МАЙСКА ТЪГА
МАЙСКА ТЪГА
Майски дъжд вилня по харамийски -
листи брули, къса си божур.
После слънце светъл вир разплиска,
белна облак в прания лазур.
Сватбите си птици продължиха
в дървесата - цели в изумруд.
Но защо със росни стъпки, тихо
се промъква в мен неясен смут?
Може би, защото отминава,
както май, човешкият цъфтеж.
Или пък ме дави незабрава
и родил се под дъга копнеж?
Будят те тревогата позната -
горестта ме хваща в своя плен.
И разбирам - може и тъгата
да се облече във цвят зелен.
ВАСИЛИКО*
Василико, Василико,
гнездо човешко край морето.
Искра от Божие око,
която трепка ми в сърцето.
Ушива изгревът-шивач
пак твойте царствени одежди.
А всички грижи и слова
разтварят се в лазур и нежност.
Василико, Василико,
смокинов рай в уютен залив.
Защо да търся друг разкош,
когато твоят бриз ме гали?
На твоя бряг случайно аз
се спрях - галера уморена.
В света, изтръпнал в злост и мраз,
тук мир и щастие намерих.
Василико, Василико,
как мами в тебе необята!
С криле на странджански сокол
ти пазиш жива свободата.
————-
*Василико - старото име на гр. Царево, Бургаска област
МОНОЛОГ НА КАИН
Аз, Каин, неистов будувах през грозните нощи,
пресмятах как силен да стана с богатство и власт.
Да бъда единствен - и днеска, и още, и още -
стакана тържествен да вдигна в победния час.
Аз имах лозя и ливади, и златна пшеница,
над мен с дух свободен летеше орел на възбог.
В горите се лееха химни на влюбени птици,
но питах се с ярост: „Защо не долюбва ме Бог?”.
И ден подир ден сам вратите душевни затварях,
обсебен от страст и от тъмната своя мечта.
Не раждах ни обич, ни смях, нито вик благодарен,
че жив съм, че имам звезда и пътека в света.
Забравил за Бога, от вихър на гордост обхванат,
аз брата си роден предадох без жал на смъртта.
Душата ми алчна постигна ли милост желана,
или с грях залостих последната своя врата?
След Божия съд аз сънувам все сънища кратки
и Авел, неканен, все шепне, тъй бледен и тих:
„Ти мен ли уби, или аз теб погубих те, братко?
Ще има ли някога кой този грях да прости?”.
НАЗДРАВЕ, САМОТА!
И няма как да отклоня маршрута,
да изменя посоката, оста,
когато в мен, по котешки нечуто,
коралово нарастваш, Самота.
Ти в делника се свираш по ъглите,
кротуваш си - по-ниска от трева.
И в моя дeн, сред лес от грижи скрита,
споделяш с мен и полет, и товар.
А щом усетиш аромат на празник
в подаръчната суета и шум,
ти тръгваш с мен като незван полазник,
омаяла ме сякаш със зокум.
Повеждаш ме под светлите прозорци,
за да ги гледам с лик на гладен пес.
И да бленувам огън, смях и хора,
които с радост да ми кажат: „Влез!”.
Какъв ти огън! В зимен студ се лутам.
А чашата ми - пълна с пустота.
Днес даже нищите са в топлите приюти,
а аз мълвя: „Наздраве, Самота!”.
ТИШИНА
Ние с близки езици говорим
все за хляб, за любов, свобода.
А словата изтичат без порив
сякаш в процеп - поройна вода.
Те жужат, те изпълват ефира -
разгневени и нервни - безспир.
Величаят и свалят кумири…
А душите ни плачат за мир.
А душите се лутат в подмоли
от омраза, от студ и вина.
Като просяци улични молят
благослов съкровен - тишина.
Тишината, в която словата
онемяват под лунен покров.
А липите раздават богатство -
вечно живия дъх на любов…
ПРОЛЕТНО
Тъй дълги векове очакван,
ще дойдеш тихо тази нощ.
С вълшебната си пръчка мракът
луната ще превърне в грош.
В небето ще се затъркаля
сред удивените звезди.
А сребърният звук кристален
в нас химн от нежност ще роди.
И, вятър студове подгонил,
ще галиш клоните ми ти.
По изгрев пролетно ще роним
разцъфналите си мечти.
