Денчо Владимиров

Ако Пловдив безславно и безропотно по финансови причини се прости с провежданите в него от десетилетия утвърдени филмови фестивали “Златната ракла”, “Златният ритон”  и други емблематични форуми на изкуствата и културата, то  от години тук никнат дузини скъпоструващи показни мероприятия, НО С ДОСТА СПОРЕН ЕФЕКТ.

Едно от тях  е - “Пловдив чете”, ефектът от което е наистина все още твърде  мъглив… Шегобийците вече на присмех казват “Пловдив чете, та се къса”, имайки предвид очевидното разминаване между истини и реалности в съвременната пловдивска култура и най-вече, че голямото четене на народа ни остана в миналото.

Защото примери за регрес и в четене, и в култура има вече безброй в града, където се появила и първата голяма народна библиотека в България след Освобождението, първите читални.

Още в 1998 година в интервю за  вестник “АртКлуб”, тогавашният ректор на  Пловдивския университет професор  Огнян Сапарев, бе отсякъл: “Пловдив става все по-малокултурен и хедонистичен”.

Докъде се е развил Пловдив в тази си “демократична тенденция” през последните 27 години, е лесно да се предположи, но и да се види.

Навред - “професори  на калпак”, рояк  академици от някаква нова частна академия, чиято абревиатура съвпада смехотворно с познат хигиенен термин, навред в  Пловдив, в този ставащ “все по-малокултурен град”, се валят, образно казано, труповете на убити садистично медии, вестници, телевизии, радиа, културни институции, труповете на загиващи един след друг знакови фестивали, улиците в този град, напънал се за европейска столица на културата, са пълни с безработни учители, филолози, историци, художници, журналисти.

Това е и градът, в който с високото академично научно звания “доктор хонорис кауза” се сдобиха и хора от футбола и от приходната сфера, това е градът, с посечената безцеремонно с министерска заповед филхармония, това е градът с изографисани с огромни  търговски реклами калкани на вековни къщи в  архитектурния резерват “Старият Пловдив”, това е градът, в който нощите се превръщат в кошмари от тътена на заведения, сватби, партита, от лая и воя на  стотици песове по балконите, от воя на хиляди вибриращи и тресящи се климатици по панелките, това е градът, където с внасяните автобуси от странство, включително не само първа употреба, пътуването е вече и опасно - от резките  тръгвания и спирания има десетки изпопадали  граждани на културната столица на Европа, затискани като пилета по вратите.

И с икономисващите от “климатик” градски автобуси в африканските жеги през последните години, Пловдив даже заслужава да бъде дисквалифициран като  цивилизован европейски град.

От четвърт век вечер пловдивчанинът и на едно културно мероприятие не може да отиде спокоен, поради липсата на нормален вечерен автобусен транспорт.  Тролейбусите в този град отдавна са останали само в историческата памет.

А за  ширещата се неграмотност на училищната младеж в този български град, столица на еврокултуртурата, вече е даже банално да се говори. И прочие, и прочие…

Затова разбираем е напънът чрез мероприятия като “Пловдив  чете” да се внушава с каскада от добре подплатени финансово пърформънси от общината, колко четящ, колко културен човек е станал пловдивчанинът през годините на “грядущий капитализъм”.

А и  да се организира поредният парад на  новите бройлерни, захранвани с каква ли не чуждоземска ГМО храна, български класици на прехода. Помните вица, нали? Класик днес е този, когото го награждават и с ордени, но никой не го чете.

И тази година, разбира се, на книжното пазарче пред Централната поща в Пловдив по време на мероприятието “Пловдив чете” книги с емблемата на  посеченото издателство “Христо Г. Данов”, нямаше.

Книгите на това “демократично убито” най-старо пловдивско издателство, гордост за Пловдив, вече могат да бъдат намерени единствено по сергиите, далеч от представителната за днешната българска книгоиздателска дейност Алея на книгата от “Пловдив чете” пред Централна поща.

Скромните книги със знака на бухалчето се купуват по сергиите, даже и за лев. Ще дойде ден, може би, когато тези книги  ще се продават и на килограм.

Иначе 40 частни издателства, родени от Прехода, и тази година бяха разпънали  представителни шатри на мястото, където някога бе трибуната с партийни ръководители, пред която манифестираше трудовият народ по написаните сценарии на една от главните организаторки на “Пловдив чете”.

В шатрите бяха подредени щандове с книги, подредени като на пазар с домати, чушки, зеле, пазарно аранжирани, пазарно етикетирани, със задраскани по търговски трик стари цени и изобразени с цветни весели бои нови.

Тази година, въпреки промоциите, обаче продажбите на “Пловдив чете” не вървяха впечатляващо, “блокадата” от клиенти бе рехава.

И как да вървят продажбите, когато отзад на кориците на лъскави и шарени и все по-дебелеещи  томове, имаше цени, смразяващи не само безработните, не само бедните работещи в града, не само  студентите и пенсионерите.

А помним как само допреди четвърт век колко достъпни по цени бяха българските книги. Тогава, когато Пловдив действително четеше, купуваше книги и за стотинки, а в съветската книжарница и за копейки, и четеше.

Но капитализмът си е капитализъм и някои от днешните издатели, бивши върли врагове на капитализъма в миналото, отдавна  спазват стриктно капиталистическите хватки за печалби и принадена стойност.

“Печалбата над всичко!” - ето го май реалният девиз на много издателски стремления днес. Неслучайно един пловдивски издателски бос е чуван да  споделя с грандоманско самочувствие, че вече не четял, а само… броял пачките с пари от издателството си.

Какво ли би казал по този повод старият му колега издател, възрожденецът Христо Г. Данов, който като кмет на Пловдив даже се бил отказал от заплата?…

Е, така или иначе и този  “Пловдив чете” мина и замина.

Отиде в небитието.

И остана пак усещането, че нещо не е в ред.

Че твърде е надут Балонът.

Че реалността за “четенето” в Пловдив е съвсем друга.

И че рано или късно някое “дете” все ще се провикне: “Царят е гол!”

Всъщност, за да бъде по-пълен портретът на реалните постижения  на съвременната издателска продукция и въобще на постиженията на новата ни   “демократични култура”, на новите лауреати на словото, рожби на  животворния десетоноемврийски пленум, ще си послужа с още едно, друго, освен моето, мнение - с един цитат.

Цитат от чуто по Българското национално радио, в деня 24 май тази година.

Сами преценете дали казаното по националното радио не контрастира на надутите балони  с оценки за бурен  разцвет на българската книга и култура  в условията на “светлий капитализъм”.

Ето го и отрезвяващия празничен цитат (от Петър Волгин - бел. ред.):

“… Българската култура изчезва все  по-бързо. Да, има българи, които пишат книги, рисуват, композират, режисират. Но с много редки изключения,  създаденото от тях не впечатлява, не е оригинално. А когато на една култура й липсва оригиналност, тя е едно нищо. Повечето творби на българските автори  приличат на пластмасови ГМО продукти, отгледани в лабораториите на безидейния постмодернизъм. В тях няма живот, няма страст, няма вик. Основно има предъвкване на баналности, на политически коректни клишета. Почти никой не твори със сърцето си, почти всички творят с мисълта как да получат поредния грант. И това важи не само за класическите творци. Важи с пълна сила за занимаващите се с езика - критици, анализатори, журналисти. Някога имаше хора на духа, днес има хора на фондациите, на “Америка за България”. А когато чужди фондации започнат да определят  интелектуалния климат в една държава, смятайте тази държава за тотално изгубена.

В някои страни управляващите разбраха това. Например - в Унгария. Наскоро там се опитаха със закон да спрат разрушителното влияние на  един соросов университет върху оригиналната мисъл. А влиянието му е разрушително, защото той произвежда либерални бройлери, създава хора без собствени идеи, хора, натъпкани с шаблони. И какво стана след като в Унгария се опитаха да се противопоставят на тази тенденция  за унифициране? Целият наднационален финансов и политически елит започна да се кара на Виктор Орбан, да го заплашва. Защо? Защото пречеше на УНИФИКАЦИЯТА (главните букви са по Денчо Владимиров - бел. ред.). Преди 1989 година лоботомираха хората в Източна Европа с догмата на  марксизъма-ленинизъма. Днес ги лоботомират с клишетата на евроатлантизЪма. И който се опитва да попречи на това, бива наказан. Е, Виктор Орбан поне опита. А българските управници дори не се опитват. За тях културата не е важна и затова са я харизали на чужди организации, което е срамно.

За културата в България трябва да се грижи българската държава, а не фондациите. Ако държавата не създава национално отговорен елит, то фондациите ще създадат национално безотговорна каста. Ще имаме еврокомисари, които ще стокират вещите си в получени по втория начин апартаменти. Ще имаме творци, които инициират проекти, произходът им ще е български, но няма да имат нищо общо с България. Вместо България - ще обичат спонсорите си. Онези, които ги хранят, които ги учат как да творят…

Изобщо нашият културен елит заприличва все повече на политическия ни елит по своята безродност, по своята отдаденост на чужди каузи, по неспособността да създава оригинални идеи. А това е най-прекият път за изчезване на една държава.

Прекрасно е да имаме магистрали. Наистина е прекрасно. Но когато няма собствена мисъл, все едно нищо няма.

България върви със самоубийствена упоритост към Нищото…”