Николай Табаков

13 глава от „Ветровете ни мраморни” (2017)

Мисля, че съвсем, ама съвсем съм изключила щепселите. Може би съм за психиатрична клиника. Може би не. Не знам. Във всеки случай - изобщо не приличам на нормална статистическа единица. Не завиждам на хората, не обичам хората, не ги мразя дори. Е, кой човек живее без тези екзистенциални наводнения?

Аз - Мона Симонова.

Напълно ми е безразличен светът, напълно са ми безразлични неговите вълнения. Не гледам телевизия, не слушам новини, не знам къде съм. Ако изобщо съм. Помня, че трябва да пренеса кръста си през този шибан живот. Помня, че трябва да отгледам дъщеря си. Помня, че съм създадена за това и нищичко друго не трябва да искам, бълнувам, бленувам.

Но ми е празно. Ей тук, вътре. Ми е празно.

Понякога слушам музика, а нищо не чувам. Понякога посещавам изложби - не виждам. Понякога книгите прашни разгръщам. Къде е животът ми, питам. А те го усукват, показват ми снимки, разказват ми плява. Животът го няма, разбира се.

Или аз ослепявам.

Дори в поезията, където по навик се ровя, копая - останах без пръсти. Нахалост. И във висините го няма, и под ноктите счупени, мръсни.

Къде съм, в чия книга и мъдрост? Къде да се търся?

Вече и в красотата не мога - не издържам. Болят ме дланите, устните, спомените ме болят, пулсът. Спасение няма в спасението, мисля. И повтарям, и викам, и крещя до бога за помощ - от красотата адски боли!

Без красотата не мога.

Ще се разплача като малко дете, съобщавам. Ей така, напук на музиката, на поезията, на тръбача. Напук да кажем на чайковски. На синия дунав на щраус - напук. Напук на ламбовски извежда на паша червените ескадрони. На светло утро ти прокуди. Напук на епитафията за педеругите на румен. На инат на стане вечер. НААА ти! - и на добър вечер. На старата виола на виктор пак ще се разплача. Напук на тези, които казват, че са мъртви, живи са. Там, на балкана. Песен подемат, глава се люшка, пияници. На мен самата какво ми остана?

Оставихте ме сама, копелета!

Живея, ще кажа. Живея, ще лъжа. Така, както живеят светулките. Ден за ден, пролет за пролет. После онзи хербариум, сухия. Забавлявам с измислици. Дрогирам се с истории за хора. Падам от смях, умирам от пълнолуние. Мога да правя шопска салата.

Ами занимавам се, иначе няма да издържа.

С Каролина се занимавам; с господин, домнуле Кмета; с Йоан Сърчи-Чок и разводи, с бай Аристотел и поредното прасе, на име Мефистофел. Още в измислиците стои чичо Фут Лунтрия и разправя наляво и надясно, че Раду Дракула излизал нощно време от реката Дунав, пресичал полето и заставал тихичко пред собствената си къща. Стоял, гледал, после сякаш се разтварял във въздуха и се изгубвал от очите на нашия детектив, на нашия Шерлок Холмс. Онази история - двата леви ботуша. И обратните следи, дето никакви ги нямало.

Само веднъж (обясни ми чичо Фут Лунтрия), докато се промъквал зад него, най-потайно и без съчка да изпука, Дракула се обърнал внезапно, изгледал го строго с ей такива, светещи очи, и му посочил обратния път. Посочил му с пръст реката Дунав.

Чичо Фут Лунтрия в началото не разбрал какво точно му се казва, какво е предупреждението, но по-късно съвсем се досетил. Защото събитията сами проговорили за себе си. И били страшни тези събития. И били свързани точно с реката. И били непоправими.

Ето таквиз:

Не минал и ден от предсказанието на Дракула, и от града съобщили за неочакваната кончина на Мария Михаела, предишната съпруга на чичо Фут Лунтрия, неговата (в този смисъл и на бай Аристотел) голяма любов. Онази хубава девойка, която чичо Фут Лунтрия навремето разходил по реката Дунав с лодка. Но годините бързо летят, онази девойка не била вече девойка, ами възрастна жена и като такава се неочаквано разболяла. Лекувала се от перитонит на сляпото черво. Нищо работа на пръв поглед. След операцията казали, че ще живее. Но докторите не са Господи, колкото и да им се иска. Прибрала се Мария Михаела вкъщи, при съпруга си зъболекар, полежала ден-два и предала богу дух.

Бог да я прости, миличката!

Преди смъртта си обаче изрично пожелала да бъде погребана в село Фъркуланци, за да е по-близо до роднини и близки, да не й е самотно в отвъдното. Последно желание - закон божи. Докарали тялото на село, на гробището се струпал народ. Занареждали оплаквачките, писнали децата - голяма скръб и голяма жалост се спуснали над земята. Зъболекарят покрил очи с ръка и отишъл да ридае в автомобила си. Бабите захванали да разнасят жито и бонбони. Попът прикадил гроба. Хората взели да се разотиват. Чак тогава в гробището навлязъл чичо Фут Лунтрия.

Минал между скърбящите, отложил капа и паднал на колене пред ковчега. Задърпали го хората, искали да го изправят, ама той така здраво се държал за дървения сандък, че за да го откопчат оттам, трябвало да го изправят заедно с мъртвата. Вдигнали ръце от него и го оставили сам, да се наплаче на воля. Щом толкова скръб е натрупал, да си я излее. Опустяло гробището, останали само гробарите. Работата да си довършат, да спуснат ковчега в земята, да оформят гроба. В края на краищата затова им се плаща. Но чичо Фут Лунтрия не пускал и не пускал ковчега, здраво го държал той. Било студено, времето минавало, над земята бавно се спускала нощта. Гробарите изгубили търпение, наежили се, били груби хора, решили със сила да премахнат глупавата пречка, наречена чичо Фут Лунтрия. Речено значи-сторено. Задърпали го, заритали го, запсували. Не и не! Стоял той като герой от Съпротивата и не отдавал ковчега. С клещи се бил закопчал, със зъби захапал, държал като менгеме. Бре бой, бре скъсани дрехи, бре съсипни - не се отлепял упоритият му човечец. Накрая единият от гробарите толкова се разярил, че грабнал капака на ковчега и с такава сила треснал чичо Фут Лунтрия по главата, че го проснал на земята в безсъзнание. Да, ама за беля, мъничкото тяло на чичо Фут Лунтрия се преобърнало някак накриво, плъзнало се по насипа и хоп - паднал живият човек в гроба, а ковчегът останал горе, все едно изпраща човека в последния му път. Ами сега? Скочили гробарите в изкопа, чичо Фут Лунтрия да вадят.

Разбира се, това била грешката на живота им.

Защото точно в този момент от храстите изпълзял бай Аристотел, комшията.

(Аз лично нямам обяснение поради какви причини се е криел в храстите, а не дошъл като нормален човек на погребението, обаче хора разни, табиети всякакви, не можеш да обясниш необяснимото. Пък и не трябва).

Но ето - изпълзял той на четири крака от шубрака, притичал до гроба, навел се да погледа вътре борбата. А борба имало - макар и дребничко, отпуснатото тяло на чичо Фут Лунтрия тежало като олово и двамата гробари му прилагали всякакви хватки, за да го избутат от дупката.

Е, познайте развръзката!

На свой ред бай Аристотел грабнал капака на ковчега и така замлатил с него горките гробари, че здрава кост не оставил по тях, още се лекуват хората по болници и санаториуми.

Думба-лумба им сторил.

Така свидетелстват самите гробари, свидетелстват още, че щом изпълзели криво-ляво от гроба, те се разбягали куцукайки в различни посоки, кожата си да спасят от разярения старец. И дотук!

(Разказът наистина свършва дотук, защото за последващите събития свидетелства липсват. Както и свидетели. Остават догадките).

На другата сутрин бабите от село, дето не ги свърта на едно място, ами ходят като таласъми по гробищата вода да преливат и цвекье да поставят, разказват, че гробът си бил направен както трябва, надлежно засипан и подравнен, даже китки имало там, пък и с водичка бил прелят. Някой се бил справил съзнателно.

Кой? - поинтересували се бабите, щото станало ясно, че гробарите са бити-пребити, и не са свършили работата, затова и надница нямало да получат от господин, домнуле Кмета.

Кой обаче?

Отишли бабите да погледнат. В двора на бай Аристотел димяла ланската слама, миришело на сладост и черен дим се носел на възбог като черен дявол. Самият бай Аристотел варял в големия казан закуската на прасето и хич дори не погледнал към бабите. Те пренасочили вниманието си към другия разследван субект, към другия двор. Там, зад оградата, чичо Фут Лунтрия най-невъзмутимо ковял с чук и пирони дървена седалка за новата лодка. Чукът трещял работливо, пироните влизали в дървото като пирони в дърво, а самата лодка приличала на лебед, кацнал да си почине върху високите подпори. Двамата съседи не се поглеждали, не си продумвали, сякаш не съществували един за друг. Бабите се просълзили. Какво нещо е голямата любов - рекли си. Ето, горката Мария Михаела все още била там, все още продължавала да стои между двамата мъже като облаче бяла мъгла.

Все още!

Спогледали се бабите и се върнали на гробището, да си поплачат на воля.

Някъде по това време скулпторът Боян Бенин съобщил на господин, домнуле Кмета, че прави паметник на Раду Дракула и попитал къде ще се постави този паметник, та да се съобразял Бенин с размерите, околната среда, отстоянията до сградите и други професионални подробности.

Господин, домнуле Кметът обаче заел твърда позиция. Не бил съгласен да се поставя такъв паметник на площада. Откъде-накъде? Дракула да не бил национален герой? Ей там го сложете, на брега на реката - така наредил. И добавил сърдито, че щом скулпторът бил толкова луд, че да прави паметници на неподходящи, ама на съвсем неподходящи хора, той, Кметът, не бил толкова луд и не поемал отговорност за тази работа. Правила си имало, закони, за един паметник на културата можело да го тикнат в затвора. Така че, или на брега на реката и далече от селото, или - ако толкова пък държал скулпторът - да вземел и да си го инсталирал в собствения двор. Дворът бил частна собственост, Кметът не бил упълномощен да се меша в частната собственост на частните собственици.

В края на краищата сме били правова държава -  заявил разпалено господин, домнуле Кметът и така изненадал баба Дуда, че тя подскочила на двайсет сантиметра от земята.

Били ли сме? - възкликнала радостно.

Че кога?