Иванко Маринов

МОЛЕБЕН ЗА ДЪЖД

Дъх на парещо лято, змей вихрушка извил…
Падна траурно ято в изгорели треви.
Нейде в жълто просветна като в сън,
като в сън.
Ти си бос, мой човеко; в окото ти трън.
Върволица от хора след тебе вървят -
да затътне отгоре, да заблъска дъждът!

Под небе страховито, под жълт небосклон,
цвили, спънат в юздите, лудия татьов кон…
И отрочето тича в бодливата ръж -
типа с боси петички под Вселенския дъжд!

ИНФАРКТ

Проглежда слънцето като зеница
през розова мъгла…
Свиквай с клетката си, птицо
с прекършени крила!

***

Не съжалявайте поета.
Спестете му го
тоя дар жесток.
Оставете луна да свети
и да е сам като Единорог.

Не наскърбявайте поета,
данайци с дарове дошли…
Това ще го убие, клетия!
И няма кой да ви прости.