(през погледа на един съвременен ганьовец)

Тошо Лижев

Казват, денят си личи от утрото и понякога това е съвсем точно. Както с тази книга. Донесе ми я познат, четящо момче (рядка птица, представител на изчезващ у нас вид, що се отнася до хартиените издания). С желание да ме зарадва и, разбира се, с препоръка по адрес на автора. Чети, вика, виж как ни е изтипосал нас, българите, този наш сънародник, дългогодишен емигрант в Париж, вкусил от европейската култура и манталитет.

Поглеждам корицата и изстивам. Смразяващо заглавие: „ДИАГНОЗА: БЪЛГАРИН В ЧУЖБИНА / размисли за БГ характера, демонстриран от нашенци в странство”. Добре поне, викам си на ум, че не е изписано с латински буквички -  BG. Както мнозина го правят. Най-подходящо в случая е било да смени и нашенци и да стане така: размисли за характера на BG екземпляри в странство. Очевидно е предпочетено полуироничното-полуснизходително  нашенци, защото е по-обобщаващо. Всички българи в чужбина са от един дол дренки. С едно единствено изключение - авторът. Е, мярка се и още едно име на достоен праведник и човеколюбец, бат Рафи, но той, макар с БГ-произход си е чист евреин.

А и българите в България - досещате се вече навярно - са от същата кочина. Родината си авторът нарича умалително кочинка, навярно защото по територия е малка и не може да се мери с Франция. В кочинката единствените положителни герои са родителите на автора Димо Райков. Описани са с такова умиление, с такива хвалебствия в превъзходна степен - житията на християнските светци бледнеят пред тях. Всички останали  ясно какви са. На кочинката, на литературата ни и на нездравите ни литераторски нрави като дългогодишен емигрант Райков гледа отвисоко - от върха на Айфеловата кула. В България няма читава интелигенция, в този кюп са и писателите, разбира се, но когато са му нужни за подкрепа на антитезата (добро - лошо, сиреч Райков и родители срещу вси останали БГ) те добиват приличен вид. Разказва той такъв прелюбопитен случай как на времето поканил на гости в родния си дом в Малко Търново няколко БГ събратя по перо. А след изпроводяка се оказало, че варненският поет Валери Станков си е забравил обущата. И се върнал да си ги прибере. И се разбрало, че нарочно ги е „забравил”, за да може да зърне още веднъж майката и бащата на Райков, тези прекрасни хора, тези светци.

Трогателно звучи. Да се чуди човек как гостоприемният домакин и любящ син не се е сетил да подари на Валерката една снимка на мама и тати, та да му спести неудобството да шляпа по пътя на бос крак. Или всъщност поетът погрешно е надянал чужди калеври? Тук авторът допуска известна неяснота.

Иначе всичко е кристално ясно. Картинката е двуполюсна, черно-бяла. От едната страна цивилизованите, възпитани, свободни духом и телом французи, от другата - нашенците, олицетворение на цялата човешка нечестивост. Особено безпощаден е авторът към нашенките. Нарича ги кучки. Има и такова подзаглавие: „BG  КУЧКИТЕ”. Несъмнено с ужасните си нрави, долни привички и с моралната си нечистоплътност нашенците тровят въздуха на прекрасния град. Въздухът трябва да се озонира. „Париж… града на светлината, но може би единственият град в света с душа. За разлика от някои негови обитатели.” Сещате се кои са те. Но очевидно, за да не остане и капка съмнение Райков добавя: „Странно съчетание, нали: град с душа, а в него хора и то българи… без душа.” Е, ясно, бездушните нямат място тук, те просто трябва да бъдат изметени. Наистина авторът не го изрича; то се подразбира.

В старанието си да подсили светлия „душевен” фон, за да изглежда още по-черен нашенецът, Райков не пести суперлативите си към „града на светлината”, на свободата, на духа и прочее и прочее. Поувлякъл се е в телешките си възторзи, може би от липсата на чувство за мярка, а може би от неосъзнатата необходимост на съвестта да заглуши, да „замаже” черните краски и грозни шумове на своя идол. Зер може да е срещал по улиците все още живия Роже Гароди, който на достолепната възраст 90 години бе осъден в града на светлината и свободата да плати 120 000 франка само защото изрази мнение за холокоста, различно от официалното. Пряк свидетел ще да е бил Райков  на вулгарните изхвърляния на „хумористите” от „Шарли Ебдо”, за които очевидно няма нищо свято и с карикатурната си гавра, както са казвали бащите ни, вкараха вълка в кошарата. В Париж не стават кражби и убийства, на плац Пигал продават свежа плът само български проститутки, в града не палят коли, не безчинстват недоволни местни граждани от едно или друго. Идилия.

Възторгващият се безкритично и от славното минало на френската столица Райков очевидно не е чел мнението на Ботев за нея. Век по-късно след завръщането си от там Димитър Казаков изрече почти същото: „Париж е една стара, скапана проститутка”. Не търсете и капка субективност в тези думи, тъй като там само дето не го носеха на ръце. Откриваха му втора самостоятелна изложба. Жан Мари Дро направи едночасов филм за българския гений на четката.  В едно интервю Жан Мари Дро косвено потвърди мнението на Казаков, който имаше предвид преди всичко изкуството. Според френския интелектуалец и Париж и целият Запад се е изчерпал, изпитва умора от „измите”, гледа вече на изток и вижда в творчеството на нашия художник свежата струя, глътката обновителен въздух.

Димо Райков, разбира се, грубо казано, е друга бира. Няма да сбъркате, ако го сложите до фигурата на Христо Явашев, зовящ се Кристо и отдавна престанал да се изразява на майчиния си език. Лика прилика са си.  Е, Райков няма да си смени името и езика, бъдете сигурни. Гаранция е предимството на едноплеменника. Едно е да те ругае и оплюва чужденец, друго - сънародник.

А той, преструвайки се на невинно агънце, на чиста душица, умее да го прави безцеремонно. С широк замах. По формулата на Алековия герой: всички са маскари. Е, литературното му майсторство не блести (като всичко, което в корена и същината си е плювалник), но е правдив. Защото в действителност рисува сам себе си. Ами да вземем само приказката му за простотията на нашенеца. Има ли по-голяма простотия от това да лепиш на човека етикет като на стока - БГ/BG? Куп негативни качества, които можем да „обединим” и изразим с понятието конформизъм Райков приписва на българите в Париж, които излизат на протест срещу нашите властници, а сетне от демонстрацията бързат за посолството ни да не изпуснат празничната почерпка. Тук дали от недоглеждане, дали от несръчност авторът сам се издава, защото разбираме, че той е редовен посетител на посолството. Там Райков е свой човек. Описва как на 24 май посланикът ни на тържеството по случай празника произнася словото си на френски. Споменато без коментар. Дали пък, минава ми през ума, достолепният съдник БГ емигрант не говори на сънародниците си на френски? А сам критикува управниците ни. Но безадресно. Нито едно име няма да срещнете в изблиците му на благороден гняв. Стане ли дума обаче за простия народец, подгонен от неволята по чужбина, Райков е безпощаден: сочи имена, описва недостойните деяния, външността, най-често - окарикатурена. Безопасно.

Не съм толкова вещ психолог, предполагам че и за да описваш само грозното, да мажеш само с черни краски е нужен някакъв особен талант. Макар тази книга да е по същество един автопортрет.

Но, уви, не всеки го разбира. У нас стана модно да се самооплюваме. Защо и в чий интерес - знайно е. Българщината (националното, православната цивилизация) е на прицел на Запада и изглежда обречена.

Уви, не всички го разбират. В края на книгата си в стремежа си да се самовъзвеличае, а може би и да ни убеди в правотата си, Райков е публикувал писма на възторжени читатели до себе си. Възхитени били от предишните му книги, където величае Париж и бичува българския характер.

Очевидно един ден изследователите на литературното българско творчество - ако ги има, разбира се, - ще заговорят за отделно направление. Сигурно няма да го нарекат плювалник, но същината е такава. Без съмнение ще има богат материал. Доходоносно е да плюеш родното.

Засега.