Таньо Божков

Роман, поема, лирическа повест или новела, което и от тези четири жанрови определения да дадем за белетристичната книга „Невидимите пейзажи на любовта” на Драгни Драгнев, все ще й приляга. Към нея той пристъпва, след като е придобил достатъчно опит и историческо познание, както и утвърдени умения за лиро-епическо повествование.

Аналитичният му подход позволява да пише с дълбоко проникновение за драматичния бит и богат духовен живот на неголямата група от образи, стоящи в центъра на разказа.

Чрез тях, успоредно с възсъздаването на природата и възкресяване на миналото, историята и природата, авторът прави съпричастни читателите към един малко познат период отпреди създаването на българската държава.

Този път творческият интерес е съсредоточен повече върху разтърсващи и съдбовни лични драми и взаимоотношения, а не към исторически колизии и събития като в двата му предхождащи романа „Обич и гняв” и „Сабя на брега”.

Съвременните концептуални схващания за голямата отговорност на изкуството в обществения живот и пред човека се проявяват в сериозния и висок критерий на повествователя към вечните културологични - античната класика, красотата и поезията в изкуството и живота, проблемите за величието, хармонията и съвършенството, както и този за таланта.

Подготвеността на писателя личи в задълбочените му познания за бита, поверията, нравите, обичаите, вярванията, митовете, легендите, характерни за тогавашното време и начин на живот - V век от новата ера.

Встъплението на романа ни представя една мащабна и величествена панорама на Балканския полуостров, в който преди са живели траките, а сега се населява от славяни, прабългари и ромеи.

Обграден е от „всичките земни посоки” с морета и огромната пълноводна река Истър, също и с много планини, чийто център е нашата планина Хем.

Описанието е живописно и обхватно, раздвижено и дори грандиозно, особено пък когато става дума за планински пейзажи. Този пейзаж е съставен от „планини цяла верига, една от друга по-едри, с лавини, пропасти, сипеи, свлачища, ветрове, порои…”…”

Цялата безмерна шир с планините, реките и равнините” пък е оприличена на „огромна зелено-кафява гъба” - представа и образ, която в по-ново време е свързана с едни по-други събития със зловещи и трагични последствия за човечеството.

Авторът като че ли съзнателно и преднамерено разширява обема на изображението и сгъстява тъмните краски, за да ни предизвести за драматични и опасни премеждия и заплахи, които ще съпътстват любовта на двамата млади, които буквално от деня на оброка между момъка и девойката, та до самия финал, отбелязан с щастливото завръщане, оказало се краткотрайно.

Романтическия модел, който следва Драгни Драгнев, има за свое ядро идеала - идеал за истинска и чиста любов, независима от обстоятелства, намеси, препятствия и прегради. Идеал, който се проявява в изкуството чрез достигане на съвършенство и хармония и в интереса към духовното, на което главният герой се оказва подвластен.

Романтичното не е изолирано от злото - нещо повече, то се оказва в негов плен, злото ще изпълва значителна част от страниците на книгата и ще държи в неяснота и напрежение до самия край.

Писателят далеч не идеализира страданието, то самото далеч не е еднозначно, а примесено с мистика, суеверия, съответстващи на тогавашния светоглед на по-малко социализираните и образовани, каквато се оказва и любимата на Арнан - Армала. Колкото и силно обаче да е то, не е в състояние да прекърши устрема на младите и да спре пламенния им копнеж за себеотдаване и любов.

Акцентът в творбата е поставен върху правдивото и реалистично изображение на героите - енергични, действени, неспокойни, търсещи, любознателни и решителни. Емоционалният им свят е изтъкан от силни чувства и пристрастия, от неудовлетвореност и стремеж за самоутвърждаване и усъвършенстване.

Освен от изкуството на грънчарския занаят двамата млади майстори, чиято среща е случайна, а може би и предизвестена, са изкушени от мъдростта на словото. Негов вещ познавач, сладкодумен разказвач и тълкувател е приятелят на Аргир, оракулът Орган.

Интригата, свързана с открадването на момата, ни е позната още от романа „Боянският майстор” на Вера Мутафчиева, изпълва и почти цялото съдържание на „Сабя на брега”. От същите иртиши е открадната „най-хубавата мома, най-личната, за да украсява племето им”.

Такава е била участта и на Арнановата майка, която има навика да се впуска в разкази за миналото, за баща му и участта си, за езика и представите си за света, почерпени от споменатите иртиши, които „умеят да преобръщат душата на човека”. От нея синът научава за баща си, наскоро тръгнал за Персия, а преди време за цяла година е ходил да дири корените на рода си на Изток, откъдето се връща с грънчарско колело и с „майсторлъка си да меси глина и грънци да прави”.

Момъкът, насърчен от майка си и от настоятелните молби на майката на откраднатата си любима, се нагърбва сам да намери и върне Армала. Той бързо яхва своя кон, въоръжен с боен лък и стрели и се отправя към земята на съседите - също българи, както го е подучил колобърът.

Романтичното светоусещане на твореца се проявява осезателно както в структурните и съдържателни компоненти, така и в идеализацията на миналото и в колоритните пейзажни изображения.

Те нерядко са свързани с резки климатични промени, играещи особена роля в преживяванията и настроенията на героите, напоени с лиризъм и идилия.

Широко място се отдава и на въображаемото, измислицата и мистиката. Използват се и характерни похвати - условност на пресъздаваното, тайнственост, невероятност, величавост и изключителност на герои, перипетии, случки, събития, природни явления.

Гротеската, хиперболизацията, алегорията и метафоричната визия на автора съдействат за още по-отчетливо разкриване и отсеняне на манталитета и разбиранията на живелите през тази епоха.

Значителната и раздвижена фабула на романа запечатва и наслагва като на кинолента освен интимни сцени между влюбените и взаимоотношенията между Арнан и Аргир, майсторът грънчар на селото, който приютява и взема за чирак.

Към тях е приобщен и Орган - оракулът на племето. Водят се занимателни разговори, спорове и кавги за вяра и потекло, за античността, свързана с „Илиада” и „Одисея” на Омир. Свободно витаят духове, вещици, върколаци - всички те съпричастни към хорската съдба и настоящето.

Но повествованието говори и оживява цялата природа, изпълнени с живот и виталност са чешми и извори, пещери и светилища. Присъствието на фантастичното буди размисъл и съмнение, но пък и често приближава случващото се още по-близо до действителността, понякога то като че ли е не по-малко истинско и възможно от самата земна реалност.

Оракулът Орган припява думи от „Одисея” и защитава убедително тезата за потеклото и миналото на героя, че не е грък, а българин от рода Дуло. Говори още за истината и лъжата, за любовта, произнася се и по екзистенциални въпроси като : „Защо се ражда човек и защо живее?”

Младият Арнан попива всичко чуто, запомня и повтаря стихове и мъдрости, приема раздвоен трагичната история за ветрената мелница и мелничаря с многодетната си жена.

Подбраната поетична лексика, просмуканите с лиризъм диалози, монолози и вътрешна реч, както и живописно нарисуваните пейзажи и описания привличат и вълнуват читателя с необикновено чистия си и осезаем рисунък.

Първичността и нежността в тях са в пълно съзвучие и хармония с любовните пориви и ласки на Арнан и Армала.

С вещина на художник-анималист Драгни Драгнев надниква и в света на животните, чиито взаимоотношения и прояви напомнят твърде много за човешките.

Трогателните обръщения „побратиме”, „душице”, „гълъбе мой”, умалителното „на теб се уповавам” показват колко близки и нужни могат да бъдат един на друг човекът и животното. Техният свят е не по-малко интересен, макар и основното да си остава безпокойството и тръпката за съдбата на двамата влюбени.

Народният бит, атмосфера и нрави са добре нюансирани и оцветени с думи като „сгода”, „отръки”, „снага”, „икиндия” и с цели изрази като „няма да те бода в очите”, „не ми бъркай сметките”, „сложих си главата в торбата”.

С умението на естет и ценител на женската красота авторът майсторски пресъздава дивната прелест на девойката Армала при повторната им среща с любимия. „Беше тъй красива и напета, с налята отгоре до долу снага, гърдите й все тъй приличаха на златни ябълки”.

Интимната среща пък при водопада с издигаща пара топла вода е обрисувана с несравнимо девствено очарование - описание, достойно да се причисли към най-добрите страници на националната ни романтика. В духа на романтичното не липсва и страховитото - срещата с мечока при завръщането им при своите.

Него момъкът укротява не с оръжие, а със силата на добрата дума и възвишени слова за любовта. Тя е „големият дял на живота, движението и смисъла му, неговият вечен извор и блясък.”

Структурата на авторовата образност, картинността и пластичността на езика натоварват почти всички епизоди и истории с притчова одухотвореност и извисеност.

В тях думите се леят като в песен изпят разказ-химн за възвеличаване и възхвала на любовта. Поставени са и се обсъждат морално-етични теми и проблеми - за дълга и верността, за доброто и злото, за съмнението и доверието.

Да си призная, до съвсем скоро, когато за пръв път четях написаното в романа за грънчарския занаят, аз се отнесох към него с известен скептицизъм. Какво пък толкова ли има в него, че така да се захласва Драгни Драгнев?

И когато тези дни видях с очите си изумителната хубост в творенията на съвременния майстор на художествената керамика Иван Кънев аз осъзнах къде е истината. Помогнаха ми тъкмо тези „обрамчени линии”, за които се говори в романа и заради които Арнан откровено завижда на Аргир.

Съчетани с керамичното пано, те излъчват невероятна завършеност, красота и великолепие и наистина правят глинения съд съвършено творение на изкуството.

Характерите в романа са обрисувани немногословно, пестеливо, но пък са монолитни, цялостни, с водещи страсти и индивидуален облик, допълнен от детайли в бита и начина им на живот. Представите ни допълват сечива, съдове, коне и оръжия, пристрастия и увлечения, приповдигнатостта в сънищата им.

Правдивостта на изложението често се примесва с легендарното, приказното, с мъдростта и автентичността на класическите творби и източни сказания, митове и истории. Недоизказаността на места приканва четящия към размисъл и свой прочит на случващото се.

Мъничък, стеснен е кръгът, в който се подвизават малкото герои в творбата, но пък са големи духовните им ламтежи за познание, за достигане на по-висши цели и желания - да оставят нещо трайно и значимо след себе си за поколенията.

Достатъчно е да споменем вдъхновението, настойчивостта и усилието на Аргир за постигане на съвършенство, когато той си служи с „тъй чисти бели цветове” и украсява с изящни линии, „като бродиран ширит” своята амфора с вярата, че тя ще пребъде и в „бъдните дни”.

Не остава по-далеч от него и Арнан в стремежа си да усвои новото и различното и да го надмине. И ние му вярваме, че ще успее, защото знаем, че той е в състояние да прави своите съдове с още по-съвършени форми.

Най-опитните и зрели майстори не се задоволяват с изкуството на грънчарския занаят, учат се и в чужди страни и дръзват да овладеят и работата с метали.

„Творците, хората с въображение, казваше още Орган - пише авторът, - са предводители и те ще известят бъдещето на човешкия род, ще обсебят от миналото най-ценното, величественото, за да обогатят с него новите поколения…”.

Писателят проследява и вътрешния живот на героите - техните помисли и вълнения, колебания и тревоги, страсти и копнежи. Той свободно преминава от реалността към мистиката, от съзнателното към подсъзнателното, от които често се определя и зависи адекватността на героите.

Убеден е твърдо, че то понякога е по-силно от личността, както е в случая с Армала, и оставя в отворения финал правото на читателя да мисли и да решава по-нататъшната съдба на младите.

Романът дава ценни поуки и с това, че е адресиран към всички, които все още не са се научили да се борят и преодоляват изненади, трудности и препятствия. Показва ни как може да се надмогнат страдания, опасности и изпитни.

И как всеки е длъжен да запомни, че е отговорен освен за себе си и за другите, с които животът го свързва. И че поезията, както е в романа, наистина се ражда от ежедневието, но нейното присъствие е най-силно в изкуството и любовта.