Банко П. Банков

И друг път съм имал повод да твърдя, българската поезия изживява високосен период, макар в условия на кризисно проточил се преход към нови, но всъщност половин век „арестувани” обществено-икономически отношения.

Истина е, че се шири бездуховност и усещане за безправие, но задоволеното време рядко ражда стойностна литература.

Никога в отминалия половин век многобройни и талантливи поетически гласове не са звучали така свободно, адекватно на вътрешната нагласа на творците, като се почне от яростно левите, та до онези с безкомпромисно десен светопоглед. Изчезна (почти) опцията придворен поет.

Блюдолизието, въртенето на опашка пред източни и западни спонсори не носи трайни дивиденти. Най-талантливите творят извън блъсканицата в намножилите се поетични конкурси, над суетата за грантове и награди, над самоизтъкването, те са слуги единствено на осъзнатата си висока духовна мисия.

Читателят, жаден за поетично слово, който се е разминал със стихосбирката „Чернови и поеми” от Иван Есенски, поради закърнялото ни книгоразпространение и користна подмяна на естетически критерии, го очаква щастлива среща.

Впечатляващ поетов свят, който не допуска от раз в дълбочинните си пластове. Уж реален, но оттласнат от делничната баналност.

Свят на нажежена нравственост, на органично усещане за природа, на сепващо дълбока социалност. Мъдро изстрадано бунтарство, безкрайно далече от шаблонно лозунгаджийство; кръвна, но жребийно дистанцирана споеност с роден край, приятели и близки.

Този толкова ярък наш съвременник е по мъжки безразличен към поетичните суети, редакторската работа в „Словото днес” поглъща значима поетична енергия, обсаждат го ежедневно ръкописи и нетърпения.

И въпреки това собственият му поетичен свят е опазен от ръждата на делника, непомръкнал е от конформизма на личностни отношения.

Познавам съмненията, когато сътрудник на вестника оценява творчеството на редактор в изданието. Навлизането в поетичния свят на Есенски, съпреживяването на мисията му - крехкото ни съзнание да обеме за идващите след нас многолицието на днешния свят, си струват одумките.

Търсейки най-общи характеристики за стиховете на този впечатляващ съвременник мисля, че специфично негова е остротата, категоричността на мисълта, съчетана с предразполагаща човечност, с мекота на израза, колкото и парадоксално съвместими да изглеждат тези бои върху една палитра.

В поезията му тънката чувствителност за натрапващи се и скрити болки на деня е съчетана с ясно отграничаване от дребнавости на битието. Сродена е с жизнените корени, с накърнената от човешки грехове природа. Той ползва всички отсенки на словесните бои, за да открои сезонните й лица.

Майсторско владеене на класическия стих, ритмична строгост, богата озвученост, въвличат читателя в задушевен диалог, така че той не отделя стихоградежа от потока на мисълта, възприема го като естествена кожа на гъвкавото слово.

Както във всяка високоталантлива поезия, Есенски извлича смисъла на съществуването от повтарящия се природен и жизнен кръговрат, от задаващия се септември над жегава Тракия, където:

„Там …през слънчогледите медени тича детето ми, а до нозете му - майка ми, вече приведена. Там както никъде…”. Колко смисъл в три думи от безглаголно и безподложно изречение!

Или категоричното:

„… Как най-много е да се обичаме и най-малко да се родим…”. И цял един живот между факта и духовния порив…

Или тревожното:
„… че и сега - като преди, не знаем къде отива нашият живот…”.

Защото съмнението е присъщо точно на просветения, на знаещия…

До преболедуваното и съкровено верую на поета:

„…Макар че нямам власт над думите…изричам ги и ме обзема хлад: - Човек е съпротива срещу нищото,…”.

Не познавам по-изчерпателна и лаконична характеристика на енигмата човек - слепено от кал Божие творение и същевременно - мислещ продукт от развитието на неорганичната материя.

Цитираните фрагменти са късани от живата плът на сепващи с художествените си плътност стихове в цялата първа част на „Чернови и поеми”. Но ръката на поета ни повежда отвъд наситената с мъдър скепсис образна конкретика, към философски и идеологически двусмислици…

Към размисъл за мястото на индивида в и извън строя, към съмнения дали общността на посоката е гаранция за нейната правилност.

Към съзнанието за мимолетност на съществуването и неповторимост на „аз”-а.

За житейския дълг във всяко трудово поприще:
„…какво извая и написа, какво до края изживя?…”.

За да стигне поетовата мисъл до категорични, сепващи присъди: „…вони на минало…”.

До болезненото прозрение:
„… Та какво е поезията? - оцелял от забрава живот…”.

До горчилката от безмислени жертви за родината, погубващи най-светлите й таланти.

През всички тези привидно директни, но заредени с магнетичен подтекст разговори на поета с времето и съвремието, му естествено се стига до поемата „Глас” - жестока, сепваща изповед за конформизма на съществуването. Защото, да си признаем, зад разтърсващите думи на Есенски наднича всеки един от нас.

Прозира космическата, облечена в евангелски думи горчива истина, човек живее в изначален грях с природата, нагажда се, в името на съществуването, към изкористяващи нравствеността обществени практики. Завладяващото безпокойство, гневът на поета тук ценностно реабилитират привидно похабената от бездария „гражданска тема”.

Изповедите, внушенията на Есенски са неизмеримо далеч от баналното повтаряне на анатеми, вайкания и сиращини. В „Дъбрава”, „Мимоходом”, „Химн”, „На прошка”, „Възраст”, „Мъжка задушница” звучат сурови думи за историческата ни съдба, прекършила съвести и характери, за смаляваната ни земя, превърнала се сама на себе си в сиропиталище. Поетовата покруса стига до трагика: „…Нека друг вместо мен се роди. Нека друг вместо мен те обича…”.

Кратка въздишка на нежност, илюзорна надежда, скътана от отминало лято, наднича в „Глухарче”:

„… В ден, забравен от лятото, в ден - от Бога забравен, - … дишаш тъничко в шепата топло облаче нежност…”.

И веднага след това в „Епос” - стъписваща епикриза на болното ни потребителско общество, в което:

„…С непоправим алтруизъм ближният здраво е стиснал пеша на чуждата риза…”. Време на подловат комформизъм и подмяна на стойности: „…Долу разнежено вият бодра строителна песен: „Градил Илия килия…”.

Ами поколенческия автопортрет, рисуван сякаш от съвременен Гоя в „Чертеж на полет”!:

„… В мазето стърчат планини историческа смет: мухлясват епохи на вождове - мъртви и неми; и папки чертежи на чучури мляко и мед, и томове бъдеще - в минало свършено време. А още какво ли пък не отгоре се бъхти и кряска на път за мазето: реди теманета и търка без срам колене, и друса меса по известните жълти павета…”.

И отново - изповедна поема, „Хълм”, върхово достижение в себеразкриването на поета, в безпощадното търсене на голата истина за житейското му реализиране. За могъщото сливане на общия живот с изцеждането на личното време, за съдбовно невъзвратимата народна участ, така както не може да потече Тополница нагоре към Средна гора:

„… Но ето че и аз вървя нататък, където свети в извора на дните началото на този сладък, кратък живот - единствен, крехък, ненаситен…”.

Посланията на поета, напрегнатият разговор с душата му тук са разнопосочни. Срещу циничната философия на роба (частица от всяко „аз”) , завладян от инстинкта да мисли най-много до утре, срещу пошлата загриженост - да преживее някак, се изправя неистовата съпротива на поета:

„… На тия … седмици цената отказвам да платя! Отказвам рая, където трябва да гори душата за земните ми грехове до края…”.

Горчиви са прозренията на Есенски - мъртвото робство ражда еничари, живото беси апостоли; за лакейството противоотрова няма. Неговият рентгенов поглед прониква безпроблемна през оловните екрани на фалша и суетата, на лицемерието и подмазвачеството, на подлостта и измамата.

За да извади безпощадно на показ недъзите, дори когато те, волно или не, са били негови собствени изкушения, собствени компромиси и грехове.

Естествен връх в поетичния път на Есенски през страниците на този поетичен сборник и символно - в извървения до тук житейски път, е мъжествено безхитростната и разтърсваща молба в „Кажете на тревата да почака”.

Това е възпев на човешките задължения, които всеки от нас, безбуквеният, нищият, отминатият от благосклонността на съдбата и надареният с подадине „от горе”, имущният и властникът трябва да изпълни, за да усети пълноценността на живота, да може в края „ … да полегне от умора..” и тревата спокойно да го „…завий със зеленото си тяло…”.

Заключителните стихове в тази тънка книжка крият под кротката й вечернозелена корица цъкащ експлозивен механизъм. „Археология”, „Рецитал на открито”, „Изкореняване”, „Балади за поети”, са пропити от бунтовно несъгласие с ограничеността на човешката съзидателност; с невъзможността да се внесе справедливост в брауновия непорядък на съществуването.

Есенски ни оставя дълбочинна анатомия на творчеството:

„… От книжни ярости, от книжни подвизи болен е листът бял. Толкова сиво и толкова розово как ли в едно е сбрал? Вятърът ближе с език провесен сантименталната прах… С лесните болки се свиква лесно. И се умира от тях…” …”.
И още проникновени, смущаващи въпроси:

„…Защо си ми сега, душа? Защо са всички тези крясъци?…”

И усет за значимостта на уловения миг:

„…Няма лек, та да върне времето обратно, та да разтръбя нашир и длъж: всичко е веднъж и еднократно, еднократно само и веднъж!…”

И съзнание за жертвено себеосъществяване:

„…Колкото до мен, ще скърпя някак своите парцали светлина - стига ми с оскъдния остатък да подпаля тая тъмнина…”.

Под перото на твореца гражданската поезия, категоричността на позициите ни изненадват отново със заслужено главно Г, защото са съчетани с органична отчужденост от декларативност, излъчват катарзисно себераздаване; а плътността на словото, художествената релефност, цветността на погледа са образци за вдъхновена лирика.

Иван Есенски, „Чернови и поеми”, изд. „Лице”, 2017