Светослав Нахум

„Ветровете ни мраморни” от Николай Табаков, роман, изд. „Лексикон”, София, 2017 г.

Този отзив е първи от поредицата с работно заглавие „Световете на Николай Табаков”. По стечение на обстоятелствата започвам с последния му роман, току-що излязъл от печат - „Ветровете ни мраморни”.

Важно е още в началото да се посочи и да се подчертае, че Н. Табаков притежава свой собствен характерен почерк, самостойна тежест и ясно отграничаване от рутината, конюнктурата или самодоволството в литературата.

Това поставя на изпитание самия прочит, понеже е необходимо да се подходи не просто из дълбочина, ами и с открито сърце, без илюзия или критическо лицемерие.

И тогава пред взора на четящия се разкрива светът на автора, в който има и летенето по Радичков, и Екзюпери, и философията на Хайдегер, и Пикасо, и Джон Ленън, и Айнащайн, и Борис Христов, и О’Хенри, Йовков, Чехов, Сартър, Брехт, Достоевски, Фитцджералд, Толстой, Хемингуей, Салвадор Дали и Иван Ненов, и Дьо Гол, и папата, и цъкащото по Европата село Фъркуланци, пък и Европата, и тя цъкаща и дивяща се на Фъркуланци със съизмерима обратна сила.

Невероятният синтез и синкретизъм между множество сюжетни линии, проникновеното изследване на образци от живописта, скулптурата, литературата и философията, естетическият анализ на голямата политика и нейното вечно историческо движение, се съчетават с един уникален поглед навътре във вселената на малкия човек, който преминава волю-неволю през димящата сцена на световната драма.

Ето това е ключът към разкриването на авторовия натюрел, един похват, присъщ само нему, на който той е посветил перото си чрез едно бойко, закалено, зряло и пълноценно дръзновение.

Успял е, по думите на Балзак, да отиде „отвъд целта”, да закодира своите множество духовни послания, които по силата на херменевтичната магия да се саморазвият в съзнанието на читателя.

По този начин, следвайки посоката на просветената съчетаемост между формите, той се завръща успешно при първоизвора, който търси неотклонно - чистият източник на слятост и неразделност.

И мога да го поздравя, че е сбъднал онова, което е пожелал в книгата си: „Не на писане, на вълшебстване… значи.” И продължава да отстоява именно тази естетическа концепция чрез думите на героя си: „Играта! - досети се Боян Бенин. - Ето я ключовата дума!”

Именно играта чрез образи, герои и събития, спонтанността, любопитството на самия писател са онези фини сечива, които хем съзидават по силата на откровението, без нахалство и лицемерие, хем предпазват пишещия от това да намрази литературата, хем предпазват и четящия да намрази пишещия.

Това е трудно уравнение и то се постига само с дързост и ирационален подтик, идващ от импулса на самото вдъхновение, а не по силата на интелектуалната еквилибристика.

По този начин Н. Табаков успешно е превел себе си и книгата си по тънкото въже, опънато над бездната от множество провали на литературната схоластика.

И категорично се е насочил към това да изведе като послание най-важното: каква е ролята на твореца, къде точно е мястото му насред водовъртежа на мировата скръб и стихия? Защото, по думите на автора, „животът не се отнася с милост и любопитство дори към гениалните писатели”.

Защото, казва той, „този материален свят е без въображение, той е изпълнен с диви стихии, а в стихията няма милост. Няма ли милост и въображение няма, няма състрадание, чувство за справедливост, страх от възмездие и прочие - всичко това е плод на въображението.” Тъжно, но истинно.

И в един миг авторът поставя основната поанта на романа, без страх, без горест, без съжаление, но и без горделивост:

„Да го кажем така: Отговорите на нашите вечни, човешки, екзистенциални въпроси съществуват във времето и пространството, съществуват във вярата, в подсъзнанието или във вечно живия живот. Има ги, тук са, но ние не ги виждаме. Нямаме подходящия апарат за надводно гледане. Липсват ни очите на ясновидеца. Кой всъщност е ясновидецът? Онзи окаяник - поет, художник, действителен писател, внезапно изгубил слуха си композитор, който може да ни преведе на подходящ език Божието царство. Тоест - да преведе самите нас.”

Да, бесуващият Дракула в романа на Табаков води към Божието царство. Парадоксално е - и за България, и за Европа. Може би това е демонът на съзиданието, който чрез изцеление води към просветление и възкресение на духа.

И така, след прочита на почти всичките му книги, аз най-накрая „пипнах” (изразът е негов, пак от настоящия роман) Н. Табаков, разкрих го в най-добрия смисъл на думата: той всячески търси изцеление, в твореца на изкуство той вижда демиург. И е наясно, че това никога не ни се прощава.