Иван Д. Христов

Винаги съм считал Николай Заяков за по-друг от другите пловдивски поети. Основание за това ми дава неповторимия поетичен изказ и стилистика на поета, по-различното светоусещане, трудно разгадаемите философско - естетически послания в творчеството му.

Спокойно можем да наречем Заяков - Пастирът на звездите, сякаш поета е поставил като синоним на собственото име, заглавието на най-силната си поетична книга.

Дългогодишния редактор и завеждащ културния отдел на вестник „Комсомолска искра”, а по-късно и главен редактор на литературното списание „Тракия”, роденият в с. Врабево, Троянско, Николай Заяков свързва целия си живот и творчество с Пловдив и близкото до него село Брестник.

Заедно с Петър Анастасов и Иван Вълев, той е един от тримата големи лирици, появили се ярко на литературната сцена още през шестдесетте години на миналия век.

Първата си книга „Въпреки” издава през 1967 година в ДИ „Христо Г. Данов” - Пловдив. Следват „Непреклонна възраст” /1973/, „Съдба на цвете”/1976/, „Работни думи” /1977/, „Магазин за метафори”/1981/, „Ешафод”/1985/, „Свещ” /1990/, „Дневникът на господин Самотен” /1999, награда „Иван Николов”/, „Пастирът на звездите” /2008, награда Пловдив/ и романа „Евангелие от Никола” /2010/.

За един от най-ярките пловдивски поетични гласове Антон Баев пише: „Заяков остави великолепно поетическо наследство от класически и свободен стих, а като финален акорд избра своята лична библия, която нарече „Евангелие от Никола”.

Още първата стихосбирка „Въпреки” привлича вниманието на читателя с младежко дръзкия и провокативен тон. До днес тя е запазила своята оригиналност. Годините ще отминават, но Заяков ще остане верен на своя младежки порив - да бъде поет „Въпреки”.

Той остава докрай верен на заявената някога категорична житейска и творческа позиция: „Не съм оня, пред когото трябва да се молите - /нито пък съм оня, който се моли”. Стиховете в първата книга са иносказателни, но метафоричното изразяване на думи остава. Поезията е като магия на думите.

Думите като начало и смисъл на духовно общуване в откривателския възглас на поета: „Как всяка дума има живот. /Как всичко подчинява се на думите”. По-късно в стихосбирката „Работни думи” авторът влага цялата си поетическа дарба в борба с думата. Според Енчо Мутафов: „Заяков превърна думата в предмет на внушение, образ. Думата става тема”.

Цяло предизвикателство е да навлезеш в дълбоките води на Заяковата поезия. Навярно за това Яко Молхов в книгата си „Пловдивски силуети” откровено споделя: „Трудно ми беше общуването със стиховете на Николай Заяков. Те поставиха на изпитание критическата ми съвест”.

В стихосбирката „Съдба на цвете”, както и в предходната „Непреклонна възраст” е постигнато едно по-голямо равновесие на духа, в сравнение с първата. Поетът ни среща със стилизации на природата, със стремеж в обикновеното да вижда необикновеното, с философски обобщения, които ни правят съпричастни към тежненията на твореца.

В „Работни думи”, авторът поставя на изпитание нашите чувства и човешката ни логика в търсенето на скрития смисъл на поетичния текст, в една синтетична интелектуална поезия - каквото е стихотворението „Апостолическо”.

Поетът дири отговор на големите въпроси на времето, породени от социално-моралната ситуация, която пресъздава. За това и философски заключава в поемата „Документален кадър”: „Започвам да разбирам тоя век./ Човек се научава да живее, едва кога застане пред смъртта”.

В „Магазин за метафори” отново се срещаме с артистичния, неспокоен свят на твореца, изпълнен с непокорство. Често променящ настроенията си лирик споделя: „Тъй лудо е да си човек./ Тъй хубаво, тъй загадъчно”.

Последвалите поетични книги: „Ешафод”, „Свещ”, „Дневникът на господин Самотен” на зрелия Николай Заяков и особено „Пастирът на звездите” го нареждат сред онези поети, които определят облика на съвременната българска поезия.

Това дава основание на Владимир Янев в книгата си „Литературен Пловдив” да характеризира така поета: „Николай Заяков откликва по своему на битийните и историческите промени. При него емоционално - песенното съжителства с иронично - гротесковото, лирическата пластика, с асоциативно - философските настроения. Това личи в талантливото осъществяване на поета в класическия и свободния стих”.

С годините поетът става все по-мъдър, защото се изостря вътрешното му зрение. Във всяка от книгите на автора се откриват по няколко знакови стихотворения. Наред с това Заяков търси различни форми на художествено изразяване. Доказателство за това е „Дневникът на господин Самотен”, в която се откроява цикъла „Синята тераса”, съдържащ фрагментарни стихове в проза.

Въобще стиховете му са едно себевглеждане, преценка на изминатият път, на неясното бъдеще и неизвестността на идващото. Срещаме се с ексцентричното предизвикателство на твореца и интересни експерименти, с фолклорно - напевни съзвучия от думи.

Сгъстено метафорично мислене, многопластови образи и сравнения, в които се преплитат различни мотиви и реминисценции.

И в последната си стихосбирка „Пастирът на звездите”, авторът остава верен на стилистиката си, на характерните за него поетически озарения и неповторими нравствени внушения.

Това е поезия изтръгната от душевните глъбини, подбуждаща мисълта и емоциите, породени от живота: „Другите се мъчат зарад хляба, / а пък ти - защото си човек” - съкровено споделя поета.

Съмнението, разочарованието, отчуждението в обществото, кризата на духовните ценности водят до песимистични разсъждения. Авторът афористично изразява своето нравствено кредо: „По-добре да бъдем братя, / вместо да сме братя по перо”.

В зрелите творби на Заяков са образите от житейския му летопис, на спомените от детството, младостта, житейската зрялост и настъпваща равносметка, когато „На поета ръката е жива, /а сърцето му вече мълчи”.

Такава е поетиката на твореца - философски нюансирана, заредена с тревожни и мъчителни въпроси, въздействаща с емоционалните си послания и внушенията за съдбовност на тези послания: „Щурче, щурче, малко и звънливо,/ висока е тревата, затворник ли си ти”.

Долавяме изповедното и премесено с тъга от самотността на поета настроение, изправен пред вечния въпрос за смисъла и целта на живота. Обсебват ни многопластовите му под текстови послания, съдържащи се в контрастни образи, антитези и метафорични изрази като тези: „И от време на време, се давят / черни кучета с бяла луна”, или: „Истината за успеха, / са пръснатите ни чела”.

Интересен е словесния пейзаж при Заяков, невероятните съчетания от думи и разгънати метафори. Лирическият герой в поезията му носи своите болки, страдания, радости, мечти, копнежи и съмнения в тревожния и неспокоен свят, разкъсан между доброто и злото.

Със своя неподражаем стил и мъдро слово поетът ни завеща стихове, които характеризират най-добре неговата вътрешна същност: „Сънувам още бялата гора. / И черните си страхове сънувам. /Аз зная, че държавата умря. / Но границата още съществува”.

Изтънчените му сетива долавят в дълбочина истината за нещата и хората, преходността на битието и съзнанието. Николай Заяков има изострено чувство за мисията на поета и на твореца изобщо. Той ще остане в литературата ни като един от създателите на неповторима, художествено - новаторска поезия.