Надя Кехлибарева

ЖЕНСКА ПЕСЕН

Моите малки сполуки
нямат вече значение -
само наблизо птица да гука,
само да си до мене.

Моите мъки и провали
тихо вече ще преживявам -
само ръката ти пак да ме гали,
само да лъха от тебе на здравец.

Нека на болки всякакви съм осъдена,
мълком да страдам се вричам -
само светло край теб да бъде
и да оставам, дори посивяла,
твоето плахо момиче…

ТВОРЧЕСТВО

През вяра и възторг, през всякаква беда
минава на твореца пътя непавиран.
По-дълъг ще е той от пътя до звезда.
А сам твореца своя път избира.

И не за бъдеща корона става тук въпрос.
Но да умувам
не на мен се пада…
Аз просто помня, че лозата ражда грозд,
без да помисли за награда.

СРЕЩА

Вървях из оня приказен пазар,
изпълнен с багри, глъч и аромати.
Продаваха сребро и кехлибар,
продаваха дантели и брокати,

прозрачен найлон, тежко кадифе,
огледала, гоблени, стъкленици,
стафиди, вино, печено кафе,
камари риба и кресливи птици.

Миришеше на карамфил и мед,
на мокра мрежа и горена гума.
И с миризмите идеха отвред
рояци звучни непонятни думи.

А с музиката тяхна наша реч
прозвънна изведнъж като бакраче -
обърнах се и зърнах недалеч
количката с цветя и продавача.

Поспрях до българския градинар -
на български език да поговорим.
Но в миг изби по скулите му жар -
и той дори поклон пред мене стори.

И сбрал набързо всичките цветя,
задъхано ми ги поднесе стария…
А в мене плач и песен затрептя -
даруваше той своята България.

Ограждаше ни шумния пазар
с привичните си шарки и коприни.
Смълчахме се. Под лекия товар
потръпваше ръката ми изстинала.

Мълчахме. Край големия букет
старика бавно триеше сълзата.
И чужди думи плискаха отвред.
И аз укрих лицето си в цветята.

ЦЕЛУВКА

Бяга бурята, тъй мимолетна всъщност.
Бягат тежките облаци - черни кулиси.
А земята остава - градина късна.
Усмихни се.
Бяга острият дъжд, напомнил за снеговете.
По прозорците слизат последните водописи.
А след твоята кратка целувка
цяла душата ми свети.
Усмихни се…