Тодорка Николова

ЖИВ СИ…

На брат ми, поета Иван Николов

Не! Не вярвам, че тебе те няма,
въпреки опустялата ни къща.
Знам, за тебе смъртта беше измама -
всичко взема и нищо не връща.

Ироничната ти усмивка е жива,
загадъчният ти поглед поглъща.
Не, ти от мен не си си отивал
и аз не чакам завръщането ти.

Ти си тук! Дори чувам гласа ти,
в пепелника цигарата ти още дими.
А пред прозореца се вие пътят,
по който понякога идваш ти.

Сядаш тихо до мене като преди -
не говориш, а и има ли смисъл!
Ти си тук, на прага са твойте следи,
а над двама ни - Божията промисъл.

Не, не вярвам, че тебе те няма!
Ти си жив, ти си тук, ти си с мене.
Прав си - смъртта може и да е измама,
но сама избира точно кого да вземе.

БУРЯ ОТ СТРАСТИ

Бурята ни връхлетя изведнъж -
буря от страсти
и от измами.
Не, не беше пролетен дъжд -
беше вихър, беше цунами.

Завъртя ни като сухи листа.
Безтегловни.
И безмълвни.
Под нас се дивеше светът,
а над нас бушуваха мълнии.

После изведнъж стана толкова тихо,
че те виках по име -
къде си?…
Сто вихрушки над нас се виха,
последната ни отнесе.

И светът изведнъж опустя.
Стана тъжен.
И ням.
Толкова обич у мен се събра,
а няма на кого да я дам…

ПЛАЧ И ПЕСЕН

Песента долетя изведнъж -
тъжна песен, но грабва сърцето.
Върху паважа се лееше дъжд,
беше сиво и мрачно небето.

Кой ли пее в дъждовния ден
и излива душата си в песен?
Може би за любов е роден
и на силни криле е понесен?

А може би песента беше плач
за нещо прекрасно, отдавна било!
А човекът самотен и тъжен по здрач -
тихо пее и плаче - в едно…

ЗА ДРУГОТО - ЗАБРАВЕТЕ!

Моят свят е толкова малък,
че се побира в един прозорец.
Три дървета, улица и ограда,
рой врабчета, които шумно спорят.

Сутрин се будя от песен на птица,
а вечер заспивам с лая на кучета.
И сънувам живота си - броеница,
белязан с лицата на внуците.

А те, внуците, са много далече
отдавна забравили родния дом.
И тъй живеят без корен, обречени
да сънуват България мълчешком.

Светът ми побран е в един квадрат
от рамки, стъкла и… надежда.
През тях виждам пътищата обратно
и по важност не ги подреждам.

По един от тях ще дойдат внуците,
за да сложат на гроба ми цвете.
Ще послушат как пеят капчуците…
Толкова! А за другото - забравете!…

НА МЪРТВИТЕ ПОЕТИ

Отиват си, отиват си поетите
последната си строфа недописали.
А ореолите им в нас самите светят,
от тяхната поезия орисани.

Отиват си поетите, отиват си,
с взривени от римуване сърца.
А в небитието сигурно се сливат
в една изпълнена с любов душа.

Поетите отиват си внезапно
с усмивка и със химикал в ръка.
Изпращаме ги мълком, непонятно,
без да пророним жалостно сълза.

Напускат ни, поетите, напускат,
родени под неласкава звезда.
А после в сънищата ни препускат
върху криле, обяздили нощта.

Живеем без поетите, живеем,
но строфите им знаем наизуст.
И все не можем да ги отболеем,
тъй тъжно е без тях. И пусто…