ДОКТРИНЕР
(РОМАН ЗА ЛИТЕРАТУРНАТА ИДЕЯ)
„Две неща изпълват сърцето с ново и нарастващо възхищение и страхопочитание, колкото по-често и продължително се размишлява върху това: звездното небе над мен и моралният закон вътре в мен.”
Имануел Кант, „Критика на практическия разум”
I.
„Проблемът на прогресивния човек е там, че си мисли как всички останали са като него” - някой беше изписал тази фраза с червен спрей върху стената на старото речно пристанище и Роджър Фланагън машинално я запамети завинаги, без в момента да си дава сметка за това.
Когато си представяше, че е изминал солиден път в литературата, си спомняше навика на Дон Диего да го критикува непрекъснато, съзнателно и доста сурово. „Не си и помисляй - казваше старият учител, - че някога ще ти бъде лесно да се измъкнеш от собствените си окови.” „Какви са тези окови, Дон Диего?” - питаше юношата-писател Роджър. Но испанецът отказваше да отговори, и само поглаждаше мълчаливо и загадъчно сервантевската си брада, продължавайки да гледа все така съсредоточено, и по-скоро мрачно.
„Да-а… - каза си Фланагън. - Колко дъждове отмиха спомена за Дон Диего, но от тези негови думи не можах никога да се отърва. И остави това, драги ми Роджър, ами те ми звучат като проклятие!”
Край него могъщите води на Мисисипи носеха отломки от постройки и бентове на стари рибарници, някога затворили милиони хрилати същества в себе си. Но строителството на нов плавателен канал бе съсипало индустрията. Собствениците отдавана бяха напуснали тези места, бяха направо зарязали пропадналия си бизнес, и сега при всяко пролетно прииждане реката безжалостно отнасяше по няколко запустели и мъртви рибарника, разглобяваше рухналите бараки на съставни части, рушеше неподдържаните бентове, влачеше ги надолу, на юг, към забравата на Океана.
„Всъщност, представям ли си, копнея ли, или наистина съм постигнал много? Толкова ли, колкото казваха хвалебствените критици? Тези у нас? Тези в бившия СССР? В Източна Европа? Във Франция, Бразилия, Венецуела, Куба, Сенегал? Или тези в Индия, Виетнам, Никарагуа или Аржентина? Дали делото ми не е дори по-значимо? Да не би да съм постигнал повече, отколкото те предполагат? Или по-малко?”
Ято диви гъски прелетя през сутрешните изпарения, които се стелеха над реката, и тяхното протяжно крякане кой знае защо носеше чувство на тъга. Природата си живееше невъзмутимо, по своите вечни закони. А човекът като че ли страдаше непрестанно.
И така, на фона на птиците и реката, насред кротостта на започващия хубав ден, една последна неприятна мисъл жегна и опари Фланагън като подло кинжалче и сви стомаха му:
„Да, Леонард ме осъди жестоко!”
II.
Беше 1988 година. Над Полската Народна Република се стелеше есенна мъгла. „Защо тук всичко е толкова сиво? - питаше се Християн Силвестрев. - Дори снимките оттук после излизат бледи и сиви. Дали защото има нещо тъжно и добро? Енгелс е казал, че поляците са единствената неагресивна и незавоевателна нация, която никога не е нападала или поробвала други народи. Но когато окончателно си отиде тоталитаризмът, а тук това ще стане всеки момент, тогава ще бъде вече цветно! И дори в моята България, която ще последва Полша - и там ще бъде много цветно и съвсем красиво и свободно!”
Вървеше по улица „Флорианска” в Краков. Краката му с благоговение докосваха стария романтичен паваж. Беше хубаво да си млад и да си тук, изпълнен с вяра, надежда, идеали и копнеж.
Но имаше какво да го попари. И то, това зло, не пропускаше да го души с корави длани и възлести пръсти, вплитайки се във всяко друго чувство, подло размествайки и разкривявайки пред погледа му иначе чудните цветни стъкла на Божия свят. Съдбата на Северина.
До началото на литературната конференция оставаха два часа. Всъщност, не тя беше най-важното. След малко му предстоеше среща със самия Адам Кривицки, съратник и съветник на легендарния Лех Валенса. Да, лична среща с големия Кривицки - писателя, журналиста, интелектуалеца, известния дисидент, главния редактор на нелегалното списание и председателя на едноименния литературен кръг „Справедливост и солидарност”! О, чудеса на младия живот! О, късмет на силно вярващия праведен дух!
Влезе в историческото кафене на „Флорианска”, зае удобна маса до високите бронзови прозорци, и с ново благоговение си спомни, че тук някога са идвали Вишпянски и Пшибишевски. Цялото му същество трепереше от страст по бъдещето, от устрема на скоро прииждащата нежна революция, и се чувстваше окъпан в лъчите на една огромна и спираща дъха надежда. Представяше си как с края на комунизма ще настъпи щастлива и вечна ера на свобода, справедливост, творчески подем и непрекъснати успехи за всички. И те, тези всички, ще бъдат вечно усмихнати и ласкави към ближните, към себе си и към новата си, демократична и процъфтяваща държава.
III.
Кабинетът на Доналд Фрай беше издържан в нео-консервативен стил, обзаведен с кожени мебели от Аризона, викторианска камина, тежки тюлени завеси в смарагдов цвят и масивни златни аплици, а стените бяха обковани в дъбова ламперия, тройно намазана с блестящ в тъмнозелено английски лак.
- Сипвам ви, без да питам, понеже знам, че обичате малцово уиски - Фрай посегна към огромна кристална гарафа, обгърната в сребърни листа. - Ето, двадесет и една годишно, произведено и отлежало в избата на Гарфанкъл от Тенеси. - Вие, писателите, обичате хубавото уиски и хубавите жени, нали така? - Фрай смигна прекалено нахално и започна да сипва в широки и тежки кристални чаши, очевидно изработени в комплект с гарафата. Ледът звънна в тях така примамливо, че огромната кедрова маса с бразилски крака потрепна от желание.
„Дава ми знак, че знае за връзката ми с Кимбърли и предстоящия ми развод - помисли си Фланагън. - Всички копои имат едни и същи похвати.”
- И вие в ЦРУ обичате жените и уискито, доколкото съм чувал - гласно и хапливо отвърна той.
- Хе-хе! Доколкото съм чувал? А не сте ли чувал, че аз нямам нищо общо с ЦРУ? Това тук е обикновен мозъчен тръст за политически изследвания на името на покойния Труман. Неправителствена организация, нали знаете?
- Да, всички знаем. Само дето не знаех, че Труман е имал мозък, та да се кръщава подобна шпионска креатура на негово име!
- Имате основание. Ако зависеше от мен, щях да кръстя нашия Център „Айзенхауер”.
- Друг кръстоносец.
- Но с огромни заслуги във Втората световна!
- Това не му отричам. Като войник се представи добре. Само че после, като стана Президент, какво направи?
- Как какво? Преди всичко, построи магистралната система на Америка. И най-важното: успя да ликвидира Лумумба! Това малко ли е?
- Вие, хора, не се променяте - въздъхна Фланагън. - И много добре знаете, че не ми е приятно да говорите за тези неща пред мен. Дразня се.
- Че от какво? Вие не сте застрашен като Лумумба! Та вие сте роден и израсъл в Америка, в условията на свобода и демокрация! Гонят ви милионни тиражи и у нас, и в СССР! Вие сте един своенравен богаташ, който си играе на марксизъм, за да привлича все повече читатели по света!
- Родителите ми бяха…
- Бедни ирландски емигранти - прекъсна го Фрай. - Баща ви беше железничар, майка ви - шивачка. Брат ви (едвам го помните, защото сте бил на шест годинки) беше убит в края на юни 1944-та година край едно малко френско градче, малко след десанта в Нормандия. Сестра ви живее в Ню Мексико, откъдето пътува често до Холивуд, за да работи като режисьор по декорите, но после се връща обратно, понеже в Ню Мексико наемите са далеч по-ниски от тези в Калифорния. Братовчед ви, този по майчина линия…
- Фрай, какво се опитваш да направиш? - Фланагън изгледа вечния си противник право в очите, рязко сменяйки тона.
- Опитвам се да ти кажа, Роджър, че комунизмът скоро ще падне. Източна Европа ще тръгна по нашия модел, естествено, под наша егида. Ние ще овладеем това пространство. Светът ще види, че комунизмът е губеща кауза.
- Дори и така да стане, това какво общо има с тази странна среща, на която ме покани и на която сега съжалявам, че дойдох?
- Ах, поети! Човече, целият свят ще се откаже от комунизма. Едни ще се разочароват, други ще се отчаят завинаги. Падането на Източна Европа ще обезкуражи и най-запалените и заклети марксисти, социалисти и тям подобни по всичките пет, не, шест континента!
- Ergo?
- Ergo, ти ще се превърнеш в изразител на една отмряла и непопулярна идея, захвърлена на бунището. А това е самата смърт за един писател. Поправи ме, ако греша.
Фланагън замълча и се замисли. Изчерви се и отпи голяма глътка, стискайки силно широката кристална чаша. Усети как сребърен орнамент от основата на чашата, някакво дъбово листо, се впива в безименния му пръст като малко, дребно, но достатъчно неочаквано и зловредно проклятие.
- Не му мисли, приятелю, и не страдай. Просто приеми, че това, което ти казвам, никога не са личните бръщолевения на Доналд Фрай. Когато ти говоря, и не само на теб, ами и на Амабо, и на онова твое приятелче поета Барт, и на всички, аз винаги цитирам, приятелю, цитирам. От един сборник на сценариста, тъй да се каже. Ти нали имаш няколко сценария?
- Да, какво общо има това?
- Има много общо, Фланагън. Нали давате на студентите (е, знам ти и преподавателската биография навремето в Бъркли, предполагам, не се учудваш защо и откъде, ха-ха) едни такива сборници с шаблони и примерни сценарии?
- Има такива. Наричат се учебни помагала по сценариране.
- Ей, прекрасно! Трябва и ние да ги наречем така. Учебни помагала по сценариране. Точно така! И в тези „помагала” им давате готови възможни сюжети нали?
- Именно.
- И аз това казвам, именно. Сюжет за нещастна любов, за обир на банка, за войник на фронта, за любовен триъгълник, за романтична комедия, за съвременна градска драма, за екшън, за филм на ужасите (е та те са все еднакви, вземете да ги разнообразите малко!), за трилър, за криминале с убийство, за криминале с добро ченге, за криминале с лошо ченге - това последното хем ме забавлява и увлича като сюжет, хем някак ме дразни, чак кожата ми се бунтува срещу автора. Такива ли са горе-долу тертипите?
- В общи линии.
- Е, в общи линии - това обикновено значи в максимална степен. А на нашия професионален жаргон „в максимална степен” се превежда като „отвъд всякакво съмнение”. Сещаш се, нали? Е, приеми, че и при нас си служим с такива помагала. Има и учебни, и бойни. Вариантите за развитие на нашия любим свят не са много, повярвай ми. Даже са по-малко, отколкото във вашите сценарни сборници. Имам предвид вариантите, които гарантират стабилно развитие и избягване на унищожение, сътресения, анархия, екстремизъм. Разбираш ли?
- Доналд, няма ли да спреш най-сетне с този треторазрядна лекция, писана за младши-стажантите в Ленгли? - сопна се Фланагън.
- Ще спра, разбира се. Но запомни, ще дойде ден, в който ще имаш нужда от мен. Ти тогава получи „Пулицър”, понеже такива бяха времената - левичарски. Ако не бяхме се провалили във Виетнам, щеше да получиш награда на куково лято. Надявам се, че разбираш това. Но сега, като се свърши със социализма по света, и ти ще залезеш. Ще бъдеш свършен, драги! Ще бъдеш отречен, ти, непорасналото момче! И ще има да плачеш, направо ще се скъсаш от рев! И тогава ще се появя аз! Твоята сянка, твоята предана и всеотдайна леля от Мозъчен Тръст „Труман”.
- Съмнявам се, че ще стана така.
- Вярвай в силата на житейската случайност, Фланагън! Учи се от граф Толстой!
- Боже господи!
- А, учудваш се как едно ченге, както ме наричаш зад гърба ми, цитира Толстой? Че защо не? Ти си бъди писател, не ми отнемай правото да бъда достоен читател!
- Тази мелодрама дотяга, Фрай, знаеш ли?
- Знам. Съгласен съм с всичко, което казваш извън социалистическите ти бленувания. Аз те уважавам и ценя като голям автор, и затова ти давам честната си джентълменска дума, не, направо се заклевам сега, в тази същата минута, че в трудния за теб час, който по волята на историята неизменно ще настъпи, аз ще ти се притека на помощ!
- Е, след тази мефистофеловска тирада, мисля вече да си вървя. Ако още не съм арестуван, разбира се.
- Ох! - въздъхна Фрай. - Шегувай се ти, Фланагън, о, знаме на американската социална революция, наследнико на Джон Рийд, съратнико на Джеси Амабо! Когато и Амабо те загърби, ела пак при леля Фрай и й се оплачи от сърце!
- Не съм идвал, ти ме повика.
- Да, но то е все същото, повярвай ми.
- Разбира се, че не е - Фланагън стана и рязко се запъти към вратата. Отвори я и тръгна по широк коридор към асансьорите на центъра „Труман”.
Зад себе си чуваше отекващия вик на Доналд Фрай:
- Е, добре! Така да бъде! Но аз ще те пазя от злото! Дори от теб самия! И ще те опазя, каквото ще да става, да го вземат мътните тоя побъркан и скапан свят! Чуваш ли, Фланагън? Ще те пазя и от самия тебе!
IV.
Сега си спомняше всеки миг със Северина.
Къщата й на кичестата улица „Иван Асен”, пролетното дихание на любовта, трепетите край сецесионовата оградка, нейните премиери в театъра.
Колкото и да се ровеше сега в душата си, с ужас установяваше как не можеше да намери упрек за това, че тя се разболя неочаквано и неизлечимо. И това правеше нещата вече съвсем непоносими.
Тя сега щеше да умре всеки възможен миг. Младо, чернокосо и талантливо създание със снежна кожа - нейната трагедия потрисаше София. Тя беше си спечелила любовта на публиката, успешно се снима и в няколко филма и всички я харесваха, виждаха в нея нещо ново, свежо, даровито; у нея липсваше всякаква рутина или трафаретност; тя беше оригинална и своенравна, а играта й на сцената извикваше спомена за изискано изящество, рядък Божи дар, и така тя се превърна в символ.
„А сега ще се превърне в спомен” - тъжно си мислеше Християн.
И тази мисъл го вцепеняваше, глождеше го като змия в среднощен кошмар. Не беше честно. Не беше справедливо. Не можеше нито да се отпусне, нито да се почувства пълноценен. Наближаващата смърт на Северина не го извисяваше, а го потискаше като несподелена любов. Ето, пак, отново и отново, безброй пъти все се опитваше да се спаси, като намери вината у себе си. Така всичко щеше да е по-естествено и по-обяснимо. Но сблъсъкът със страшната съдба на човека го изваждаше като мощен тайфун от зоната на самите човешки чувства. Необяснимото прошумяваше край него с кошмарно тиктакане на неумолимо махало.
Опита се да обвини нея, че го напуска. Този плач му помогна за не повече от петнадесет минути. После зловещото се върна заедно с истината.
Така висшите му чувства бяха изцяло поразени.
Оставаше му впускането в революционни мисли, желанието да живее по разбунени площади. Търсеше социална борба, търсеше политическо страдание, компенсация от съдбата, мотив, нова кройка за душата, гореше от треската на младия идеализъм. Така смесени, всички тези чувства го превръщаха в огнена комета, готова да изгори безвъзвратно и без остатък, но поне за миг да освети и стопли своята родна, тъмна, безучастно пуста, вледеняваща душата Вселена.
V. Амабо
- Разлепете плакати против полицейското насилие и произвол из цяло Чикаго! - застанал прав в офиса на своето Движение за граждански права в едно бедно предградие на Ветровития град, Джеси Амабо даваше наставления към доброволците и активистите на организацията. - Трябва да се възползваме максимално от ситуацията около Родни Кинг! Ако действаме единно, можем да извлечем огромен политически дивидент! Говорете с вашите семейства, приятели, с хората от квартала, по улиците. Обаждайте им се на домашните телефони. Обяснявайте, че сме солидарни с Лос Анджелис!
Неочаквано пред сградата, в която се помещаваше Движението, спряха няколко огромни и лъскави черни лимузини със затъмнени стъкла. От втората кола наизскачаха яки момчета, изтичаха до първата лимузина, и внимателно и почтително отвориха задната врата, охранявайки важния пасажер. На паважа първо стъпиха черно-бели кожени обувки за две хиляди долара. После се възправи солидната фигура на мъж в безупречен черен костюм „Армани”, наметнат с шармантно тъмнокеремидено кашмирено палто. Около врата на господина небрежно се вееше морскосин копринен шал.
- Насам, сър - свойски съдействаха командосите.
- Не знам защо, но винаги съм обичал да идвам в Чикаго! - Доналд Фрай се ухили, направи няколко боксови чупки в кръста и пое към вратата, водеща директно в офиса на Движението за граждански права.
Когато достигна прага, се обърна към охраната:
- Изчакайте ме тук, момчета. И спокойно, не се притеснявайте. Няма да оставим нито този град, нито който и да било град, нито Америка на тези посерковци.
Нахлуването на Фрай прекъсна речта на Амабо към доброволците и стъписа всички.
- Здравей, Джеси! - свойски пристъпи Фрай и протегна широка, корава десница. - Знам, че и ти се радваш да ме видиш!
- Не съвсем - озъби се Амабо. - И не точно тук, сега, и в този трагичен за Америка момент, предизвикан от вашите хора!
- О-о! О-о! Серия от къси прави удари, дами и господа, съдиите пишат точки за Амабо, с червен екип, идващ от червения ъгъл на ринга! - Фрай отново се разкърши и продължи да коментира: - Но от синия ъгъл се задава съвзелият се стар боец, героят от Виетнам, носителят на Пурпурно сърце, коравият преторианец Доналд Фрай! Прожектори, микрофони, аплодисменти за стария войник!
- Фрай, какво искате пак? Да не би от Белия дом да са ви заповядали да ни арестувате тука всички присъстващи накуп, сега и веднага?
- О, все още не, Джеси, докато сте мирни и кротки, проблеми няма да имаме. Но ако започнете да пребивате хора, да палите коли и да грабите магазини както в Лос Анджелис, тогава, разбира се, ще си свършим работата в рамките на закона, както винаги.
- Много сме този път.
- Е, и Националната гвардия винаги е на разположение да помогне. Но защо да започваме по такъв начин. Аз идвам да поговорим като двама нормални и здравомислещи джентълмени.
- Не ме разсмивай, Фрай!
- Е, може и така са се формулира. Сега: нали съзнаваш, че не можеш да се отклоняваш от постулатите на нашата национална сигурност, независимо до какви успехи ще се добереш в твоята многообещаваща политическа кариера?
- Ами ако стана Президент? Тогава?
- Е, ще ти подмушнем някой на висок пост - съветник, министър на отбраната, или най-добре направо държавен секретар. Някой от вашите, демократ, или демократка, която всъщност е наша; политическите фамилии и олигарсите зад тях, в техния тил, вече единствени ще се сменят на кормилото на Америка. Какъв е следващият ви въпрос, господин Президент на Съединените Щати?
- Не мислите ли, че кашите, които забъркахте и у нас, и по целия свят, ще са достатъчни козове за мен да се отърва от вас?
- Не можеш да избягаш от нас. Ние сме Америка, не ти, господин Президент. Давай нататък.
- Ами ако дотогава сте подпалили следващата кръвопролитна война? Аз ще дойда като спасител за масите, ще ги отърва от армейските ковчези, идващи от другата страна на земното кълбо, и ще ви смачкам!
- О, ако пък тогава водим и война, то - прелест. Ще си в отработен сценарий, калъпа остави на нас; ние няма да те изложим пред твоите цветнокожи, левичари, жени и социалисти - ще ги лъжем и заедно с тебе, и вместо тебе, докато спиш или играеш голф в Кемп Дейвид; не се безпокой.
- Май подценявате подкрепата, с която разполагам.
- Не подценяваме нищо. Ни-щи-чко. Ние сме внимателни анализатори. Прекалено си ни скъп на сърцето, за да си позволим да не подхождаме сериозно към тебе… Именно затова ще ти измислим няколко силно леви начинания - ето, в здравеопазването и образованието ще те оставим да се проявиш и развихриш. Нищо, че ще се провалиш и в това, ха-ха. Аз мисля вече да тръгвам. Предадох ти нашето послание. То не е сложно, в края на краищата се състои от само една точка. Ако я запомниш, ще царуваш в мир.
- Не, този път ще видите, че времето ви е минало! Изтече! От заплахите ви струи страх и безсилие!
- Знаеш ли, Джеси, тези неща ги приказвай на своите потенциални избиратели колкото искаш. Наричай ни шпиони, сатани, черно присъствие, проклятието на Америка, и каквото там решиш още. Но външната политика, разузнаването, корпорациите, армията - не пипай, че ще се опариш като Кинг! Нямам предвид този долен престъпник и наркоман Родни Кинг, говоря ти за преподобния и блаженопочивш Мартин Лутер Кинг. И не забравяй, че Кенеди даже не беше и черен! - с тези думи Фрай рязко се обърна, направи няколко бързи крачки, и излезе през вратата, оставяйки след себе си Амабо и слисаните му доброволци.
VI.
Още от вратата си личеше, че появата на Кривицки прави страхотно впечатление на всички. Поляците се обръщаха, усмихваха се, а някои го поздравяваха от масите с вдигнати два пръста със знака „Виктория”.
- Няма свобода без „Солидарност”! - провикна се млад художник.
Кривицки кимна към хората и седна до Християн, натискайки го обратно към стола. Очевидно мразеше фамилиарностите от рода на ставане на крака.
- E, какво мога да направя за един млад български белетрист? - подсмихна се старият шляхтич и си поръча червено вино. Английският му беше безупречен. - Днес е 11 ноември, ден на Полската Независимост. На хубава дата се срещаме с вас.
- Пан Кривицки, аз възхитено ви благодаря за това, че приехте и че…
- Оставете, пан Силвестрев. Приех, защото искам да говорим по същество. Какво става в България?
- Ами… Има вече дисиденти. Създаде се Комитет за екологична защита на град Русе. Наричат го Русенски комитет.
- Разбрах за това, докладваха ни. Председател е Георги Мишев, нали?
- Точно така.
- Той ли е сценаристът на онзи хубав филм, гледал съм го във Варшава, хм… Как беше?
- „Преброяване на дивите зайци”! - отривисто издекламира Християн.
- Ах, да! Прекрасен филм. И какво стана с Комитета?
- Някои ги изключиха от партията, някои ги изгониха от работа.
- Добре. Ще го имаме предвид.
- Аз… Не знам как да започна…
- Говорете направо. Военното положение е отменено. Вече сме есента на 1988-ма, не зимата на 1981-ва.
- Разбрах…
- „Солидарност” излезе от подземията. Догодина правим Кръгла маса с управляващите комунисти, обявяваме свободни избори и ги печелим изцяло - Кривицки говореше сякаш на пространството пред себе си. После се опомни и погледна към Християн: - Как можем да ви помогнем на вас там, в България?
- А-а… Искаме да създадем задгранична фракция на „Солидарност” в София. И затова…
- Ясно. Ще ви заведа при Лех. Но затова ще трябва да си намерите благовиден предлог пред намиращите се тук представители от вашия съюз на писателите, да си удължите командировката и след тази глупава конференция да заминем с вас за Варшава. Ще присъства и Роджър Фланагън, известен американски автор-левичар, когото аз лично не мога да понасям. Но той е много известен и понеже лично поиска среща с Лидера, не можахме да му откажем. Ще е интересно как Лех ще му натрие носа за смешните му западно-комунистически възгледи. Нарочно сега решавам да ви заведа заедно с Фланагън при Лех, за да разбере американчето чрез вас какви са истинските процеси в Източна Европа и доколко хората тук обичат комунизма. Ще види, че дори в една България, верен пудел на СССР, хората искат промяна, искат демокрация, а не болшевишки диктат. Така ще понесе двоен удар - пряко от Лех, а после и от разговора на Лех с вас, и дано това разгроми напълно и окончателно тъпите му илюзии! Готов ли сте за такава среща? И ще измислите ли достатъчно смислен повод да се откачите от групата на вашия писателски съюз, в който авторите на доноси са очевидно повече от авторите на романи и поеми?
- Няма да измислям нищо. Отделям се от тях и толкоз. Ще си поема риска. Готов съм да понеса всички възможни последствия. В края на краищата, за това съм дошъл! - Християн излъчваше революционна жертвоготовност.
- Вие си знаете - отвърна Кривицки с хладно учудване, поклащайки леко глава. - Целият риск си е ваш, както и всички възможни произтичащи от него проблеми. За нас е все едно. В момента сме по-силни отвсякога, разполагаме с внушителна подкрепа на десет милиона поляци, членове на Профсъюза, без да броим техните семейства и симпатизантите. Смятайте, че Лех де факто вече е победител.
- А всъщност Той… - Християн посочи тавана, като че ли говореше за Господ, - не е ли в Гданск?
- Не задавайте излишни или по-скоро глупави въпроси, млади човече, ако искате да имате каквито и да било отношения с Адам Кривицки! - зелените очи на поляка присветнаха фанатично, острата му и тясна физиономия се издължи още повече, а слабото му кокалесто тяло се изпъна върху стола като струна, и само сивата му коса остана по интелигентски развълнувана върху бледото, високо и покрито със синкави аристократични вени чело.
- Простете ме, пан Кривицки - смути се Християн. - Аз просто толкова съм слушал за него и всичко, което ми казвате сега, ми звучи толкова невероятно, като в приказка, че аз…
- Голям конспиратор сте вие - въздъхна Кривицки и за първи път се усмихна. - Е, какво, пак ли „кротките анадолски абаджии ще излязат по страшните балкански височини”? Така ли беше?
- Почти така. “Средногорските височини - сюблимни височини - с черешовите топове…”
- Аз лично не вярвам. По-скоро ще имате хиляди Кириак-Стефчовци, Златевци и накрая само Мунчо ще протестира…
- Радвам се и съм очарован, и най-вече много изненадан, че толкова добре познавате и даже цитирате Вазов. Но позволете да ви уверя, че българските дисиденти ще се организират и под водачеството на доктор Желев ще последват полския пример за борба с тоталитарната система.
- A-a. Доктор Желю Желев… Нали той се обявява за истински марксист?
- Точно така. Ние ще тръгнем по шведския модел.
- Кой ви каза това?
- Самият Желев на една неформална и нелегална сбирка.
- Лъже ви.
- Но, пан Кривицки, нима вие се съмнявате, че?…
- Да, пан Силвестрев, дълбоко се съмнявам. И не защото съм някакъв медиум или пророк, а защото знам наизуст сценария, който следва.
- Ама… Какъв сценарий?
- Този на Горбачов и КГБ.
- Горбачов? КГБ?
- Да, именно. Та нали ако не бяха те, Ярузелски никога нямаше да отмени нашето военно положение. Те ще махнат и Ярузелски, и вашия Живков, и Хонекер, и Хусак, и Кадар, и всички.
- Нима смятате, че…
- Нищо не смятам, защото знам. Все пак аз съм личен съветник на Лех.
- Но каква връзка има това с въпроса за руснаците? Не разбирам.
- Руснаците… Ех, колко ги мразя. Ненавиждам ги от дъното на душата си. Унищожиха дядо ми, съсипаха живота на баща ми. И все пак, Лех им е изгоден.
- Не, но това е…
- Млъкнете най-накрая и чуйте малко истини. Сега сте млад и огнен, но ще дойде съвсем скоро времето, в което ще ви се наложи да пораснете. И затова по-добре бъдете подготвен за този момент, когато милиони около вас ще страдат. Преди три дена републиканецът и доскорошен вицепрезидент Джордж Буш спечели изборите за Президент на Съединените Щати срещу демократа Майкъл Дукакис. Естествено, той ще продължи твърдата анти-съветска линия на своя довчерашен началник, Президента Рейгън. Ще направи всичко възможно да отслаби и ако може да разпадне “Империята на Злото” - СССР. Горбачов, от своя страна, има договорка с американците, с англичаните, със Запада като цяло. Ще премахнат комунистическите режими в Източна Европа. Ще разтурят СИВ и Варшавския договор. Ще има нова подялба на света. Ние, чехите и унгарците отиваме в американската зона, където и бездруго ни е мястото, ако погледнем историята. А вие и румънците ще останете в руската зона. Независимо от всичко.
- Но как ще стане това без комунистите?
- Една шепа ще предадат всички останали. Тази шепа, съгласувана между американците и Горбачов, ще бъдат новите лидери във вашата страна. И от комунисти ще се превърнат в капиталисти. Ще бъдат оставени да овладеят средствата за производство - фабрики, заводи, земи, всички държавни институции, ще създадат банки и така нататък. При едно условие - да не допускат завръщане на комунизма. И знаете ли какво означава това?
- Не, наистина не.
- Че сегашните ви дисиденти са агенти на Горбачов. Дори Лех се съобразява с руснаците, понеже перестройката го улесни хилядократно, та какво остава за вас!
- Но нали повсеместната демокрация, свободният пазар, ще бъдат за всички?
- Пан Силвестрев, аз съм потомствен шляхтич. Сега би трябвало да съм полски херцог. Говоря ви тези неща, понеже съм възпитан в честност и почтеност, да не лъжа, да не предавам и да държа на мъжката си дума. Вярвам в Бога, Папата и Родината. Но не вярвам и никога не съм приемал нито комунистите, нито буржоазията. СССР се състои от комунисти, а Америка и Англия - от буржоа. За мен исторически път напред няма. Тук, в Полша, ще съборим комунистите, за да дадем това бизнес пространство на Америка и Западна Европа. И това е всичко. А във вашия български случай ще е още по-просто: от властта на съветските болшевики ще ви прехвърлят към властта на бъдещите руски капиталисти и олигарси, при това с благословията и подкрепата на Съединените Щати. Елементарно, но ефикасно глобално решение от страна на великите шахматисти.
- Но ако е така… За какво е вашата борба?
- Аз вярвам в свободата, тя е висша ценност. И ако нова Полша не ми хареса и не ми понесе, ще я напусна и ще отида да изкарам старините си в Канада.
- Там ли е истинската свобода? - попита Християн, изпотен и развълнуван.
- Не, разбира се. Но след всичко, което изтърпях от комунистите в Полша и от съветските агенти, няма до допусна един ден да бъда унижаван, забравян или подритван от някой новоизлюпен демократ, който в момента пише доноси до Крючков, а след това ще се кълне в Лех Валенса, НАТО, Белия Дом, Европейския съюз, Британската общност и Петата Френска република! Но хайде, стига с това, време е да се отправяме към конференцията.
VII. Краковската литературна конференция
Поети, писатели, есеисти, драматурзи и критици се бяха събрали в голямата зала под замъка Вавел в Краков. Имаше представители на ПЕН-клубовете, на национални писателски съюзи, издатели, редактори и лауреати от всевъзможни конкурси, носители на награди, имаше и бедни, и богати, известни и неизвестни, талантливи или посредствени, добри или демонични души, бохеми и равнодушни, сърцеведи и натуралисти, реформатори и класицисти, майстори и дилетанти, една шарена завера от престрадали и препатили интелектуалци с нежна душа, противоречиво изложена на д?сега на живата история и нейния брулещ вятър, вещаещ мащабни и неочаквани промени.
- И сега тук, където принц Крак е унищожил змея, подмамвайки го с хитрост да излапа една предварително напълнена с отрова овца, са се сбрали множество духовни единици от целия свят, всички обединени от една обща цел - четеше словото си председателят на Съюза на българските писатели, Драгомир Меджидиев. - И тази цел се нарича справедливата кауза на писателя. Неслучайно тук сред нас имаме високата чест и огромното удоволствие да видим знаменития писател от Америка, господин Роджър Фланагън!
Част от залата заръкопляска.
- И така, скъпи колеги, искам да обърна внимание на ярката последователност на големия Фланагън, чиито петдесетгодишен юбилей съвпада с днешната конференция - честито, Роджър! - Меджидиев се обърна към президиума, където седеше Фланагън, и се поклони. Отново една голяма част от залата (този път повече от половината) даде аплодисментите си за известния американец. Делегациите на СССР, България, Румъния, ГДР, Северна Корея, Филипините и Куба станаха на крака. - Тази последователност - продължи Меджидиев, - се изразява в непреклонно утвърждаване на ценностите на социалистическия идеал и грижата за честта на пагона, наречена именно кауза на писателя. В романите, пиесите и сценариите на Роджър Фланагън има неоспорим и верен естетически усет, и стрелката на неговия компас винаги е обърната към проблемите на работническата класа в САЩ. Несгодите на трудовия човек, нелекото му оцеляване в условията на безработица, кризи, империалистически войни и капиталистически обществени отношения е несекващ извор на сюжети в творчеството на Фланагън, негов основополагащ импулс за творческа реализация. При множеството си посещения в редица социалистически страни по света, при гостуванията си в Москва, Ленинград, София, Берлин, Прага, Хавана, Пхенян, Варшава, Будапеща, Букурещ, Триполи, Дамаск, Рига, Талин, Киев, Минск, Бразавил, Луанда, Лусака, Манагуа, Мапуту, Кишинев, Монровия, Адис Абеба, Ханой, Пекин и Виентян, големият писател, нашият колега и приятел Роджър Фланагън винаги се е противопоставял на агресивните действия на американските въоръжени сили по света! Той неколкократно пред международния печат е осъждал империалистическите домогващия на САЩ и НАТО срещу демократичните социалистически държави и народи от Африка, Азия и Латинска Америка. Неговата недвусмислена и честна, достойна и правдива позиция накара много апологети на буржоазния строй, войните и превратите да се опитат да задушат неговото слово в собствената му страна. Но американският народ обича своите големи белетристи, и не случайно той получава и ще продължава да получава подкрепата на нашите колеги от американския Пeн-клуб, на цялата демократична и прогресивна общност по света. И сега, в контекста на извършващото се преустройство в Съветския Съюз, под ръководството на КПСС и нейният Генерален секретар другаря Михаил Горбачов, ние от страните-членки на СИВ и Варшавския договор си протягаме за пореден път ръце, понеже литературата е призвана да подкрепи, и не само да подкрепи, а да бъде флагман на гласността и промяната. Ето защо ние сме длъжни да се противопоставим на някои опити за дестабилизиране на социалистическия строй по места, и е хубаво да вземем пример от такова самоотвержени, изпечени бойци като мистър Фланагън, които в условията на капиталистически гнет над словото и работника продължават да отстояват ценностите на справедливостта, социализма и солидарното общество. Именно в това се крие голямата идея за международната писателска и работническа солидарност, а не в жалките опити на империалистическите режими за торпилиране успехите на социализма под формата на борба за правата на човека. Та нима безработният човек при тях има права? Та нима оставеният без образование и болнична помощ човек е защитен от капиталистическите идеолози и апологети на една арогантна и себична система? Под солидарност и права на човека ние разбираме пълно гарантиране на…
- Няма свобода без „Солидарност!” - изкрещя изведнъж млад полски поет.
- Да живее Лех Валенса! - обади се друг поляк от дъното на залата.
- Долу Ярузелски! - заваля отвсякъде.
- Това е краят на комунизма! - извика бившият секретар на съюза на полските преводачи.
- Смок Вавелски - Ярузелски!
- Ярузелски в Сибир!
- Няма свобода без „Солидарност”!
- Лех! Лех! Лех!
- Ще намерим прът за задника на Генерала!
- Край на комунизма!
- Горби! Горби! - присъедини се към поляците млад италиански писател.
- Долу Фланагън! - закрещяха поляците.
- Фланагън - агент на Москва!
- Мръсен комуняга!
- Върви си при руснаците!
На това място ръководителят на съветската делегация Юрий Афанасиев демонстративно напусна залата, следван от цялата група. Неочаквано и много бързо се намесиха цивилни служители от полските органи за сигурност. Изведоха най-буйните, други излязоха сами. Залата се успокои. Афанасиев и съветската делегация се върнаха и заеха местата си. Една неголяма част от поляците все пак беше останала и конференцията продължи.
Естествено, беше се създала крайно неловка атмосфера. Кривицки, съвсем сам, скръстил ръце пред гърдите си, мрачен, стоеше прав в далечен ъгъл на залата.
И, неусетно за самия себе си, Християн изтича и застана пред микрофона. После никога не можа да си обясни откъде му дойде този кураж.
- Колеги - започна той. - Днес не сме се събрали да говорим за политика, а за литература. Аз не съм номенклатурен автор и след днешното ми изказване тук сигурно ще бъда изключен от съюза на българските писатели, вероятно ще бъда уволнен и от редакцията на списанието, където работя. За мен борбата на „Солидарност” в момента е израз на пролетарската инициатива, един нов „Жерминал”, развиващ се пред очите ни в Източна Европа, типичен пример за силата на работниците и работническата класа, в която нашите загнили и догматични режими се кълнат. Именно те забравиха и загърбиха работника. У нас вече не се говори за Маркс и Енгелс, няма сериозно отношение към научния комунизъм. Цитира се единствено „другаря Живков”. От Горбачов и съветската перестройка ни е страх като дявол от тамян. Но осъзнатите интелектуалци, които не са доктринери и догматици, неизменно подават ръка на работника в тази борба. Сърцето ни е на страната на потиснатата класа, от която произхождаме и самите ние. Аз вярвам, че демокрацията ще победи. Вярвам в перестройката. Вярвам, че доктор Желю Желев ще поведе българските дисиденти и режимът на Живков ще бъде свален. Не може да се продължава повече така. Но аз съм марксист по убеждение. Такъв е и доктор Желев. Ние ще изградим истински социализъм, по шведски модел. И затова искам остро да осъдя, в качеството си на български писател, тези неверни, цинични и грозни думи, които прозвучаха преди малко по адрес на големия американски писател Роджър Фланагън. Нека в еуфорията не се оплюват големите символи на световната литература. Това няма нищо общо нито с политиката, нито пък с писателската етика, с културата на интелектуалеца въобще. Не искам да превръщаме днешния литературен празник във фарс, още повече на рождения ден на самия Роджър Фланагън! Желая на конференцията още много приятни мигове - заедно!
Християн се отдели от българската група и седна встрани. Сега вече му предстояха нелеки дни в София. Но се чувстваше щастлив - като всеки млад революционер, изживяващ звезден миг на своята идея. Не изпитваше страх и чувстваше, че независимо от всичко е на прав път. Усещаше с цялото си същество, че предстои грандиозна промяна, и дори да е такава, каквато бе предрекъл Кривицки, то нека! Нали все пак е промяна! Нали историческото време ще се придвижи напред! Нали ще живее по площадите на разбунена София, нали ще скандира сред свои, сред своя тълпа, край палатки, барикади и огньове, нали ще бъде свободен и окрилен, понеже вече усеща как зад тази грандиозна, неизбежна и жадувана Промяна му се усмихва самото щастливо бъдеще!
VIII. Солидарност
Вечерта след конференцията се оказа вълнуваща и незабравима.
Тъкмо се беше прибрал в хотела, Християн чу глъч и скандиране отдолу, от улицата. Отвори прозореца, надникна и ахна: шествие на “Солидарност”!
Веднага изтича долу. Тръгна с тълпата по улицата. Изкачиха се по хълма и стигнаха до замъка Вавел. Влязоха в старинната Готическа катедрала. До стената й Християн забеляза и се поклони на гроба на великия Циприан Норвид.
Полските знамена и знамената на “Солидарност” изпълниха катедралата. Горяха факли. Вяра, национално достойнство, воля за промени, борба за демокрация - всичко се сливаше в едно при тези озарени от единството си хора и душата му се издигаше над земята, изпадна почти в екстаз, запленен и вдъхновен от живата история, на която беше пряк свидетел. „Колко искам това да се случи и в България - казваше си. - Бих живял по площадите вовеки, сред хората, издигнати в общ стремеж. Искам поне веднъж да видя такова нещо в родината, пък после да става с мен каквото ще!”
След малко демонстрацията се изви обратно надолу, към центъра на града, огромна маса от хора се събра на Мариацкия площад, край паметника на Адам Мицкевич. Отново факли, знамена, лозунги, скандирания: “11 ноември - Ден на Полската Независимост!”, “Смок Вавелски - Ярузелски!”, “Ще намерим сопа за задника на Генерала!”, “Няма свобода без “Солидарност”!”, “Това е краят на Комунизма!”.
В момента духът му се чувстваше извисен, и това да участва в големи площадни събития му се виждаше единствено достоен смисъл на човешкия живот. Беше искрен и спонтанен. Такива неща се случват понякога само веднъж в живота. В такива моменти Бог не си играе с душата, а дори и Дяволът не изкушава сърцето. Не, каквото и да казват, такива пориви у човека са напълно безусловни и безкористни. Всички големи исторически промени са се случвали по този начин, чрез отприщената за миг свободна воля на човешкия дух. Лошото е съвсем друго: резултатите от подобни събития са непредсказуеми. А има и нещо много по-лошо, мъдро изречено от препатилите в тези неща французи: „Революцията се измисля от мъдреците, извършва се от храбреците, а се използва от подлеците.”
IX. Лобов
Неочаквано телефонът в хотелската стая на Християн издрънча отчетливо.
„Колко ли е часът” - помисли и заспа отново.
Но звънът се повтори. И потрети.
Християн се надигна в леглото. Стана. Отиде до бюрото. Най-накрая намери часовника си, събаряйки някакъв дезодорант. Да, точно така, беше едва шест сутринта, дявол да го вземе!
Социалистическият тумбест черен телефон отново започна да дрънчи с неприязнено стържене. Единственото спасение беше да се вдигне слушалката.
- Ало…
- Добро утро, търся другаря Християн Силвестрев от България - отсреща прозвуча басов и уверен мъжки глас, говорещ на руски.
- Да… - Християн се спря, преди да допълни „аз съм”.
Уплаши се не на шега. „Ето, веднага след изказването ми на конференцията се започна. Но аз очаквах да ме тефтишат нашите родни ченгета от Държавна сигурност, като се прибера в София, а сега какво стана? Още на следващата сутрин, в шест часа, ми се обажда направо руснак, и то тук, и той сигурно е от КГБ! И сигурно звъни направо от Лубянка! Ужас!”
- Другарю Силвестрев, знам какво си мислите. Да, от КГБ съм, при това генерал. Казвам се Вадим Лобов. Но не звъня от Москва, а оттук, от Краков. Вчера бях на конференцията, тъй като съм част от състава на съветската литературна делегация, така да се каже… Бях възхитен от вашето разумно и добре премерено изказване, което успя да успокои духовете в залата. Ако не възразявате, не бихме ли могли да изпием кафетата си за деня заедно, да се видим и поговорим съвсем спокойно, така, по славянски, в името на съветско-българската дружба?
„Чиста провокация” - помисли Християн. - „Сигурно ще ме арестуват. Ако наистина е генерал, защо пък ще се представя, и то по телефона? Но пък не крие, че е от КГБ… Това е невиждано досега. А да не би пък…”
- Успокойте се, Християне, у нас сега е перестройка - продължи гласът, сякаш генералът разчиташе отчетливо, щателно и безпогрешно всяка мисъл на треперещия Силвестрев. - Първо, никой няма да ви арестува, и второ, нищо лошо не сте направил вчера, така че спрете да се притеснявате. Напротив, на прав път сте. Е, в осем часа в кафенето до Мариацката Катедрала удобно ли ви е?
- Ами… По-скоро да. Хотелът ми е наблизо.
- Това е така. Не искам да ви разхождам продължително в това студено ноемврийско време. Спокойно, това е шега, ха-ха. Ще ви чакам.
- Но как ще ви позная?
Аз ще ви позная, оставете тази част на мен. Е, до скоро.
- До скоро.
Сега вече можеше да приседне обратно на леглото. Мисълта му тичаше объркана: “На прав път сте…” Ха! Това какво ли означава? “У нас сега е перестройка…” Да, а може би наистина това е ключът. Промените в Москва. Горбачов. Нов курс? Мит ли е той или реалност? Прекалено хубаво звучи, за да е вярно… Но ето че и Кривицки говореше нещо такова… Единственият начин да се убедя е, като се срещна с Лобов… Да, опасно е. Опасно е. Но пък…
И любопитството на младия човек, съчетано със сляпа надежда, надделяха.
*
- Съединените Щати - започна Лобов - са наследник на Римската империя.
Християн погледна събеседника си. Ами да, наистина този човек присъстваше на конференцията в състава на съветската делегация. Висок, едър, плътен руснак с наситено сини зеници, обла физиономия, месести устни и нос, корава волева брадичка, масивно чело.
„Хм, чело, отговарящо изцяло на фамилното му име” - помисли си с усмивка Християн. Гласно каза:
- Ами той и Джон Ленън това казваше. Че Америка е новата империя, а Ню Йорк е Новият Рим, и за това има смисъл да се живее единствено там.
- Джон Ленън… - Лобов се усмихна. - Голяма личност. Вие знаете ли какви проблеми си е имал с властите в САЩ по времето на Никсън?
- Нямах представа.
- Нямате информация, не представа. Гонили са го, както ние гонехме дисидентите в СССР. Искали са да го депортират на няколко пъти. Лично Никсън и шефът на ФБР са се занимавали с него. С Йоко Оно са се криели в апартамента си в Ню Йорк, а имиграционната полиция им е мушкала заплашителни писма под вратата… И така нататък. Чак когато Никсън си подава оставката след скандала Уотъргейт, чак тогава завършват няколкогодишните мъки на Ленън. Ражда му се син и в същия ден тържествено му връчват Зелена карта за САЩ. Вече не е политически неудобно лице. Това е официалната версия. Защото, да не забравяме, че малко след това някакъв уж луд, Чапман, го застрелва пред Дакота Билдинг до Сентръл Парк…
- Наистина не знаех за тези неща. Мислех, че на Запад всичко е свободно. Защо винаги се получава така с неудобните, били те дори надарени, талантливи и световно известни? - попита Християн.
- Защото, млади българино, в света никъде и никога няма чиста монета - поклати глава съветският таен генерал. - Затова се радвайте, че в момента на вас и вашето поколение се удава рядък исторически шанс - въжделенията ви да съвпаднат с промени, програмирани и режисирани отгоре.
- Отгоре?
Лобов положи здравите си лакти, от което стъклото на крехката полска масичка в кафенето изпука и изпищя от болка.
- Дотук ви говорих за САЩ като наследник на Рим. А Русия, от своя страна, млади приятелю - той се покашля - е пък наследник на Византия. Духовната империя между запада и изтока. Православието. Мъдростта. Болшевизмът донесе на Русия технически прогрес, но в същото време нанесе страховит удар срещу християнството, руската душа, православието и традиционната етика на народа. Освен това Ленин и болшевиките докараха и други, съвсем конкретни исторически проблеми за майка Русия. През Първата Световна война в тайните споразумения между силите на Антантата е било записано, че Цариград се определя в полза на Руската империя. Ако Ленин не беше изтеглил войските от фронта, ако Русия си беше изпълнила докрай ангажиментите към своите съюзници, сега Цариград щеше да бъде наш! И това, както за Джон Ленън, го чувате за пръв път в живота си, нали така?
- Абсолютно и изцяло за първи път.
- Ами да. В училище и в университета червените историци, естествено, ви говорят наобратно, за да прикрият горчивата истина. Има и много други неща, хиляди, десетки хиляди факти. Ето например, навремето Руската империя е имала вътрешно устройство, изградено на териториален принцип. Административни единици, подчинени на царя. А Ленин и болшевиките променят това. Изграждат СССР чрез републики по национален признак. Казахстанска болшевишка партия и ръководство, туркменистанска, азербайджанска, узбекистанска, киргизстанска, таджикистанска и тъй нататък. По този начин се заравя мина под историческото бъдеще на империята. И неслучайно предстои СССР да се разпадне, именно заради тази национално-етническа цъкаща адска машина, заложена в устройството му от самите инженери-основатели - другарят Ленин и неговата болшевишка хунта.
- Другарю Лобов, аз…
- „Аз съм шокиран” ? Е, нормално е, драги момко. Вече е време да минем на „ти”. Аз съм Вадим. Ти си шокиран, защото и в най-смелите си мечти на български дисидент не си си представял такива неща, нали?
- Точно така.
- Радвай се тогава, че има кой да ти ги каже отрано. Сервитьор, още две кафета, моля! Аз черпя като по-възрастен, ха-ха-ха!
- Ох, наистина странно пребиваване в Полша ми се случи.
- Няма нищо странно, Християн. Дори и на демонстрацията на „Солидарност” беше снощи, нали? Ха-ха-ха!
- Аз…
- Престани, момче, с твоите големи страхове. Отдай се по-добре на големи надежди. Те са двигателят на човечеството. Ето, предстои ти да се срещнеш с Валенса…
- И това ли знаете?
- Рим и Византия знаят всичко. Ей така, за собствено успокоение най-малко. И ти казах да ми говориш на „ти”. Ние, момко, работникът Валенса го познаваме отдавна. Полските центуриони го наричат „Болек”, нашите византийски московски центуриони - „Юда”, а колегите от римско-американските центурионски общности - „Прометей”; те обичат Есхил, понеже е бил любим на Рокфелер, ха-ха!
- Това, което говорите за Валенса… - Християн се запъна, натъжи се, пое дъх и събра сили колкото бързо и поривисто да додаде - Никога не ще повярвам, че е вярно!
- Че кой те кара, приятелю. Карай си с идеализма, с него по-добре и по-леко се живее. До един момент - лицето на Лобов стана сурово и замислено. - Казвам до един момент, защото на младини и аз бях като тебе. Вярвах безпрекословно на болшевиките, на КПСС, вярвах в светлото бъдеще на СССР, опора на работническите класи и прогресивните сили по цялото земно кълбо! Е, животът и работата ми ме изведоха на платото на познанието. Тежко, безотрадно плато е то, защото познанието е бреме. Но предпочитам така, предпочитам да стоя сред другите просветени и посветени върху плоскостта на нашето отвоювано от мрака плато, наместо да кисна и гния в блатото на невежеството, простотията и скудоумието!
- За това човек наистина може да ви завиди… - поклати глава дълбоко замисленият Християн.
- Казах ти, че съм Вадим.
- Не мога да си преобърна езика, извинявам се.
- Ще свикнеш. Ще свикнеш с много неща. И много ще разбереш, защото хич не си глупав. Кварцовият пясък има свойството да изтича с космическа точност. А ние пък от своя страна умеем да създаваме жертви. Отначало ще подходим с див и безчовечен капитализъм, при който народът ще се окаже жертва. А после ще се наложи тази жертва да бъде спасена от някого, в името на единството, справедливостта и силата на Руската империя. Богатствата и суровините ще послужат както за едър, контролиран и програмиран държавно-частен капитализъм, така и за социална политика. И така тя, нашата родина-майка, веднъж отървала се от болшевизма, втори път от дивия капитализъм, ще се превърне в мощна и модерна икономическа суперсила. И ерго - във военна такава.
- И всички промени в Източна Европа…
- Да, ще са режисирани. Ще съборим Берлинската стена. Ще разрешим на Германия да се обедини срещу подходяща цена. Ще свалим старите ръководители - Хонекер, Хусак, Кадър, Ярузелски, Чаушеску, вашия Живков…
- А с нас какво ще стане после?
- А вие… При вас ще бъде много трудно… Без нас… Защото Западът и Рим ще си имат грижата за Полша, Чехословакия и Унгария. А вие ще останете като дете-сираче без сериозна подкрепа от никого. Всички ще се стремят да се продадат на възможно най-добра цена на Рим. Но в историята пред държавите понякога се възправят точно такива трудни избори. Налага ни се да се отървем от всички излишни разходи, защото сме във фактически фалит. Ще има сега един период, в който суровините, златото и парите ще изтичат от Византия в Рим. А вие самите ще сте колония на Рим, но без право на достъп до богатствата му. Наистина ще ви е много трудно, братя българи, само това мога да предскажа сега. Жалко за пролятата кръв на руския солдат по вашите земи. Жалко и за вас, и за нас.
X. Валенса
Взеха експресния влак от Краков и в късния ноемврийски следобед на 1988-ма година се озоваха във Варшава.
Адам Кривицки поведе Фланагън и Силвестрев по стара павирана алея, от едната страна на която се редяха сгради, а другата представляваше дълга каменна стена, над която се надвесваха липи. Листата им сега бяха почти съвсем опадали, но вятърът спря и студът стана поносим. Усети се нещо свежо, и Християн с радост и жизненост поемаше острия въздух. Чувстваше се на седмото небе. Не е шега да се срещнеш с Лех Валенса. Случваше се живо чудо. От тези, които биват веднъж. Само веднъж.
Преминаха под каменна арка към голям вътрешен двор. Там ги пресрещна човек на средна възраст със стоманеносиви очи.
- Здравейте, панове. Очакваме ви.
- Здравей, Яцек. Горе ли е?
- Да, тук е. Последвайте ме - и човекът със стоманените очи тръгна към тясна дъбова врата и извади дебела връзка с ключове. Чу се трикратно метално прещракване. Тогава Яцек се отдръпна встрани.
- Качвайте се към третия етаж - само това каза.
Тримата тръгнаха нагоре по стръмна и скърцаща дървена стълба, покрита с червено-бял мокет. При вратата към третия етаж ги пресрещна друг човек - нисък, плешив, облечен в дълъг сив шлифер, пешовете на който почти опираха долу в пода.
- Здравей, Збигнев - свойски го поздрави Кривицки.
- Добър ден, Адам. Влизайте! След мен.
Збигнев ги поведе през няколко различни коридора, осеяни със странични врати. Долавяха се мъжки и женски гласове зад вратите, очевидно кипеше типична канцеларска работа. Звъняха телефони. Чуваше се как вдигаха телефоните, как отговаряха на полски и английски. Когато минаваха през помещението с ксерокс-техниката, Християн забеляза огромно количество плакати и знамена на „Солидарност”, портрети на Валенса, флаговете на Полша, САЩ, Великобритания и Канада, топове с хартия, печатна машина, както и американски постери и пощенски картички, закрепени с карфици по стените.
Най-накрая влязоха в обширно фоайе с мека мебел, и тъкмо когато Християн си мислеше, че сега ще седнат тук и ще зачакат срещата, изведнъж широката двукрила бяла врата в дъното на фоайето се отвори толкова рязко, че крилата се блъснаха в стените с пукот. На прага стоеше, мустакат, с червени бузи, усмихнат, излъчващ здраве и стабилност, самият Лех Валенса.
- Хей, панове от Америка и България, и ти, Адам! Добре сте дошли при работника Лех! Влизайте, влизайте! Благодаря ти, Збигнев! Ако ми потрябваш, ще те повикам.
Последваха Валенса в неговата обител на профсъюзен лидер. Беше обширно помещение с дъбова мебел, без излишни предмети, като се изключи бюрото на Валенса, отрупано с документи, кореспонденция, и плакети от десетки международни организации и държави. На стената зад бюрото висеше маслен портрет на Кажимеш Велики. По страничните стени се редяха портретите на Кажимеш Велики, Ян Собиески, Владислав Ягело, Стефан Батори, генерал Казимир Пуласки, Тадеуш Косцюшко, Юзеф Пилсудски, Бур-Комаровски и Йежи Попилушко. Над входната врата на кабинета, редом с полското знаме и плакат от Катинската гора, висеше огромен транспарант: „Няма свобода без Солидарност!”.
Валенса ги покани да седнат на мека кожена мебел, около ниска кръгла масичка. Донесоха им кафе, сладки и сокове. И разговорът започна направо, без никакви предисловия.
- Вие, пан Фланагън, сте интересна личност - подзе Валенса. - Известен на целия свят ляв интелектуалец. Но, независимо, че сте ляв, аз ви уважавам. Защо ли? Ами защото съм работник. Ето там, зад бюрото си пазя омаслената чанта с отвертките, поялника, тинола и колофона, клещите, мултицета, цялото ми наследство от корабостроителницата в Гданск. Вярвате ли ми?
- Разбира се, пан Валенса. И се радвам, че имате добро мнение за мен - сдържано отвърна Фланагън.
- Е, имам. Но! - Валенса вдигна пръст. - Не искам да ви спестя, че, според мен, се поглезвате. Имате всичко в Америка, три къщи, две вили, едната морска, едната планинска, играете голф, имате пет коли, пътувате по целия свят, и затова си позволявате да сте ляв, нали така?
- Е, това като че ли е пресилено…
- Не, не е пресилено, пан Фланагън! Вашите книги са добре издавани от руснаците и в целия социалистически лагер, оттук до Куба, и затова толкова обичате комунистите и техните правителства. Но искате ли да поработите в завода в Гданск съвсем малко, да речем, за един месец? Искате ли да получавате заплата от сто долара, да имате на главата си партиен секретар, да не можете да пътувате никъде без, забележете, изходна виза? Искате ли да не можете да публикувате нито ред, без да бъде одобрен и редактиран щателно от цензурата на комунистическите тайни служби?
- Ах, това не звучи никак добре.
- Кое не звучи добре? Това, което казвам, или това, че то е факт?
- О, аз съвсем не се съмнявам в думите ви, пан Валенса.
- Тогава, значи ви звучи зле това, което в действителност е факт? А не би ли трябвало големите писатели да работят с факти?
- Да, разбира се.
- Ами следователно, вие сте научен фантаст! Вие пишете за работниците, без да ги познавате!
- Аз пиша за американските работници и смея да твърдя, че добре познавам живота им.
- Да, несъмнено. И аз познавам живота на американския работник. Хубава тристайна къща, поне две-три коли, прекрасна заплата, градина, барбекю, доволна и щастлива жена, весели деца. Така ли е?
- О, не винаги.
- Не винаги? Е, ще преглътна изключенията. Мързелите не ме интересуват.
- Аз не говоря за мързеливи хора, а аз съвсем нормални, които искат да се трудят, но нямат работа и страдат.
- Е, може би нямат квалифицирана работа. Но нищо не им пречи да работят като чистачи, миячи на съдове, или сервитьори, нали така?
- Разговорът започваше да придобива абсурдни измерения. За щастие, Адам Кривицки тактично се намеси:
- Виж, Лех, знаем, че времето ти е скъпо и си ни отделил само половин час, затова нека се съсредоточим върху нашите идеи с тебе за международната дейност на Профсъюза.
- Добре! Спирам с моите работнически тези спрямо мистър Фланагън. Простете ми, пан Фланагън, но понякога си оставам електротехник, нали разбирате?
- Разбирам, пан Валенса.
- Отлично! Сега към България, братска славянска страна, за чиято свобода се е сражавал самият Владислав Варненчик! Какво ви води насам, пан Силвестрев?
- Искаме да създадем задгранична фракция на „Солидарност” в София. И във връзка с това аз… Реших… По-скоро… Пан Кривицки предложи… С оглед на…. - Християн се вълнуваше не на шега.
- Разбрано. Добре, много добре. Ще създадете Дружество за българо-полска солидарност в София. Става ли?
- Та това за мен е мечта! Аз…
- Ех, и аз така се вълнувах през седемдесет и девета в Гданск - прекъсна го Валенса. - Какво нещо са само младостта и поривът! Какво чудно, благословено нещо! Добре, всичко е ясно - Валенса стана и отиде до бюрото си. Набра някакъв номер и отривисто отсече: „Збигнев, трябваш ми!”
Докато Валенса правеше няколкото необходими крачки, за да се върне обратно при масичката с гостите си, Збигнев вече надничаше през вратата.
- Ела, ела! - Валенса направи свойски жест. - Слушай сега, това е пан Силвестрев от България. Как ти беше първото име, пане?
- Християн.
- А, прекрасно име! Наше, християнско, родно, славянско! Збигнев, този човек и неговите приятели, група български дисиденти, ще създадат дружество за българо-полска солидарност в София. Ще им изпратиш необходимата техника, за да си оформят собствена печатна база. Имаме една излишна печатна машина, нали?
- Да, пан Валенса, белгийска, чисто нова. В момента ползваме американските машини. Те са с голям капацитет и са ни предостатъчни.
- Отлично! Прати им машината, няколко ксерокса, телефонни апарати, факсови апарати, компютри и принтери. Както и известна сума пари, за да могат да си наемат офис. Нали така, Християн?
- Пан Валенса, аз искам да изразя…
- Спокойно! Всичко ще бъде наред. Ще имате ли проблеми с регистрацията?
- Вероятно няма да ни позволят. Но ние ще излезем с декларация и ще кажем истината на хората, и ще принудим режима в София да…
- Няма да успеете. Режимът в София, в този му вид, никога няма да ви регистрира. Но нищо - ще съществувате известно време извън закона. Ще изтърпите няколко месеца, голяма работа. Ние търпяхме десет години. А вече се вижда краят на Желязната завеса, дните й са преброени. Така. Збигнев, разбрахме ли се?
- Да, пан Валенса - Збигнев кимна делово, обърна се и излезе.
- Е, панове, беше ми приятно - Валенса се надигна от креслото. Фланагън и Християн веднага го последваха. - За съжаление, работата в профсъюз е динамична, и въпреки, че денят преваля, предстоят ми още много дела до края му. Благодаря ти, Адам, че доведе пановете, благодаря за визитата, пан Фланагън, и на добър час на дружеството, пан Християн! Там, в България, наблягайте повече на екологията. Така ще притиснете и уплашите вашите комунисти. Развийте екологична дейност и под нейно прикритие рушете системата! При вас профсъюз като нашия няма да се получи. Затова - действайте чрез екологията! Помнете, историята е на наша страна, и съответно и победата!
Фланагън кимна, обърна се, и тръгна с бързи стъпки към вратата. Кривицки и Валенса се прегърнаха и здраво се потупаха по гърбовете за довиждане.
- Благодаря ви, пан Валенса! - развълнувано и поривисто се обади Християн.
Валенса се усмихна и помаха с ръка, без да говори повече. Срещата беше приключила.
