Печо Господинов

В Лондон било свикано голямо протестно събрание за честването на полското въстание от 1863 г., на което, между другите оратори, говорили Карл Маркс и Фридрих Енгелс (виж. сп. „Звезда”, г. 1, кн. 1). Според вестник „Вперед” на П. П. Лавров (бр. от 3.02.1875 г.) Маркс бил казал

„Докато един народ е потиснат от съседния завоевател, тогава той отдава всичките свои сили и енергия за борба с външния враг; докато неговият вътрешен живот е парализиран, дотогава той не е в състояние да работи за своето социално освобождение.”

Ако предположим, че горните думи на основателя на научния социализъм се казани не за Полша, която е била поробена, а за България, която също е пъшкала под гнета на непосилно робство, би могло да се извлече следното логическо заключение:

- Докато един народ не осъществи своето народностно обединение, то не може да мисли за социалното си освобождение.

Приблизително така е разсъждавал и Хр. Ботйов, който в своята борба поставяше освобождението на България пред всички други задачи на деня. Дори на своята любима жена той писа, че след България най-много нея обича.

Истина е, също така, че Ботйов умря не за человеколюбиви идеали, а за една ясна и съкровена цел - освобождението и народностното обединение на българския народ. Това обаче не му пречеше да се възхищава от парижките комунари, да пише за братството на народите, да славослови интернационала на работниците и пр.

Горните знаменателни и исторически думи на К. Маркс, трябва да се предполага, са били известни на Хр. Ботйов, защото доказано е, че по това време той е бил натоварен да препраща в. „Вперед” нелегално от Румъния в Русия (в сп. „Звезда”, г. 1, кн. 1).

Нямаме сведения, от които да можем да съдим какво впечатление са направили на Ботйов думите на К. Маркс, но позовавайки се на личността и особено - на някои писания на Хр. Ботйов, бихме могли да предположим, че сигурно те са оставили дълбоки бразди в душата му.

Естествено, това са само предугаждания. Истина е, обаче, че тези правдиви думи на Маркс ни напомнят за най-съкровените чувства на великия поет и бунтовник - те са изходният момент на неговата обществена и бунтовна дейност на политическия и житейския му светоглед.

Не трябва да се забравя, че Ботйов живя и работи в една бурна епоха от духовното и политическо развитие на България, когато тя води борба на живот и смърт за своето народностно самозапазване и освобождение.

Отзивчив към страданията на всички потиснати в света, той направи от копнежите и надеждите на своя собствен народ бойно знае и, подобно малцина свои съвременници, издъхна в неговата сянка, опиянен от неравната борба за свободата на България.

В тази посока Хр. Ботйов има и друга заслуга: той пръв съумя да съчетае и примири своята служба пред олтара на утрешното освободено човечество (една дръзка мечта на всички векове!) с величавата и красива борба за народностното и духовно освобождение на България.

Ето, тук той се прояви като велик човек и голям българин, каквито голяма част от неговите подражатели не са и няма да бъдат, докато са едностранчиви и късогледи поддръжници на идеи.

Тази заслуга на Ботйов му отрежда и в наши дни достойно място на учител и предтеча. Той бе и остана между малцината, които благодарение на своя здрав усет, с думи и с дела, дадоха почти цялостен отговор на злободневния и днес въпрос за космополитизма и национализма. Следните негови думи от писмото му до Ив. Т. Драсов са знаменателни:

„Наистина, най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш, когато са малцина ония хора, които да разберат, че тая добродетел естествено е основана на друга - на любовта към ближния.”

И великият Гьоте се сочи от някои като голям космополит, но това не му пречеше да бъде отличен германец и икона на германизма.

У нас тази красива синтеза успя да я постигне с най-голяма дълбочина и изразителност Хр. Ботйов.

Може би затова всички враждуват за него. Но в борбата си да го запазят за себе си, те не виждат, че той отдавна е станал символ на българската народностна свяст и най-цялостен израз на българския национален гений.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 13, бр. 517, 28 май 1941 г.