Иван Гочев

АВТОПОРТРЕТ

Българин съм.
Прът корав и жилав
в притчата
за снопа на Кубрат.
Расъл сред божур
и сняг ковилов.
Непреклонен.
Див.
Чепат.

С бяла риза - и в делник,
и в празник.
С лирично празни
джобове.
Милионер на омраза
и обич.
С един фенер ветроупорен
от Диоген
и от Дякона
търся доверени хора
навсякъде.

В дните, чудовищно кратки,
препъвам се,
пак се изправям…
(Колко ли още ще патиш,
моя главо корава?)

Стискам попукани устни,
цял
в своя делник
закотвен.
Толкова.
Нещо пропуснах ли?
Имате го
в живота си.

ДУМИ НА БАЩА МИ В ОПИТ ЗА СБОГУВАНЕ

Преди да вдигнеш длан към ябълката сочна,
преди да жертваш цвете за празнична украса,
бъди жесток към себе си - докрай бъди! - нарочно
подхранвай своя глад в съмнения стогласи.

И всичко провери: Не е ли по-красиво
в градинската леха обичаното цвете?
От себе си пази и ден, и нощ ревниво
ухаещия плод, над твойте длани светнал.

С какво си го заслужил? Висока е цената -
един мъжествен делник, голям като живот.
Дълбай във битието, прониквай в същината му
с любов и постоянство, със капки кръв и пот.

В самотно ранно утро, в среднощни пусти гари,
през сипеи на болката, през бурен див и тръни
до оня миг, когато кръвта ми в тебе пари,
където минеш - сей! Все някой ще пожъне.

***
Баща ми бе хлебар, но помня
една-едничка вечер сита:
до глътка - шарената стомна,
до редче - „Житената пита”.

Оная, дето я повили
в месала още отзарана
и дето сетне надхитрила
и Кумчо Вълчо, и Лисана -

при нас да стигне пак накрая…
Защо ли в път се бави още?
На масата ми хляб ухае,
но търпеливо чакам нощем

онази слънчева хитруша,
търкулната във утрин синя…
… Не зная приказки. Послушай
за Житената питка, сине…

ТАМ

Самотно дъсчено кантонче сред чукари брулени.
Кръжи забрадка на жена - отчаян птичи поздрав.
В нестроен ред отбелват зъб мамули
като жребци с покрити в пяна ноздри…

Това е всичко: гара, влак, момиче.
А после - душни градове, където ще се връщам
единствено чрез своя стих към оня свят - първичен
и по-насъщен от вода, от хляба по-насъщен.

Там властват мъжки ветрове, а дъждове проливни
дълбаят по скалите фантастични фрески.
Коне летят към изгрева… и сейват рижи гриви
слънчасали треви… Там съхне днеска

и моят селски корен - изворът на всички
изконни прости чудеса, с които съм закърмен.
… Самотно дъсчено кантонче, гара, влак, момиче.
Но как, изтръгнат стрък трева, обратно да се върна?

***
Някой ден неусетно секват нерви и сили.
И нахлува Покоят вдън душите ни цял.
Вместо кръв барикадна - две-три пръски мастило
в некролози с най-страшната дума - „живял”.

Ей така, както дишаме, страдаме, любим
и се ежим на дребно в своя делничен кръг,
тази мрачна стопанка - смъртта - ще отскубне
вместо плевела, най-плодоносния стрък…

Днес съзнаваме всичко. И протягаме (вярвам!)
в разкаяние искрено над ковчега ръка…
Беше същото! - мигом сърцето ми парва
грозна мисъл. - И вчера беше точно така…

РАНО СУТРИН

Вместо вик на петле, звън камбанен се рони…
Ляга в ниското мракът, тъй като кафе се избистря.
Като нежна въздишка отсреща виси на балкона
късче все още синьо небе, неочаквано чисто…

На прозореца - цвете. И днеска листата му
са протегнали длани за поздрав зелен.
Ето всичко, с което поемам отново нататък
в своя мъжки, работен, грешно-праведен ден.

И разтварям вратите. Навън е безлюдно и сънно.
Сякаш бурен възкръснал, внезапно тревога расте.
Ей в такива минути неволно прозвънва
всеки стих като плач на самотно дете.

Ей в такива минути изгубваш човека до тебе
и откриваш човека далече през девет лета.
Довери му се цял. И водата, и залъка хлебен
раздели като кръв и със него върви през света…

Тези думи са дар от баща ми. От себе си зная:
може извор да бъде човекът, но също и кал…
Не облаги, не почести, слава - единствено само мечтая
да усещам докрай, че достойно сред вас съм живял.

ВСИЧКО ОТНАЧАЛО

Какво остава да изпитам още?
Денят изгуби цвят и вкус.
И само в стихове среднощни
възкръсват пак като Исус
забравени, съвсем излишни
любови, вярност, изневяра…
По листа с цвят на цвят от вишни
наместо думи - кръв догаря.
И аз пътувам необятен
към своя залез в дълга есен,
и всеки миг, заченат в лятото,
узрява като плод във песен.
Кервани спомени се връщат
отново в своя дом сърдечен -
еднакво ласкави, насъщни,
еднакво тъжни и обречени.
И лягат като сноп в харманите
на моя ден, облян от слънце;
и пот сълзи… за да остане
поне едничко хлебно зрънце
във дланите ми, дето птиците
ще кацнат преди дълъг полет
и ще разпалват във зениците
предчувствие за нова пролет.
В студени дни, в беззвездни нощи
и в утро, вече онемяло,
какво остава да изпитам още?
Навярно - всичко отначало.