Георги Георгиев

Уводни думи към книгата „За хайдут Пеньо песни се пеят” (2017)

Не мога да защитя това твърдение стопроцентово. Но съм убеден, че славата на хайдут Пеньо Чернеолу - Шипкалията не би се носила близо два века, ако не беше неговата жертвоготовност. Тя припламва в народната памет без наличието на особени писмени и други свидетелства.

Ей така, в ежедневието, от време на време тръгва приказка за хайдут Пеньо, следва епизод след епизод, залюлява се вълна от героични случки, изпепеляващи със своята смелост и чудноватост.

Ту весели или трагични, ту сурови примери на отмъщение над тиранина с щастлив край. Най-често завършват с укриването на бунтовника в Черневият дол (или Черньовът дол) - местност на изток от Шипка, която носи това наименование вече сто и повече години.

Седнали на кафе, стари шипкалии нижат подробности от битието, мъките и страданията на хайдутина, насищат атмосферата в салона. Постепенно към тяхната маса се приобщават по-млади от съседната. Сменят темата от подвига към предателството и подлизурството на българи, но също се вълнуват от тяхното мъжество и захвърлената вековна ризница на покорството. Заменя я бунтовническият ямурлук.

Пеньо респектира, сковава, ограничава покорителите на земята ни, които върлуват и безчинстват над селата, опропастяват домове и български огнища, градени с денонощен труд.

Как се става хайдутин, народен закрилник?

Само ако е накърнена личната чест, жестоко е наложена чужда воля, след засегнато чувство за достойнство, вродено и насадено в българска среда.

Дядото на Пеньо Чернев е грижовен стопанин, създал доходен чифлик в Източна Тракия.

Помагали му Пеньовия баща и всичките му деца. Макар и лишени от опората на своя държава и български институции, успяват. В рамките на империята градят собствен просперитет: уютен дом и имоти, отглеждат добитък в уреден собствен чифлик, осигуряват коне за нуждите на войската. Сред тези расови животни внукът Пеньо си има любимо непокорно конче. Буен, неукротим вихрогон.

Пристига реквизиционна комисия за събиране на добитък. Поредната доставка за турската армия. Вземат няколко коня, отнемат и любимеца на юношата, Алчо. Старият стопанин удря на молба: ще даде още два расови коня, но да му оставят младото животно, обещано на внука. Сам старецът обича кончето. Но молбите му не хващат дикиш. Обиден, потиснат, обезверен и обезсърчен е българинът. Агаряните смачкват неговото самочувствие и достойнство.

До плач стига и малък Пеньо. Невъздържан и отчаян, той налита на бой. Младежът няма страх от никого. Красивото добиче също стои гордо и пръхти. Стопанинът го гледа чер, мрачен и ядосан, и без да се съобразява с последствията се нахвърля върху главния реквизитор. Вдига брадва да го посече. Това е началото на края на уредения български дом.

Свадата води до кръв и смърт, до трупове и разорение.

Сам, самоуверен и саможертвен, Пеньо Чернев бяга на север. Стига чак в село Хасът (дн. Крън), край Казанлък. Главява се слуга при турчин. Преживял юношеските години до баща си и дядо си, Пеньо е самоуверен, защото се е научил да работи всичко в стопанския двор.

Всяко нещо му идва отръки, каквото подхване на полето, му приляга. Турчинът е доволен, младият човек се опитва да забрави случилото се, а то е жестоко. Стопанството им е унищожено, никога повече Пеньо не получава вест от родителите си, не знаe дали някой от тях е оживял.

Животът е отгърнал нова страница, но старата не е изгорена. Пеньо уж е приютен, но на следващата година господарят спира да плаща. Не спазва уговорката, тормози ратая, който възмъжава и крои планове за бъдещето си.

Турчинът не само не плаща на Пеньо, но и жестоко го набива. Чашата на търпението прелива. Отмъстителят се ражда у него. Няма на кого да се оплаче и решава: ще убие тиранина. Присъдата е окончателна, а наказанието - жестоко.

И той го подготвя прецизно, без страх, готов е на саможертва. Прави всичко така, че оцелява и забягва. Къде? В Шипка. Намира пристан и заличава следите си, но в душата му ври и кипи ненавист. Той вече е готов хайдутин!

Придружава кервани, които извозват стоки до Одрин и Цариград, до Пловдив и обратно. Верни другари са му ножът и пищовът. Страх няма, страшилище за душманите става. Въвежда справедливост по негова мярка не само в приютилата го Шипка, но и в околните села. И винаги се измъква невредим, осигурява си алиби благодарение на своя ум, схватливост, овладяна тактика.

Внимателно подготвя всяка наказателна акция. Действа като артист, но на сцената на живота. Eто, един властник като Риза Ефенди бабаитски се заканва на Пеньо, шумно го заплашва и едва ли не вече очаква награда за главата му.

Стигат тези закани до ушите на Пеньо и изпратил хабер, че ще му отиде на гости. Речено - сторено. Той знае, че Риза обикаля пазара да се осведомява непосредствено за настроението на раята и обича да си купува плодове, особено сортови круши.

Поогледал ги турчинът и запитал има ли още от плодовете.

- Цял чувал - притеснително отвърнала „кадъната”.

- Тогава занеси всичката стока у дома.

Старата „кадъна” се запътила към тях. В следващите дни Пеньо чрез познат на Риза запитал харесали ли са крушите в харема.

Тази му дръзка постъпка показва, че в основата на всяка легенда стои смелостта, безстрашието и самообладанието. Аз не ще преразказвам спомени, които носят автентичност. Само ще изтъкна, че осигуряването на алиби пред властта е главното условие за популярността на хайдутина.

Пеньо познава своите противници, те са му ясни като индивиди със своите привички, навици и пороци. Най-лесно му било да покани няколко пристрастени към алкохола заптиета на почерпка, да ги нагости и напои, те да задремят и той да отскочи до Шейново или Секеречево (дн. Хаджидимитрово) да накаже поредния тиранин. След което да се върне обратно при спящите турци и да продължи мохабета с тях. На другия ден Пеньо има алиби: цяла вечер са били заедно.

Спомените и преданията за храбрия хайдут Пеньо изобилстват с невероятни, дръзки, легендарни, предавани от поколение на поколение случки.

Пеньо Чернеолу налагал справедливост и народната памет му се отплаща. Жесток е, когато наказва, но е също и хуманист.

Обичал е и помагал на хората без власт и богатство, стремял се да облекчи тежкия им живот, да зарадва душите им. Всички негови съвременници отбелязват тези му качества. „Той имаше пет деца, но не носеше вкъщи, а раздаваше на бедните.”

Безспорни лидерски качества притежавал хайдут Пеньо. Затова завъртял край себе си дружина храбри мъже. Това е резултат най-вече на доминираща смелост, съобразителност, жизнен опит. Неслучайно прославилият се Филип Тотю го е наричал свой учител. Край него са Иван Донколу, роден в Шипка, брат му Неделчо Бързелов (Бързака), Кольо Аджара, Дянко Стамата, Митьо Руканя, Кольо Дзъка от с. Енина, Иван Асана от Габровско, Петко Рокаджиев от с. Розово, Неделчо от Милован и др.

Не се забравят рискованите акции на хайдут Пеньо и неговите съратници, препредават се и на по-младите, защото всичко е вършено наистина в интерес на бедните и онеправданите.

През 2010 г. редактирах сериозния труд на д-р Мария Генчева „Розовските родове” и попаднах на нейно предание. По мръкнало Теню Тенев Киролу отишъл в местността Мечи камък за лисици. Двама турци му отнели пушката. Вдигнала се врява, дочули я преминаващите наблизо хайдути Иван, Неделчо и Пеньо Чернеолу. Притекли се на помощ… Наказали насилниците.

Следва друг случай: една вечер тримата се движели из гората на път към Розово. Станали свидетели на злодеянието на турци, които откраднали два вола. Тъкмо се канели да ги заколят, но хайдутите ги изненадали. Откарали животните в общината на Розово, а крадците били жестоко наказани.

Тези храбри български мъже наистина били народни закрилници, те укрепвали куража и самочувствието на онеправданите. Саможертвената им готовност е в основата на разказите за подвизи, на легендите и митовете за тях.

Препредава се от д-р Мария Генчева и за обира на богат турчин от Лозенград. За маскировка Пеньо Чернеолу, Иван Донколу и брат му Неделчо Бързака се хванали на работа при майстор бозаджия. Издебнали, когато синът на бея не е в града, и нахлули в дома му.

Принудили богаташа да се раздели с част от парите си. Забягнали. Когато наближили Казанлък, в местността Карадере ги подгонила турска конна стража. От нея се отървали по чудо. Заровили имането край брега на реката с уговорката, че ще го вземат тримата заедно и ще бъде помощ за бедните.

Ето още един случай. Веднъж турските власти научили, че тримата хайдути са в село Розово. Изпратили заптиета, обградили къщата на Иван Донколу, но не открили нищо и се оттеглили. А те били там и се спотайвали в хладините на хармана. За това са нужни силни сърца и крепка воля. Народът реди песента:

Хайде зачули се, хайде зачули се,
Пеньо Чернеолу от Шипка
Иван Донколу от Розово.

Народната памет препредава вековната истина, че Пеньо е най-славния шипченски хайдутин. Един мъдър градоначалник на Шипка преди години е създал великолепна улична система, удостоила всички местни герои с улици на тяхно име.

Там, където е била къщата на Пеньо, улицата носи неговото име.

Човек и да не познава Шипка, върви спокойно и чете наименованията - Стефан Орешков (Хаджидимитров четник, обесен в Казанлък през 1868 г.); Христо Патрев (също Хаджидимитров четник, цели осем години след като избягва от турски зандан, води борба с поробителите, а в Априлското въстание от 1876 г. загива като войвода на Новоселската чета); Пеньо Чернеолу (хайдутин в продължение на 20 години) и т.н.

Когато гостувам на моя приятел Стефан Колев, чийто дом е точно срещу мястото на Пеньовата къща, изгорена от турците през 1877 г., той ми разказва случки с легендарния хайдутин. Пеньо винаги проверявал дали е изпълнено даденото обещание, проверявал човека, на когото възлагал задача, наблюдавал настроението на хората - българи и турци, надзиравал движението по пътищата и пазарите, знаел какво се говори в кръчмите, следял особено опасните властници и склонните към донос, двуличие и предателство. А то е многолико, многоусто и неочаквано. Особено когато има келепир и звън на грошове…

Ето какво е разказвала на приятеля ми баба му Мария.

Хайдут Пеньо започнал строеж на къща. Турците пуснали приказка, че от Цариград са му простили всичко и ще го оставят да изгледа петте си деца мирно и тихо. Много хора се притекли на помощ, какъвто е обичаят. По едно време Пеньо видял, че не е набавена подходяща мана (дълга греда). Обърнал се към дядо му Стефан, чието име той носи.

- Утре, Стефане, иди в гората да докараш най-здравата греда за къщата - рекъл му Пеньо.

- Не ще мога, защото воловете ми са боси (неподковани - б.м.) - отвърнал Стефан.

Дядо Стефан помислил, че се е отървал, но не станало така. Още същата нощ Пеньо със запален фенер потърсил истината, сам проверил в обора копитата на добитъка.

На сутринта строго викнал на Стефан:

- Впрягай воловете, Стефане! Отивай в гората и друг път да не ме лъжеш, защото знаеш какво ще последва!

„Дядо докарал най-подходящата за случая греда, за което хайдут Пеньо го похвалил.”

И още една препредадена случка: заптиета завардили хайдутина у дома. Няма мърдане. Къщата е обсадена. Заповядват му да се предаде. Той се обажда, че ще се облече и ще излезе. Минава известно време, но Пеньо не се появява.

Казват му на висок глас да побърза, иначе влизат в къщата с взлом. Пеньо вече се бил измъкнал през широкия комин и отговорил с пушечен огън от местността Вълча могила.

С увлечение обича да разказва и Милчо Захариев, когато седнем на кафе в заведението на Митко Димитров. Дядо му Мильо е бил доста сладкодумен, наблюдателен, образно мислещ старец. Баща му Захари Милев - учител и дългогодишен директор в Шипка, е прецизен и пунктуален.

Тази сутрин Милчо, когото наричаме „Доктора”, тъй като е професионален рехабилитатор, разказва бащините му препредадени истини. Не звучат като легенда, но характеризират хайдут Пеньо.

Слушаме…

Осман Ченката от Химитли (село в днешна Гърция) се хвалел, че може да се справи с Шипка и с нейния прославен Пеньо. Онбашиите не се задържали в селото и понякога овакантявали поста преждевременно. А Ченката с мерак приел длъжността, заклел се да въведе ред. Надявал се да всее страх у гяурите, да ги уплаши и усмири. А обичал да посяга и на гиздави българки. Довел със себе си и няколко верни свои турчета в конака. Встъпил в длъжност…

След броени дни получил заповед от Пеньо да се пръждосва от селището. Вбесил се Ченката. Още на заранта в Караджовата кръчма ораторствал как щял да оправи разпасалия се гяурин. Кръчмарят стоял като истукан, въртял се уплашен и поглеждал към улицата. Това е било през легалния период на Пеньо, някъде около 1850 г., когато славата за храбростта му се носела из селата. Кръчмарят объркано пелтечел, прекъсвайки заканите на Ченката:

- Треперя, онбаши ефенди, eто че Пеньо иде. Идва с празна бъклица. Какво ще стане, чудо голямо, ще загазя.

Ченката се стъписал, но скочил прав и измъкнал пищов. Кръчмарят го помолил да скрие оръжието и да слезе в мазата при бъчвите.

Колебливо приел пазителят на реда предложението, слязъл долу преди да пристигне хайдут Пеньо.

Пеньо поздравил любезно и подал бъклицата с думите:

- Да я напълниш от хубавото, гости ще ми дойдат.

- Така ще стане - казал угоднически домакинът и тръгнал към избата.

А Пеньо го последвал с думите:

- Нямам ти вяра, нека окото ми види от коя бъчва ще точиш.

Кръчмарят се опитал да го отклони, защото не било много удобно и двамата да слизат по стъпалата, но въпреки това се озовали в избата. Горе всички замръзнали в уплаха и в очакване на най-лошото. Облекчено въздъхнали, когато мъжете се върнали обратно. Пеньо се разплатил.

- Докато бяхме долу нещо изскърца зад бъчвите. Какво ли е било?

С треперещ глас търговецът отвърнал едва-едва, че била котката. „Навърта се там, гони мишките.”

Пеньо тръгнал към изхода и заканително рекъл:

- Кажи на тази „котка” да се маха от Шипка! Този път й прощавам!

След този случай Ченката напуснал Шипка и се запилял да въвежда ред по други села.

Не само Шипка е имала своя закрилник в лицето на Пеньо Чернеолу. Из Новозагорско в онези години върлувал Калъчлията (Димитър Стоянов от село Торлак махала, дн. Загорци). Той пък е ученик на Бойчо войвода. Освен в Източна Тракия, кръстосва и на север от Балкана, особено по време на Кримската война (1853-1856).

Такива горди, буйни и самоотвержени закрилници бродят и по другите покорени български земи. Калъчлията е заловен в края на януари 1859 г. в Шумен, а Пеньо е убит подло от българин, който му строи къщата (1865 г.) Калъчлията и четата му са преследвани от отряд под командата на Зайния паша, но пред съда в Русе той смело се защитил, заявявайки, че взема от заможните и дава на гладните.

Същото върши и Пеньо, но безмилостната брадва на предателя се забива в тила му. Пашата съдия прощава на Калъчлията, условието е да смени вярата и името си. Той отказва и е обесен. А шипченският хайдутин Пеньо не е пожален от българина Теньо Говедаров, извършил черното предателско дело. Съдбата го наказва с полудяване.

Изобщо в Шипка се раждат герои като Пеньо Чернеолу, Стефан Орешков, Христо Патрев, но тук се раждат и техните предатели и убийци. Не идват от друго място.

Легенди и истини, факти и митове се редят до името на героя, посветил две десетилетия на отмъщение и закрила, на рискове и саможертва, на страхотни изпитания и редки щастливи мигове, далеч от дома и петте му деца. А тези деца са заченати в минути на смъртна опасност от възможни засади и изненади, във време на редки срещи с вярната и храбра негова жена Неда, доживяла до 105 г. Не почива от болест, а заради избухнал пожар. Каква съдба на мъченица и светица, не по-малък герой е тя от своя съпруг!

Тук ми идва наум още едно сравнение, което доказва, че условията, средата и обективните обстоятелства диктуват развитието на личността. Най-добрият изследовател на творчеството на гениалния Гьоте, Екерман, до четиринайсетгодишна възраст е неграмотен кравар, но израства до висините на културата. Когато през 1840 г. хайдут Пеньо броди из Черньовът дол и Каваците, гонен като вълк от душманите на българите, Екерман подготвя многотомно издание с трудовете на Гьоте.

В българската история има и други личности като Пеньо. Те също се отдават на борбата, но се образоват и израстват, като Ангел Кънчев, който учи в град Табор (Чехия), артилерия в Белград, участва в легия, поставя пиеса в Габрово, издига се чак до заместник на Левски. Пеньо е само хайдутин, трупа опит, учи турски език да му служи добре, принуден е да бъде реален боец на неочакваните житейски сцени, които случайността му поднася.

И така опазва живота си, измъква се от невероятни клопки, за да продължи да бъде надежда на поробените. Бунтовен опит той трупа с годините, но не достига до по-високите идеи за всеобща революция. Когато го канят да отиде отвъд Дунава обяснява, че там има морална развала. Тегли го към голямото му семейство, към признанието на покровителстваните и бранените от него българи.

Смятам убедено, че ако не бе позорно предаден и ликвидиран през далечната 1865 г., три години по-късно той щеше да се включи в драмата на Бузлуджа. Неслучайно тогава местните хора казвали, че ако Пеньо е бил жив, щял да укрие Хаджидимитровите четници в своето скривалище - Черньовът дол. Наистина надеждата умира последна!

Над сто години местността в Балкана-закрилник носи името на шипченския хайдутин Пеньо. Така ще бъде вероятно завинаги. Моят приятел, авиоинженер полк. Тотю Драгнев, си спомня с тъга как на земляческата среща по случай 75-годишнината на ген. проф. Генчо Кръстинов в София предлагали на големия шипченски скулптор Христо Песев да направи внушителен паметник на хайдут Пеньо.

Трябвало да се вдигне в началото на Черньовът дол и на шосето, близо до тракийските могили, за да напомня на поколенията за неговите подвизи. Идеята остава без реализация, но Христо Песев извайва достатъчно фигури на хайдути, които използваме в настоящата книга. Всяка от тях може да бъде модел на този прославен герой.

Винаги когато минавам през града на Ботев, съзерцавам с трепет могъщия паметник на Калофер войвода, дело на шипченския художник Христо Песев и си мисля, че и край Шипка можеше да се издигне гранитен монумент на хайдут Пеньо.

Винаги, когато пътувам от Казанлък за Шипка и наближа „Светица”, си представям могъща скулптурна фигура край едноименното баирче с чешмичката с лековита вода. Колко на място тук би се вписвал паметник на хайдут Пеньо, за когото песни се пеят.

Няма случай тази илюзия да не ме споходи, особено когато погледна към Черньовът дол.

За по-голяма обективност ще споделя, че хайдут Пеньо е допускал и грешки. Той не би могъл да бъде съвършен. Безгрешен е само Творецът. Човекът - не.

Ето конкретни примери: дебнел веднъж Пеньо кога ще се зададе товарът със събраните данъци от населението за централната турска власт. Уж всичко бил проучил, а станала фатална засечка. Паднала гъста и лепкава мъгла.

Той се взирал и бил готов за удар. Станало непоправимото. Вместо да плени охраната на хазната, Пеньо гръмнал по свой приятел, който прекарвал сол с коне от Габрово. Плакал, грижел се за другаря си, гледал го седмици, но нищо не помогнало. Човекът склопил очи, а Пеньо ридаел като дете. Суровият хайдутин дълго време не можел да си прости този грях.

Има и други епизоди, когато от недоглеждане Пеньо подценява противника, попада в лапите на турците. Сговорната му дружина го спасява, действайки по резервен план. В такива случаи хайдутинът не обичал да признава вината си, собствените си недоглеждания изкупувал с безумна смелост и умели действия в наглед безизходни ситуации. Все едно имал крила, които го спасявали. Най-голямата му грешка е, когато държейки малкото си дете на ръце, допуска да бъде убит от един предател!

Ще си позволя да кажа, че с недостойното убийство на хайдут Пеньо спира един процес. Той можеше да достигне до идеята за участие в националната революция, чийто идеолог е Васил Левски, но е реализирана от ръководителите на Априлското въстание. Нима не е възможно и Пеньо да бъде редом до войводата шипченец Христо Патрев, възглавил чета и загинал край Варна през 1876 г.?

На тези мисли ме навежда примерът на Гено Иванов Хайтата (1820-1889) и на хаджи Иринчо Петров (1817-1892), за които разказва отец Данаил Мусински в чудесната книга на акад. Иван Радев „Дългата памет”. От нея научих, че Гено и хаджи Иринчо са били връстници на хайдут Пеньо. Явно тук е от значение не само годината им на раждане!

Въпреки многото словесни спомени, разказвани от хората, хайдут Пеньо не се радва на особен брой публикации. Написано е малко от Чудомир, Боян Чомаков, от Станьо Гъдев. Записват за архива Петър Едрев и Стефан Карагьозов. Голяма е заслугата на учителя Дончо Кърков от село Хаджидимитрово, който запазва спомени на стари хора.

Документална новела създаде поетът Кънчо Стоянов. Тя е поместена в чудесната му книга „Хайдути и бунтовници”. Кънчо бе запленен от образа на шипченеца и често говореше за него. Жалко, че си отиде от белия свят през лятото на 2016 г.

Един от внуците на прославения хайдутин е Тенчо Чернев, който почина т.г. в Стара Загора. През 1987 г. той събра всичко в свитък и го направи достояние на шипченци. Свитъкът представлява ценен извор към написване историята на Шипка. На 15 май 2003 г. е предаден в Народно читалище „Светлина-1861″. Ръкописът „Кратки данни за живота и делото на легендарния хайдутин Пеньо Чернеолу” е със следния надпис: „С пожелание младите шипченци да не за-бравят своите деди, отдали живота си за свободата на България. Събрали Дончо Кърков и Тенчо Чернев”.

Освен споменатите по-горе материали, в читалищния архив постъпват и записките на Радка Пънчева за живота и делото на шипченския хайдутин Пеньо, които тя събира двайсетина години. Най-напред записва разкази на родителите си, близки на съпруга и? и на други хора. Когато се пенсионира, този интерес пораснал. Веднъж пътувала от Казанлък за Шипка, когато възрастен човек й помогнал да си подреди багажа. Мъжът започнал да разказва как била отвлечена дъщерята на хайдут Пеньо.

Всички пътуващи слушали захласнати и с интерес. Старецът слязъл в село Хаджидимитрово, казвайки името си, Дончо. После двамата многократно се срещали и той все споделял случки с шипченския хайдутин. Такъв бил старият учител Дончо Кърков! Радка Пънчева прилежно документирала в тетрадка всички споделени факти за живота на хвърковатия хайдутин Пеньо Чернеолу. Своите записки тя допълва с разказаното от учителя Захари Милев, Иван Станчев, Петър Едрев, от Тотьо Косеков и други шипченци.

През 2001 г. и 2002 г. най-малкият внук на Радка Пънчева, Иван Главчев, прекарал лятото в Шипка при баба си и дядо си. Той обичал да слуша истории за баш хайдутина Пеньо. И баба му Радка вместо приказки, четяла от тетрадката си. Малкият Иван слушал с внимание.

Интересът на детето към записките я насърчил да ги предаде на къщата-музей „Чирпанлиева къща” в Шипка. Десетина деца, които се завъртяха покрай новата секретарка на читалището Таня Гановска, проявяват жив интерес към миналото на градчето. Уредиха среща с хора, пристрастни към историографията на района като Христо Тъпанов, Гина Хаджиева, Христо Карацанов и моя милост.

Те проявиха изключителен интерес към бележития хайдутин. Познават архивния свитък, дооформен от племенника на Тенчо Чернев, Бончо Бончев. Имат намерение да направят филм за хайдутина. Могат да изпълнят тази своя мечта, защото през 2016 г. спечелиха престижни награди с показаните пред международно жури на кинофестивала „Арлекин” във Варна два техни филма. Помогна им Иван Керпедьов - шипкалия, оператор в Българската национална телевизия. Филмът на Тони Гановска спечели първа награда, а този на Александър Проданов за историята на Шипка завоюва второто място.

Опирайки се на материалите, подготвени от Бончо Бончев, окончателно оформих идеята и структурата на книгата „За хайдут Пеньо песни се пеят”. Принос има и един личен спомен. Беше лятото на 1942 г. Жътвата. Вършитбата. След като прибрахме житото, татко рече: „Сега ще се заемем с измазването на къщата”. Майсторите пристигнаха.

Бях десетгодишен и помагах във всичко: бърках вар, носех каквото ми поискат, подавах кофи и инструменти. Слушах разговорите и закачките на майсторите. Беше ми най-интересен бай Стоян Троянеца. Говореше за войната, за Първата световна; за генерал Владимир Вазов, командвал Плевенската дивизия; за Троянския полк и неговите геройства.

Към обяд пристигна дядо Георги. Той живееше при чичо. Дойде да види как се маже построената на мамино място двуетажна къща. По едно време най-високо на скелето един от майсторите захванал да изписва името на собственика на постройката.

- Това ще е вечен знак - рече бай Стоян. - Ела да видиш! - подкани ме той.

Приближих и нещо в мен трепна. Беше изписано не името на баща ми, а моето. Почувствах се особено. Троянеца повтори: „Това е вечно”.

Дядо ми Георги отговори: „Не запеят ли за тебе песен, няма вечност. От мен да го знаете.”

Да, той беше прав! Отдавна името ми е заличено от стената на къщата, а сградата е като грохнала старица, пред срутване. Никой не е влизал вътре от години.

Така реших, че книгата ще започне с песните, които се пеят за Пеньо Чернеолу, придружени с коментар от фолклористката и член на СБП Лозинка Йорданова.

Поканих поети и белетристи да се включат, като напишат стихотворения и разкази за емблематичния шипченски герой. Събраните и подредени в този том спомени са трайна памет за делото на хайдутина Пеньо Чернеолу.

Благодаря на настоящото ръководство на шипченското читалище за оказаното ми пълно съдействие. Дължа специална благодарност на Гина Хаджиева и Христо Тъпанов за компетентната помощ.

Ще направя заключение за закрилницата на всеки хайдутин - българската планина, която е като майка и за хайдут Пеньо, приютявала го е многократно в своите скути.

Тъй като не мога да достигна внушението на народната песен, ще се позова на нейната мъдрост и музика:

…Брей, ой ли в вази, дружина сговорна,
как ще оставим таз гора зелена,
таз гора зелена, таз вода студена.
Байряк да свия, сърце дваж се свива,
дома да си ида, сърце тук остава,
вий си вървете, аз тук ще остана!…

Планината за хайдутина е свобода, закрила, сигурност, спасение. Тя е живот! Такава е тя и за войводата Панайот Хитов, чието съкровено признание е най-добрия финал:

„Моето сърце търсеше свободата, търсеше честност, търсеше правда. Само Стара планина беше в състояние да удовлетвори моите желания”.