Лалка Павлова

ВТОРИ ЮНИ - 2017

„После отечеството си,
най-много обичам тебе…”
Христо Ботев

Там, на Вола, още стене яростна картина -
пак в дружината забива своето отровно жило
изстрел в тишината… И Балканът още стине.
Ех, Войводо!… Туй ли беше твойто „драго, мило”,
та остави и невеста, и невръстната си рожба
да проклинат твойта първа и последна обич,
мъката единствена да ги спохожда,
споменът за теб да ги загроби?
Търся огнената диря на куршума
в ужасени канари и тъмни урви,
на букака в пролетната болна шума,
осланена от свещените ти кърви.
Търся обичта ти в опустелите полета
и в сълзата на самотен старец -
няма вече като твоите ербап момчета!…
Днеска на сирената гласът ще ги завари
нейде с чашата уиски или с обедно кафе.
А онези, дето от години са в чужбина,
обгорени в собственото си аутодафе,
оглушаха за плача на своята родина.
Ех, Войводо!… Твоят бог Отечеството беше,
днес Парите господ са и в храма.
За пари и майка си убиват синовете,
а в душите място за отечеството нямат.

НОЩЕН ГОСТ

Свечерява. В стаята навлиза мрак,
стели се по книги и картини,
сякаш с туш рисува по стените пак
фреските на пролети и зими.

В миг се втурва ореолна светлина
(ярък взрив от уличната лампа),
и превръща окачените пана
в графики от черно-бяла щампа.

Напластена, тишината ме гнети,
но внезапно оживя тъмата -
някой нежно от прозореца шепти,
настойчиво чука по стъклата.

Моят стар приятел - пролетният дъжд,
приказлив, от нещо развълнуван,
самотата ми прогони изведнъж -
цяла нощ ме люби и целува.

И когато рано сутринта изгря
дяволито слънце сред окъпан ден,
моят нощен гост в очите ми се вля.
Сън недосънуван още нося в мен.

РОЖДЕНИ ДНИ

Годините са само знак,
че още съществувам,
че в нощите си мога пак
на влюбен вятър стъпките да чувам.
Сълза са те от слънчев смях
в морето тъмно на тъгата.
Искрицата сред купчината прах,
която ще взриви душата,
за да й върне цветната дъга.
Победа са над времето дори,
когато си отива младостта…
Такива са рождените ми дни.

ВЕЧЕРЯ

Това, което беше утре, стана вчера.
Опитвам се в деня си да намеря
следи от времето… А то тече
и никой бент не може да го спре.
Докосвам спомена за вятър непокорен,
изтръгнал страховете ми из корен,
и вдишвам топлата усмивка на лицето,
стопила ледената броня на сърцето.
Усещам пулса неспокоен на кръвта,
отворила в душата ми врата
към нова обич в късната ми есен -
една в мъгли избликнала случайна песен.
А хоризонтът все по-близък става,
звучат мелодиите в трескава октава,
препъват се и в сенки, и в миражи,
стъписват се пред непознати нови стражи…
И уж е дръзка тази обич и гореща,
и чака жадно всяка нова среща,
а всъщност - писък жеравен надава,
болезнено се с лятото прощава,
защото знае - иде време за вечеря
и всяко блюдо шепне: вчера…, вчера…, вчера…