Иван Енчев

Старецът седеше замислен край пейката в празния двор на къщата си.

Препичаше се лениво като проскубан котарак срещу похотливите лъчи на пролетното слънце. Сети се за щуротиите на старото време и току си рече мълчешком:

„Язък ти за лудия огън! Вятърът на времето завлече и последното въгленче в джендема на илюзиите.”

И ето, че продума тихомълком на внука си, който се беше запилял да играе футбол някъде из далечната чужбина:

„Любовта е приятелски мач между чувствата на двама души с много акълища. Никой не иска да загуби. Но и резултат 0:0 не задоволява нито жената, нито мъжа.”

Почеса се по оглушалото ухо, където не се виждаше никаква обеца, и добави на внучката си, дето следваше за актриса в София:

„Не се доверявай на плътските наслади и желания. Плътта е коварен съветник. Няма нито съвест, нито срам…”

Позамисли се още малко, втренчи поглед към хоризонта на запад, сякаш се насилваше да надникне чак зад Ламанша. Току рече на третия си внук, който беше възродил неговото име, и припкаше по света, да превзема световната слава с музикален талант:

„Времето отнема младостта ти. Цивилизацията грабва делата ти. Ако позволиш някой да открадне и мечтите ти, хич да те няма на този свят! Човек се труди за едната гола чест.

Не удушиш ли навреме в себе си змийчето на суетата, то ще порасне голямо и ще те погуби. И дребното червейче похабява най-красивата ябълка.

Няма вечна слава. Има вечен ламтеж. Всеки жив човек се стреми да покори хорското признание и уважение. И славата е като красивата мома и едрата диня - отвънка не могат да се познаят какви са отвътре.”

Старецът продължи да се щура като мравка из празната си къща, разговаряйки мълком с какви ли не спомени. Къташе ги в шепите на своята памет като стръкчета дъхави бели кокичета и жълти минзухари. Много внимаваше да не скърши красотата с вдървените си остарели пръсти. Току продума тихичко към саксията с хилаво мушкато:

„Някога, ех, някога… Славата е цъфнал кактус - мирише бодливо.”

На младини свиреше на китара и пееше песни. Все за любовта. Сега често сънуваше колко много го обичаха хората тогава?.. Неволно вдигна поглед към стрехата на къщата си:

„Какви дъждове шуртяха навремето! Пееха като небесни ручеи!.. Ти изпя песента си. Пресъхна гласът ти. Но в твоето сърце все ще  бълбукат шепа капки от пролетния  капчук на младостта ти…”

2012-2017