Теодор Христов

ЗИМА

Зимата, кална и мършава,
протегна ръка за милостиня.
Ала стъпкват я грубо, препъват се
и бързат, защото е зима.

Зимата плаче и кашля,
зимата после се смее,
щом някой глупак се захласне
и тя му главата отвее.

Зимата ? страшна старица,
търговка безмилостна ? бяла лисица,
която нехае, след нея
вихрушка играе и всичко се мъртво белее.

Зимата с нож те пронизва,
глътва сърцето и се облизва,
отблизо вглежда се в тебе ?
дъхът й от мраз е по-леден,
не знаят милост очите й бели.

БЯЛА ТИШИНА

Вървя като насън в снежна тъмнина…
Утихнали са хладни ветровете
и сякаш нищо не потрепва
в тази тиха белота.

А аз вървя смълчан, изгубен
след призрачната светлина,
очите ми ? сълзи замръзнали ?
поглеждат като лед нощта.

Спи безмълвна, бяла зима…
Тиха, черна е нощта.
И гледам я: невъзмутимо
погълнала е вечността.

СИНИТЕ ТРЕВИ

Няма ги, няма ги вече.
Нощта не ги преви.
На гроба ми ще светят вечер
сините треви.

Повеят леко люлее ги,
на недостъпни за никой места
тъжно и тихо той пее ми.
Аз пък го слушам в пръстта.

Сини треви, събудете ме!
Да се усмихна на пролетта;
от тези окови пуснете ме
и нека заудря бурно кръвта!

ПРИЯТЕЛ

Да имах аз поне един приятел.
Поне един!
Поне един!

Пак срещнах бяла зима.
Самин!
Самин!

Другари са ми ветровете.
През пролетта и цветовете.
Амин!
Амин!

ВЕСЕЛИЯТ МАЙ

Но аз летях и ще летя до края,
до пролетния ден, когато ще умра,
когато светлинка ? усмивка в рая ?
със сълзи на очи ще подаря.

А гълъбът ще полети от радост
със белите крила над черната земя.
Тогава преизпълнен с младост,
от вечен огън ще се съживя!

Ще се усмихне Май… А вятърът ще пее
в зелените листа, след пролетния дъжд.
И лъчезарно слънце с цветове ще грее
над моята душа на шир и длъж!