Диана Димих

Тези дни разговарях с един ерудиран изследовател на литературата. Изрече тежки думи за душевното си състояние, предизвикано от българската действителност. Смяташе писменото слово за безсилно и безсмислено в нашето съвремие. Защо да пише, когато няма кой да чете! И къде да публикува?

Търсят се сензационни и кратки писания. А дори да се намери трибуна за окастрена статия, вече никое издание не заплаща труда на автора. Спомних си, че от няколко години, при всяка наша случайна среща, имаме все същия разговор за омерзението.

За обезценката на нормите, за упадъка и меркантилността, с плувналото отгоре бездарие, тикащо се с лакти напред. Опитах да му вдъхна кураж с факта, че и той самият не е спрял да пише и да издава, ето, и сега държи новата си книга. Но каква утеха да донесат думите, щом раната кърви безспир!

Според мене уроците на художествената литература, публицистиката и критиката, така и ролята на изкуството изобщо, са за хората това, което е за едно дете домашното възпитание.

Попиеш ли го веднъж, вече няма да изгубиш посоката. Но както родителството иска посвещение, за да създаде вътрешна устойчивост срещу изкушенията на лесното в живота, така и изграждането на общество от личности е от трудните задачи на пишещите братя.

Не само предаването на знания и информация, но и изповядването на норми на поведение и мислене стои в основата на общуването с читателя.

Поради това писането е инфарктна професия. И не единствено с рисковете да си пръв там, където хвърчат гилзите от битката, но и с това, че пъхаш пръст винаги в скърцащи врати. Който е устат и сърцат, плашат го по телефона или го съветват „приятелски” на четири очи. Но щом си нагазил в гората, значи не се боиш от мечки. В дъбравата на словесните престрелки има коварни засади.

Политика, мафия, финансови мъртви хватки, престъпност, човешка гнилоч - всичко това облива непримиримия с вонящи пръски от блатото.

С времето и най-здравата нервна система изтънява като износена дреха. В това виждам най-големите капани на професията - в съприкосновението с опакото на живота и с пружините на злото. Не може да си опознал отблизо законите на гладиаторската арена и да останеш читав.

Истината е като Горгона - образът й те вкаменява. Допирът до червивите богатства, до боричканията и сдавянето на цели глутници, до надмощието на низките цели, скрити зад фразеологията и гаргарата с народните интереси, фалшивият ореол край някои глави - всички тези плодове на познанието носят за събратята по перо тръпчивия вкус на разочарованието.

Ако зависeше от мене, бих искала да опазя сина си от добиване на големи, ненаситни очи, отворени да глътнат всички удобства на света за сметка на една семчица нравственост. Такава задача си поставят и хората на перото с безбройните свои изписани редове.

И в живота, и в литературата те изповядват нуждата от дълбоко залегнал в нас морален коректив. Децата могат да бъдат побутнати в тази посока първо от поведението на родната среда, а по-късно - и от изкуството.

Не с наставления и празни думи, а чрез живо действие. И ако срещат достойни личности - в делника и в публичното пространство. Когато виждат как несъвършенството в отношенията взривява душевния мир при сблъсъка с необработената човешка руда, самите те ще добият усет за пресяване на примесите и обогатяване на ценното съдържание. Това е дълъг и мъчен процес, който понякога износва, но и облагородява.

Искам още да защитя сина си и от духовно робство. Цялото общество трябва да има такава дългосрочна застраховка, само че единственият застраховател за нея е самата държавна система. Затова българите сами трябва да осигурят бъдещето си и невъзвратимостта на отминали робства и зависимости.

Свободата в творчеството обаче схващам не като възможност за разюзданост в мисленето и словото, каквито примери ни засипват в медиите и на сцената.

Уличният език и злобата на деня могат временно да осигурят тираж и публика. Но по-далече няма да стигнат. До храма на националните ценности се минава по друг път. Дядо Вазов, Йовков, Георги Райчев, Захари Стоянов и Елин Пелин са влезли в нашите сърца не с оплюване и цинизъм, а с мъдрост, обич към нашата земя и традициите, с тънка усмивка към човешките кривини, с безпогрешен взор за дребното и великото в живота, с поетично благоговение пред доброто и правдивото.

Когато пладнуваш на голата земя, неизменно снагата ти става на буци. Така и с пишещия, който опознава отблизо много човешки групи и личности и завинаги остава с дълбоки белези от обезверяване. Той наднича в бунището и го изследва без гумени ръкавици и газова маска.

Обонянието му вдъхва отровите на разтлението и ги запечатва дълбоко в кода на паметта, така че дори само споменът за тях може да му вгорчи и най-чистия дъх на липа и здравец.

Тези рискове няма как да се избегнат, няма как да се заобиколят. Стига само да не опожарят всичко след себе си. Защото, както родителят не може да възпитава детето си, ако не вярва в своите уроци, така и писателят трябва да опази светлото в себе си.

Добре е, че в другото блюдо на везните, срещу рисковете, са почтеността и приятелското разбиране, които като благ мехлем претоплят изранената душевност. Самото им съществуване има силата на бронирана защита.

Който обаче мисли като мене, с вкус към по-трайните неща, до халвата на живота не стига. Е, видяло се е, от халвата няма да ядем, но поне оставете ни да оближем хартията!