Иван Есенски

За поетичната книга „Призори” на Саффет Ерен

Когато в шепата внезапно заблестят златинките на Поезията и ме разтърси чувството, че докосвам същността на битието, винаги се появява и удивлението - откъде извира този език, къде са тайниците му и защо не чезне в пясъците на всекидневната реч?

В поетическата карта на България централна планина е Родопите, в чиято източна част се намира едно от най-мистичните светилища на Словото - Ардино.

Ако при прераждането душата има право да избира земните си местожителства, това прелестно градче със сигурност ще е едно от моите - там, сред меките овали на ридовете, между зелените свещи на боровете и ласкавия шепот на тревите.

В Ардино е роден прекрасният писател Сабахаттин Али, с това място са свързани творческите и житейски посоки на цяло съзвездие поети - Благой Димитров, Наджи Ферхадов, Петър Василев, Ахмет Емин Атасой, Фехим Хорозов, Фаик Исмаил Арда, Власо Власов, Кръстьо Димитров, без чието присъствие не може да се говори за пълнота на съвременната българска поезия.

Но за мен синоним на поетичния меридиан Ардино е Саффет Ерен.

И днес, както и преди, малцина словесници съумяват да живеят като истински поети - далече от суетната шетня за слава, отдадени безусловно на Високото Слово, избрали тишината на прозрението пред публичните прожектори.

Саффет Ерен принадлежи към тази благородна плеяда. Посветил се на високата словесност, неподатлив на блясъци и прищевки, той скромно и достойно сътворява синовните си признания пред родната земя.

Самокритичен, но и безкомпромисен, деликатен и праволинеен, поетът ни въвежда в своите акварелни владения без ефектни пози и показни жестове.

Подчертано лирична, изповедна и естетически убедителна, неговата поезия е изтъкана от чисти пориви, загриженост и внимание към човешкото битие.

Нейните образи и послания не са натоварени с претенциозни внушения и модернистични плетеници - те са обикновени и доверчиви като приятелско докосване, озарено от усмивката на добротата.

Има любители, които държат непременно да премерят с дюлгерски метър поета, да го сместят на лавицата между авторите от съвремието му. Недостатъкът на тези упражнения е, че са субективни и подобна подредба трае ден до пладне.

Поетът не е съществително, а глагол и то единствено в сегашно време - той е гласът на онези, които не могат да говорят или са заставени от обстоятелствата да мълчат. Затова опитите да се съставя хор от техните неподражаеми гласове, да се подрежда вдъхновението по етажерки и графики, са нелепа архиварска самодейност.

Сътворена с обич към хората и преклонение пред силата и красотата на Словото, поезията на Саффет Ерен не отвръща гледци и от драматизма на днешния ден, от упадъка на нравите и обезценяването на стойностите.

Колкото и да е сдържан, колкото и вродената му деликатност да омекотява изказа, възправи ли се срещу сянката, срещу грозното и недостойното, поетът е категоричен - стихът зазвучава като неотменима присъда над пошлостта и бездуховността.

Саффет Ерен разговаря свободно с гласовете на земята, а в лиричните му изповеди и интимните признания са постигнати интонации, които ги сродяват с проникновенията, оставени в нашата поезия от Димитър Бояджиев и Димчо Дебелянов.

Не бих се наел да правя заключения за сложните и нееднозначни процеси, които претърпя и търпи българската поезия последните двайсетина години.

Саффет Ерен не заявява претенции за ранглистите - той служи на призванието си с убеждението, че то не се осребрява, защото тогава красотата няма да се състои.

Новата му книга „Призори” разтваря страниците на един изумителен свят - в неговите пейзажи цъфти вечно лято, звънят небесните камбанки на птичите сърца и всички пътеки водят към утрото.

И когато призори стигнем през росата неговия хребет, откриваме удивени, че това е същият този наш оплетен в дребни зависимости живот, че поетът щедро ни е надарил с ново зрение, за да видим чудото на съществуването, да изпитаме радостта че сме заедно и проумеем истината, че единственото, за което си заслужава човек да живее на тая земя, е любовта.

Именно на нея е посветена тази книга.