на тези документи, Деян Гълъбов притежаваше голям брой недвижими имоти.
Усилията на кмета да убеди протестиращите в законността на строежа и виковете на протестиращите започнаха да отегчават Деян и той разсеяно се огледа наоколо. Мястото за строежа се падаше точно върху детската площадка. Около нея се издигаха дървета, които хвърляха прохладна сянка. Имаше пейки, а тревата беше наскоро окосена. Красиво, привлекателно място за разходка и почивка. В другия край на детската площадка, на една пейка, седеше момче, което привлече вниманието на Деян. То седеше леко приведено и гледаше тълпата, която крещеше и викаше. В погледа му имаше безразличие и скука. Беше може би около десетгодишно, с къси сини панталони, маратонки на бос крак и бяла тениска. Косата му - русолява и щръкнала, а очите му - като големи сини топчета. Може би точно очите му привлякоха вниманието на Деян. В тях нямаше светлина, а по-скоро сянка и не излъчваха детска игривост, а примирение.
Деян бавно се приближи до момчето, седна до него на пейката и го попита:
- Тук ли живееш?
- Да - отговори то без да го погледне.
- Познаваш ли тези деца, които са там, отсреща, и крещят да не се разваля детската площадка?
- Познавам ги всичките. Живеят в съседните блокове.
- А ти защо не си при тях и защо не викаш с тях? - учуди се Деян.
- Защото ми е все едно дали ще има площадка или няма да има.
- Как така ти е все едно. Не играеш ли и ти на детската площадка?
- Не играя. Децата ми се смеят и не играят с мен.
- Защо? - погледна го Деян озадачен.
- Защото нямам баща. Викат ми копеле - отговори малко троснато момчето.
- Как така нямаш баща?
- Майка ми ме е родила без баща и живеем само двамата - аз и тя.
Деян замълча и се замисли. След малко попита:
- А майка ти там, отсреща ли е?
- Да, ето я там - посочи момчето към тълпата. - Стои най-отпред. Онази с червената рокля.
Деян погледна към тълпата и веднага видя жената с червената рокля. Млада, руса, синеока, леко закръглена с привлекателно хармонично тяло.
- Тя май най-силно вика и е най-разгневена - засмя се Деян.
- Да.
- Как така тя вика и протестира, а ти седиш тук и гледаш?
- Ей така. Казах й, че не искам да бъда там и да крещя и че не ме интересува ще има ли площадка или не.
- А тя защо крещи, след като ти изобщо не играеш на тази площадка - учуди се Деян.
- Иска съседите да я уважават, да говорят с нея. Дори тя самата започна да събира подписите да не се разрушава детската площадка.
- Разбирам - поклати глава Деян.
Кметът на района се обърна, за да си тръгне и Деян реши да стане от пейката и да отиде при него. Надигна се и преди да тръгне забеляза, че русокосата с червената рокля се приближава към пейката.
- Петьо - каза тя на момчето - ставай и да се прибираме. Утре пак ще протестираме.
Момчето неохотно стана, а жената погледна враждебно Деян и просъска през зъби:
- Няма да успеете да разрушите площадката и да построите блок!
Деян само се усмихна и каза:
- Довиждане, Петьо.
Момчето се обърна и му махна с ръка. Деян остана прав и ги проследи с поглед. Жената вървеше енергично твърдо, а момчето бавно и без желание. Деян се замисли. Петьо му напомни за него самия. Когато беше малък и той често стоеше настрана и гледаше как другите деца играят. Отбягваха го, не искаха да играят с него и Деян не знаеше каква точно е причината. Тогава не можеше да я разбере. Сега вече се досещаше, че децата много добре усещаха, че той не прилича на тях. Баща му и майка му дълги години не бяха имали дете и след като Деян се роди, те трепереха над него. Майка му непрекъснато излизаше и го викаше от улицата. „Деяне, не тичай, ще се изпотиш и ще се разболееш. Деяне, ела бързо да си изядеш закуската. Деяне, пак си си изцапал блузата.”
Децата му се смееха, подиграваха му се и имитираха майка му. Затова той не играеше с тях и ги отбягваше. Предпочиташе, като Петьо, да стои настрана и да ги гледа.

След два дни на детската площадка дойдоха работници, оградиха я с метални платна и сложиха голям надпис, на който подробно беше описано какво ще се строи, кой е техническият ръководител, колко строители ще работят и кога ще бъде завършен блокът. Деян присъства на първата копка. Когато си тръгна, пак видя Петьо да седи на същата пейка, където беше преди. Приближи се до него и го заговори:
- Здравей, Петьо, как си?
- Добре - отговори той.
- Днес твоите приятели и родителите им не протестират.
- Мама каза, че ще протестират пред общината.
- Това е тяхно право - усмихна се Деян. - Който иска протестира, а който не иска, седи тук на пейката. Майка ти не те ли накара да отидеш с нея?
- Не - погледна го Петьо. - Никога не ме кара да правя това, което не искам.
- Какво работи майка ти? - попита Деян само за да продължи разговора. Беше му интересно да разговаря с това самотно и малко тъжно момче, което много приличаше на него самия, когато беше на неговата възраст.
- Не работи. Безработна е. Работеше в една фирма, но без договор и напусна. Собственикът не искаше да й даде договор.
- Как се казва майка ти?
- Елена.
- Кажи й, че мога да й намеря работа и ще има договор.
- Добре - отговори Петьо и го погледна с широко отворени от изненада очи.
Това решение внезапно дойде и Деян не разбра какво точно го накара да изрече тези думи. Не познаваше майката на Петьо. Само я беше видял за малко, не беше разговарял с нея. Не знаеше какво е работила, какво е учила, какво може. За момент замълча, но вече беше казал, че ще й намери работа. Замисли се. Може пък да я назнача да подрежда папките във фирмата. Засмя се. Беше сигурен, че не го мисли сериозно.
- Утре по това време пак ще дойда тук и ще ми кажеш какво е отговорила майка ти. Довиждане.
Петьо го изгледа изпитателно. Може би детската интуиция му подсказа, че Деян не говори сериозно, а само иска да му покаже, че за него няма нищо невъзможно и може да направи каквото си ще.
На другия ден към десет часа Деян отново се появи на строежа. На пейката седяха Петьо и майка му. Деян тръгна към тях. Още щом го видя, майката скочи и го засипа с поток от закани:
- Вижте - започна тя. - Забранявам ви да разговаряте със сина ми! Той е малък и нямате право да го манипулирате! Казали сте му, че ще ми дадете работа. Не желая от вас работа! Няма да можете да ме подкупите! Ще продължа да протестирам. Как не ви е срам. Вие сте подъл и непочтен.
Тя почти викаше и колкото повече се разпалваше, по-симпатична ставаше на Деян. В сините й, като езера очи, горяха пламъци. Красивите й вежди се повдигаха заплашително, а сочните й нацупени устни издаваха обида и гняв.
- И през ум не ми е минало да ви подкупвам - гледаше я спокойно Деян. - Реших да ви предложа работа не заради вас, а заради Петьо. Вижте, маратонките му са скъсани, а сигурно и трудно намирате пари да го нахраните.
Тези думи още повече я разяриха. Тя се разтрепери като лист, гласът й премина във фалцет и започна да се задъхва.
- Това не е ваша работа. Махайте се и не се занимавайте с нас. Гледайте си строежа. Имате много пари и си мислите, че може да си позволите всичко, но аз не съм уличница и не се продавам!
- Да, защото имам пари, затова помагам на хората. Вие не сте първата, на която искам да помогна - обясни спокойно Деян.
- Но аз не искам помощ от вас. Не искам помощ от самодоволен богаташ!
- Мамо, - обади се неочаквано Петьо - не викай. Чичкото не е лош човек. Той иска само да ти даде работа.
- Ти не се обаждай!
- Прав е Петьо. Искам само да ви помогна. Можете спокойно да протестирате с другите. Никой няма да знае, че аз съм ви дал работа. Кълна ви се - опита се да я убеди Деян.
- Не! Това, което ми предлагате е подло!
- Добре! Как да ви докажа, че съм добронамерен. Искам да помогна на Петьо да е като другите деца. Да не се притеснява, да не страни от тях. Вие самата виждате това.
- Ако искате наистина да помогнете, ще спрете строежа и ще се откажете да строите на детската площадка - заяви тя.
- Искам да помогна - каза твърдо Деян. - Дайте ми вашия телефон. Ще ви се обадя и пак ще говорим, когато сте по-спокойна.
- Не! Няма да ви го дам. Вие не ме интересувате и не искам повече да разговарям с вас!
- Мамо, дай го - помоли я Петьо, - ако ти не го дадеш, аз ще го дам.
- Не ме учи какво да правя! Тръгвай с мен и повече не идвай тук и не разговаряй с този мъж!
Петьо и майка му си тръгнаха, но на другата сутрин Петьо сам дойде при Деян и му даде телефона на майка си.
- Ето ти телефона, - подаде му Петьо листчето - обади й се. Вчера, когато се прибрахме, тя се разплака и много плака. Моля те намери й работа.
- Добре, ще й се обадя. Искам и ти да не си тъжен, и тя да не плаче - каза Деян.

След седмица стана нещо неочаквано. Работниците махнаха металните платна, които ограждаха детската площадка, почистиха я и я възстановиха. Казаха, че на това място няма да се строи блок, а Елена започна работа във фирмата на Деян.

София, 26. 06. 2017 г.