Мария Маринова

(за деца и родители)

АТАГОРД ЧУДОВИЩЕТО СЕ ЗАСЕЛВА В ДЕСЕТАТА ЗЕМЯ. ХОРАТА УЖАСЕНИ СИ ШЕПНАТ ЗА НЕЯ. КАМЕН Й СЕ ЗАКАНВА, ЧЕ ЩЕ Я НАПРАВИ НА ПИХТИЯ.

През девет земи в Десета живее Атагорд. Хората я наричат Чудовището. Който успее да се измъкне от нея, разказва как изглежда. Тялото й нагоре е сухо и костеливо, а надолу - издуто, с мека и хлъзгава опашка, като на акула. Ръцете й са огромни, пръстите й - криви и космати. Главата й понякога става четвъртита, а понякога обла, с дълги, меки израстъци, които ту се показват навън, те се скриват под кожата, ако може да се каже, че има кожа. Когато пожелае, Атагорд увеличава обема си, превръща се в гигант, а друг път се свива така, че се събира в шепа. Тя често сменя цвета си - ту става прозрачна, ту черна или кафява. Може да бъде видима, но и изведнъж да се стопява, да изчезва - все едно никога не е била. Тя плува във въздуха или се вселява в телата на хората, появява се там, където най-малко я очакват.
Всички се страхуват от нея. Набележи ли си жертвата, спасение няма. Затова цялото далечно селище изтръпва, когато чуе, че Атагорд е наблизо. Даже възрастни хора не могат да се справят с нея. Види ли, че някой се отчае, или се пропие, тя го издебва, превръща се в розова светлина и влиза в душата му. Най-напред го примамва с опияняващ нектар, омагьосва го с тайнствени видения, показва му приказни простори. Изпада човекът в непознато безтегловно състояние, потъва в красиво чувство и не знае къде се намира. Забравя родната къща, близките си: не се интересува от работата си, зарязва любимите си занимания.
Атагорд това и чака. От този момент нататък прекъсва ласкавите обноски, замъква човека в някоя мръсна подземна развалина, захвърля го в тъмен ъгъл и започва да го измъчва. Втълпява му, че е нищожество, че е слаб, че никога няма да се измъкне от там.
- Боже, боже, каква напаст ни нападна - говореха си хората шепнешком. - Откъде дойде тази изедница, та ни изпива душичките?
- Казват, че идва от непозната земя! - отговаряха също шепнешком други, страхливо се оглеждаха и се ослушваха да не би Атагорд да е наоколо.

Ала най-беззащитни бяха децата. Те много-много не се вслушват в заръките на възрастните да се пазят от чудовището, да внимават да не ги пресрещне, че отърваване от него няма. Любопитни са да видят що за страхотия е. Знаеха само, че някой техни приятели, връстници и съученици изчезваха един ден, ей така, както си вървят.
- Ехе, нека само да ми дойде, да ми се покаже тази Атагорд! Ще я направя на пихтия - заканваше й се Камен и стискаше двете си длани в юмруци. - Какво ще ми направи, а? Аз съм силен, по-силен съм от нея! Ще я смажа, ще я смачкам! Ей така! - и момчето тропаше с двата си крака ядосано върху пода.
Чу за тази закана Атагорд и само тайнствено и загадъчно се засмя.

МОМЧЕТО СЕ ЗАПОЗНАВА С ЛИЛИЯ, С ДЪЛГУЧА, С КЪДРАВИЯ И С ДЕБЕЛИЯ. ЗА ПЪРВИ ПЪТ ВКУСВА ОТ КОВАРНИТЕ БОНБОНИ И ПРАХЧЕТА.

Един ден Камен се прибираше у дома от училище. Както си вървеше и подритваше раницата си с колена, доближи го едно момиче от горните класове. Той не го познаваше, но понякога го срещаше на улицата.
- Здравей! - поздрави го момичето.
- Здравей! - отговори Камен.
- Искаш ли да те почерпя? Виж какви красиви бонбони имам! - предложи момичето и разтвори шепата си.
- А, не! - веднага му отвърна Камен. - Мама не ми дава да вземам нищо от непознати! - и забърза към дома си.
- Чакай де, чакай! Аз съм Лилия, от девети клас съм. Живея в същата посока. Заедно ще вървим! - каза кротко момичето, разгърна друг бонбон и го лапна.
- Ти как се казваш? В кой клас си? - попита Лилия вървешком.
- Камен се казвам и съм в четвърти клас.
- Хайде, вземи, не ми отказвай! - отправи за втори път поканата си Лилия.- Много са хубави, ще видиш.
След толкова настоявания на Камен му беше неудобно да откаже. И той си взе един бонбон. Сложи го в устата си и го засмука. Изведнъж се почувства олекнал. Развесели се. Идваше му да литне.
- Я, то наистина е много хубаво - засмя се Камен и погледна Лилия с големите си тъмни очи. - Благодаря ти.
На другата сутрин Камен - бодър и весел - отново беше в училището. В междучасието влезе в тоалетната и там видя три момчета, скупчени на едно място. Те се смееха високо, някак си неестествено и си подаваха нещо като хартийка, върху която имаше бял прах. Навеждаха се и смъркаха от него шумно.
- Хей, дребен! - обърна се към Камен високото, тънко като вейка момче, чийто мустачки бяха едва що поникнали над горната устна.
- Да го накараме да опита, а, Дългуч? - погледна към него дебел, едър дангалак, чийто дънки бяха видимо отеснели и рискуваха всеки момент да се спукат по шевовете.
- Д-д-д-дай му, д-д-д-дай му, Дебел! - записука дребен тийнейджър с черни, сплъстени къдрави коси.
- Какво е това? - уплаши се момчето.
- Нещо, от което ще станеш по-силен, по-смел! - смееше се Дългуча.
- А, не! Не искам! Аз и сега съм силен! - отказа им Камен и понечи да излезе.
- Кой, ти ли си силен? - застана на пътя му Дългуча. - Я ела да те видим!
И той хвана Камен за врата, наведе главата му надолу и натика носа му в бялата смес.
- Х-х-х-хайде, дишай! - запелтечи Къдравия.
- Опитай, опитай! - настояваше Дългуча
- Нищо няма да ти стане, ще видиш! - смееше се Дебелия.
Камен се задушаваше и без да иска смръкна от непознатия прах, даже го близна с език. Беше нещо сладникаво, нещо с неопределен вкус.
- Видя ли? - захилиха се момчетата. - Не е толкова страшно! Хайде, бягай сега, а ако искаш и друг път - тук ще ни намериш.
- Наистина ли ще стана по-силен? - попита Камен, когато се поуспокои. - Защото искам да победя Атагорд Чудовището.
- О, да! Разбира се, че ще я победиш! - спогледаха се подигравателно тримата и прихнаха.

НЕЩО СТАВА С КАМЕН. ТОЙ СТОВАРВА ЮМРУК ВЪРХУ ГЪРБА НА АНГЕЛ И СЕ ОПЪЛЧВА СРЕЩУ СЪУЧЕНИЦИТЕ СИ.

Когато удари звънецът и часът започна, Камен се почувства някак си особено. Нещо странно ставаше с него, непозната сила се плъзна по краката, по снагата, по ръцете му: изкачи се в главата му. Неподозирана смелост напираше в тялото му. Въртеше се назад-напред на чина си, смееше се на глас без причина и пречеше на съучениците си да слушат урока.
В един момент вдигна ръка и стовари юмрук върху гърба на Ангел, който седеше на предния чин. Ангел изпищя, обърна се и се разплака. Настана паника в класа. Всички се разкрещяха, уплашени от постъпката на Камен. Учителката не можеше да ги усмири.
- Хайде де, елате, елате! - перчеше се срещу всички Камен и стискаше юмруци. - Аз ще ви надвия всичките! Аз съм най-силният, най-силният!
- Камене, какво става с теб? - доближи го госпожа Младенова. - Ти си едно от най-кротките и умни деца в класа. Защо постъпваш така? - и понечи да го погали по главата.
- Не ме пипайте! Аз и Вас мога да победя! - дръпна се назад момчето.
Децата застанаха плътно едно до друго. Срещу тях Камен пристъпваше сам. Настръхнали за бой, всички стискаха юмручетата си.
Звънецът сложи край на скандала. Учениците, объркани от случилото се хукнаха навън. Камен остана сам в стаята. Поразходи се из нея и изведнъж започна да се смее. После пък му стана тъжно. Похлупи глава върху чина и се разрида. Когато се поуспокои, в главата и сърцето си усети бяло петно и от него се почувства празен. Загледа се в една точка на прозореца и дълго стоя така.
А от ъгъла, ухилена и доволна, го наблюдаваше Атагорд.
В този миг в стаята нахлуха Дългуча, Къдравия и Дебелия.
- Хей, дребен, какво си се умърлушил? - развикаха се те.
Камен им се зарадва.
- Ами… сбих се с един от нашия клас.
- Не се вкисвай! - тупна го по гърба Дългуча. - Ей това ще ти оправи настроението.
- Какво е това? - гледаше неразбиращо кръглата таблетка Камен.
- Вз-з-з-земи, вземи - добави Къдравия, като заекваше. - Т-т-т-това, това е… х-х-х-хапчето на щ-щ-щ- щастието!
Камен сложи таблетката в устата си. Не след дълго настроението му се промени. Разсмя се и заподскача върху чиновете. Същото направиха и другите. Те ритаха и чупеха всичко, което се изпречи пред очите им. Разместиха катедрата, Дебелия дори избута един от чиновете в коридора. Когато се налудуваха, побягнаха извън училището.

СТРАННИЯТ СЪН НА КАМЕН И СРЕЩАТА МУ С ЧУДОВИЩЕТО

През нощта момчето беше неспокойно и дълго не можеше да заспи. Когато най-после затвори очи и се унесе в сън, някой връхлетя върху него, сграбчи го и го понесе надолу, надолу към някаква безкрайна бездна.
Камен не можеше да осъзнае какво става. Кой, защо и къде иска да го запрати?
- Хо-хо-хо! - разнесе се страховит глас около него.
Момчето усети как дълги пръсти притискат главата и гърдите му. Не можеше да диша.
- Оле-ле-е-е-е-е ! Задушавам се! Нямам въздух! - крещеше Камен. - Коя си? Какво искаш от мен?
- Хо-хо-хо! - гърмеше гласът в празното пространство.
В миг Атагорд захвърли детето в мрачен ъгъл, изпълнен с отпадъци, с празни бутилки от алкохол, със спринцовки и парцали. Върху пода лежаха полумъртви хора - деца и възрастни. Между тях се разхождаха огромни плъхове, хлебарки и паяци.
- Не, не! Не искам тук! Не иска-а-а-а-м! - плачеше Камен.
- Как да не искаш? Ти сам пожела всичко това! Хо-хо-хо! - смееше се Атагорд - Хайде! Днес можеш да се връщаш, но скоро пак ще си тук!
И Камен почувства как се изстрелва нагоре. Ушите му изпукаха. Стресна се и се събуди от сън.
Дълго време му трябваше, за да дойде на себе си.

ЛИДИЯ И КАМЕН НЕ ЗНАЯТ КАКВО ВЪРШАТ ПОД ВЪЗДЕЙСТВИЕТО НА КОВАРНИТЕ БОНБОНИ

Сутринта Камен се облече бавно и тръгна към училището.
Два дена никой не говори с него. Отначало той си помисли, че се страхуват от силата му, но после разбра, че му се сърдят.
На връщане към дома, настигна Лилия - момичето с бонбоните.
- Здравей! - поздрави я той.
- Здравей! Ти кой си? - погледна го Лилия със замъглен поглед и все идно не го виждаше.
- Ами аз съм Камен, не ме ли позна? Дето ме черпи с бонбони. Имаш ли още?
- Имам, разбира се! - и Лилия услужливо, с бавни движения извади от джоба на якето си шепа шарени бонбони.
- Вземи си повече! - каза тя и Камен сложи този път в устата си няколко бонбона. Изяде ги и скоро напълно забрави съучениците си. Започна да бърбори несвързано. Развеселиха се и двамата и без причина се смееха на глас.
- Я, гледай тази каква смешна шапка има на главата си! - сочеше Камен с пръст минаващите покрай тях жени.
- Ей, пъзльо, я ела насам! - подвикваше той на невинно крачещите по улицата деца.
Бяха седнали на тротоара. Камен даже се изтягаше върху каменните плочи.
Хората ги гледаха учудено, клатеха глави и ги съжаляваха.
По едно време на Лилия й доскуча и тупна Камен по коляното:
- Хайде да си тръгваме!
- Чакай де-е-е-е-е, още малко-о-о-о! - хленчеше Камен.
Момичето го хвана за лакътя и го изправи.
Двамата се затътриха по улицата.

КОШМАРНИЯТ СЪН СЕ ПОВТАРЯ. АТАГОРД ОТНОВО Е ОТВЛЯКЛА КАМЕН В СТРАШНОТО СИ СКРИВАЛИЩЕ.

Вечерта, още щом се мушна под завивките, Камен засънува същия кошмарен сън. Усети как ония здрави клещи го скопчват. Той се дърпаше, риташе, опитваше се да се освободи, но така и не успяваше.
- Хо-хо-хо! - смееше се гласът. - Не се дърпай! Ела-а-а-а… ела-а-а-а… Ето… Сега ще взема от твоя мозък! И от сетивата ти! Нищо да не чувстваш! Нищо да не помниш! Нищо-о-о-о…. Хо-хо-хо!
Камен се свиваше на кълбо от болка, извиваше тяло да се изтръгне от железните прегръдки на Атагорд, но не можеше и не можеше…
Този път тя го захвърли в гъста и воняща тиня. Той пльосна в нея и устата му се напълни с лепкавата, черна течност. Усети, че се дави. Протягаше ръце нагоре и едва успяваше да извика:
- Помощ! Помо-о-о-о-щ!
Надвесена над него, озъбена и рошава, се кикотеше Атагорд.

МОМЧЕТО СЕ ЧУВСТВА ЗЛЕ И НЕ РАЗБИРА, ЧЕ КОВАРНИТЕ БОНБОНИ И ПРАХЧЕТА СА ПРИЧИНА ЗА ТОВА.

Камен се пробуди целият в пот. Главата му се пръскаше от болка. Стана, поразходи се из стаята и се замисли: „Какво става с мен? Никога не съм бил такъв. Разбирах се с всички. А сега… всички ме мразят. И толкова двойки…”
Извади учебниците си и седна край масата. Опита се да подготви домашните си, да научи урока си, но нищо не можеше да запомни. Ядоса се, накъса тетрадката и учебника си и ги захвърли на пода. После му домъчня. Беше му тъжно за нещо - за какво - и той не знаеше. Сълзите сами се стичаха от очите му.
Така, без домашно и с ненаучен урок Камен отиде на училище. През цялото време се притаяваше на чина и трепереше от страх да не го изпитат. „Трябва ми сила, трябва да съм по-смел!” - помисли си момчето и с нетърпение чакаше да бие звънецът.
През междучасието хукна към тоалетната. Там, както и очакваше, завари Дългуча, Къдравия и Дебелия.
- Ами-и-и… такова… Имате ли от оня прах, дето се става по-силен и по-смел? - запристъпва от крак на крак Камен.
- Ти как мислиш? То е ясно, че имаме! - спогледаха се тримата.
- А имаш ли мангизи? - попита Дългуча и поприведе високото си тяло над момчето.
- Какво? - не разбра то.
- М-м-м-ангизи, пари! Ти да не м-м-м-ислиш, че това идва от въздуха? К-к-к-купува се! - изтананика с мутиращия си пубертетски глас Къдравия.
- Хайде, бъркай се! - сръга го в корема Дебелия.
- Аз… нямам пари ! Но… ето, ето, часовника ми. Нов е. Купиха ми го за рождения ден.
Тримата заразглеждаха с интерес придобивката. Накрая Дългуча каза:
- Става. Ще изкараме няколко кинти от него!
Дебелия подаде на момчето пакетче прах и докато то, обърнато с гръб смъркаше, тримата изчезнаха.
От този ден Камен стана още по-неузнаваем. Той постоянно търсеше и намираше повод да се сбие със съучениците си, отговаряше на учителите. Госпожа Младенова му говореше, съветваше го: после го пращаше при директора на училището.
- Защо се държиш така, Камене? - питаха го и двамата.- Има ли причина за това? Вкъщи всичко наред ли е?
- Наред е! - отговаряше Камен.
- Кажи на майка си или на татко си утре да дойдат в училище! - поръчваха те.
Майката пристигаше в училището разтревожена. Разговаряше дълго с госпожа Младенова и с директора и разплакана си тръгваше. Вкъщи, след такива срещи тя дълго се караше на Камен, сочеше двойките в бележника му и се заканваше да го лиши от телевизия, от дневни пари, от игра на улицата.
Но нищо не помагаше. Състоянието на Камен все повече се влошаваше. Ту избухваше в смях, ту се разплакваше неудържимо. Стана му навик да си говори сам на глас. Често му беше тежко и тъжно. Зениците му се разширяваха, а погледът му блуждаеше, гледаше, а не виждаше нищо. Главата го заболяваше до пръсване, гадеше му се, не можеше вече да се храни. Цялата мъка на света се събираше в детското му сърце.

ЕДНА ВЕЧЕР В СЪНЯ НА КАМЕН СЕ СЛУЧВА НЕЩО ПО-РАЗЛИЧНО. ТОЙ НАУЧАВА КОЯ Е АТАГОРД АЛИС АТАНРЕЧ И СЕ СРЕЩА С РЕЙНДЖЪРИТЕ ОТ АРМИЯТА „БЕЛИТЕ СИЛИ”.

Една вече нещо в съня му се промени. Атагорд Алис Атанреч отново се появи. Отново го повлече с шеметна скорост надолу, надолу към нищото.
- Остави ме, остави ме, къде ме водиш? - дърпаше се Камен, но черното рогато същество разцепи въздуха с нахалния си глас:
- Хо-хо-хо! Ти си свършен! Ти си вече отписан от белия свят!
- Как така отписан? - не разбираше Камен. - Коя си ти? Коя си?
- Хо-хо-хо! Видя ли, че те победих? Никой не е по-силен от мен! Нико-о-о-о-й …
В този момент до ушите на малкия нещастник достигнаха непознати гласове. Десетки, десетки дребни, бели същества летяха в пространството и се насочваха право към тях.
- Не я слушай, не я слуша-а-а-а-й! - викаха му те. - Не я ли позна? Това е Чудовището Атагорд Алис Атанреч! Прочети обратно името й и ще разбереш коя е! Атагорд Алис Атанреч е…. Черната Сила Дрогата! Дръж се, дръж се! Ние сме рейнджъри от Армията на „Белите сили”. Ще те спасим! Хей, Атагорд Алис Атанреч… ето ти… ето ти-и-и-и !
И въздухът засвистя от блясъка на шпаги и мечове, от викове и писъци. В миг Камен се видя освободен от Атагорд и стремглаво започна да се върти около себе си и да се издига нагоре, нагоре. Задъхваше се, задушаваше се и когато вече не можеше да диша, изведнъж се стресна и се събуди. Седна на леглото изпотен и изплашен. И горко заплака.

СЪСТОЯНИЕТО НА МАЛКИЯ НЕЩАСТНИК СТАВА КРИТИЧНО. УЧИТЕЛКАТА, МЕДИЦИНСКАТА СЕСТРА И ПСИХОЛОЖКАТА РАЗКРИВАТ ПРИЧИНАТА И СЕ ЗАЕМАТ ДА МУ ПОМОГНАТ.

Сутринта отиде на училище разстроен. Мълчалив и омърлушен, нищо не чу от урока по български език. Догади му се и той едва успя да вдигне ръка:
- Може ли до тоалетната?
- Госпожо, на Камен му е лошо - обади се Илко, който седеше на един чин с него.
- Придружи го! - каза с разтревожен поглед госпожа Младенова. - И вървете до медицинския кабинет!
Камен повърна в тоалетната и Илко го заведе при медицинската сестра.
- Охо! Какво става с тебе, момче? - погледна го тя. - Това ми прилича… Нима … Нима вземаш… Не, не! Не може да бъде! Хайде, изпий това!
И тя подаде на Камен чаша с някаква течност.
На следващия ден в час по пеене на вратата се почука и в класната стая влезе психоложката на училището. Тя поздрави и отиде до катедрата. Пошушнаха си нещо с учителката и след малко госпожя Младенова каза:
- Камене, иди с госпожица Добринова до кабинета й да вземеш един списък!
- Защо пък аз? - измрънка недоволен Камен, но все пак последва психоложката.
Когато влязоха в кабинета, тя посочи облицованото с кадифе кресло.
- Седни! Чувствай се удобно!
Момчето потъна в уютното, меко кресло. Психоложката се разрови в някакви папки и заговори:
- Дядо ми беше писател. Имаше си кабинет, но в него никой не биваше да влиза, за да не му пречи да пише. Аз бях любопитно дете и веднъж, когато нямаше никой отворих вратата и влязох. Пред бюрото имаше такова меко, тъмнозелено кресло. Седнах в него и се почувствах голяма и мъдра. Стените бяха изпълнени със стелажи, а по тях - наредени книги, много книги. Бюрото също беше отрупано. Разтворих една книга и я заразглеждах. Бях още малка и нищо не разбирах от написаното, но си мечтаех някога всичко да изчета. Изведнъж, вратата се отвори и влезе дядо. Аз се изплаших и скочих на пода. Но той дойде при мен, сложи ръка на главата ми и с топъл глас каза:
- Ти обичаш книгите, нали?
- Да! - едва чуто отвърнах аз.
- Тогава всичко това е и твое! Винаги можеш да влизаш. И понеже си още малка, аз ще ти посочвам кои книги да четеш в началото.
Така кабинетът на дядо стана за мен най-любимото място. Имах ли възможност, оставаше ли ми свободно време, аз се затварях там и потъвах в тайнствения свят на книгите.
Госпожица Добринова млъкна за секунда и се обърна към Камен:
- А ти… имаш ли си любимо място, къде обичаш да ходиш? Какво харесваш да правиш най-много?
- Аз ли … ами-и-и-и… аз… Аз обичам да гледам тенис - наведе глава срамежливо момчето.
- Тенис ли? - светнаха очите на психоложката. - Ами че това е чудесно! А играл ли си някога?
- Не, не! Не съм играл - поклати глава отрицателно Камен. - Но когато дават по телевизията мач, не изпускам нито един. Знам имената на всички големи майстори на тениса - разпали се той.
- А защо не играеш тенис с близките си, с татко си например?
- О, татко и мама… Тях не ги виждам цял ден. Връщат се късно вечерта от работа, когато аз вече спя.
- Ясно! Знаеш ли какво - хвана ръката му психоложката. - Познавам едно момче от това училище, което е много добър тенисист. Ще те запозная с него и той ще те научи. Искаш ли?
- Наистина ли? - скочи от мястото си Камен.
- Разбира се! В петък, в два часа ще те чака във физкултурния салон. Става ли?
- Добре! - тръгна към вратата Камен, но се сети и попита:
- А списъка?
Психоложката подаде сгънат случаен лист на Камен и той излезе от кабинета. Щастлива усмивка озари лицето на младата жена.

СРЕЩАТА НА МОМЧЕТО С КРАСИМИР. ИГРАТА НА ТЕНИС Е ОСУЕТЕНА ОТ ДЪЛГУЧА, КЪДРАВИЯ И ДЕБЕЛИЯ.

В петък Камен излезе от дома си и се запъти към физкултурния салон на училището. Отдалеч в двора забеляза Дългуча, Къдравия и Дебелия. Този път не искаше да ги среща и се опита да мине покрай тях незабелязано.
- Е, хей, дребен! - подвикна му Дългуча, тъкмо когото беше на ъгъла на сградата. - Я ела насам!
Камен се върна, отиде при тях с нежелание и каза:
- Имам работа !
- И откога започна да работиш без нас? - скръсти ръце Дългуча.
- Да му извия ли врата, Дългуч? - стисна с два пръста врата на Камен Дебелия.
- После ще дойда, обещавам! - беше готов да се разплаче Камен.
- Пусни го! - нареди Дългуча. - Не дойдеш ли, знаеш какво те чака.
Момчето нетърпеливо се отскубна от пръстите на Дебелия и затича към салона.
Там вече го чакаше симпатично, белолико, със сини очи и стройна фигура момче, по-голямо от него.
- Здравей! - поздрави то. - Аз съм Красимир. А ти сигурно си Камен. Госпожица Добринова - психоложката ми каза, че искаш да се научиш да играеш тенис на маса.
- Да! Много искам!
- Ами-и-и… тогава да започваме! Гледай сега! Хилката се държи ей така….
И Красимир се зае да обяснява техниката на играта.
В началото Камен не улучваше масата. Топчето се завърташе и падаше някъде встрани на пода. Но постепенно започна да свиква.
- Като гледам по телевизията как бързо състезателите си подават топчето, струва ми се, че е много лесно! - смееше се Камен, когато изпускаше удар.
- Няма нищо лесно на този свят, Камене. Но когато човек го прави с желание, бързо научава всичко - засмя се приятелски Красимир.
В този момент в салона нахълтаха Дългуча, Къдравия и Дебелия.
- Аха! Ето каква работа си имал нашия приятел - приближи към тенис-масата Дългуча и грабна хилката от ръката на Камен.
- Да я счупя ли, Дългуч? - посегна към нея Дебелия.
- И т-т-т-опчето, и топчето! - изписка Къдравия.
Тримата отскубнаха мрежата, обърнаха тенис-масата. Накрая Дългуча сграбчи Камен за врата и го избута навън от салона.
- Това са игри за мамини синчета. Ти нали искаш да си мъж, да си силен? - говореше му наставнически Дългуча.
- Искам! - смънка Камен.
- Ама…. ти не знаеш колко е приятно да играеш тенис! Това е велика игра! - говореше Камен, като смъркаше от праха.
След половин час момчето вече не си спомняше за тениса.

КАМЕН ПРИПАДА. ОТНАСЯТ ГО В „БЪРЗА ПОМОЩ”. АТАГОРД ЧУДОВИЩЕТО ПРОТРИВА ДОВОЛНО РЪЦЕ. МАЙКАТА Е ПОТРЕСЕНА.

Един ден Камен падна на улицата, една жена го вдигна на ръце и повика „Бърза помощ”
- Лошо му е станало на детето - каза тя на доктора. - Много ги претоварват тези деца в училище с уроци, как няма да припадат?
Когато и майката пристигна в болницата изплашена и разплакана, лекарят я накара да седне, погледна я разтревожено и каза:
- Вашият син… Вашият син взема Дрога! Зависим е от нея, разстройва го и го убива бавно.
- Как? Моят син? Дрога? Моят син ли? Как така? Как се е случило? Кога? Защо? Не, не! Не мога да повярвам! Не мога! Толкова сме го пазили. Толкова се грижим всичко да има. Моят син… моят син … - повтаряше несвързано тя и ридаеше неутешимо.
От ъгъла на стаята, зад треперещото тяло на Камен се подаваше озъбеното лице на Чудовището. То се усмихваше злорадо и си шепнеше: „Силен бил, смел бил! Видяхте ли какво направих от него? Жив труп! Ще ме заплашва той мене! Мене - Атагорд Алис Атанреч!”
- Момчето е още малко. Организмът му е млад. Ако се вземат мерки, ще се излекува! - говореше лекарят на майката.
- Хо-хо-хо! - смееше се безгласно Атагорд. - Ще се отърве от мене! Никога!
- Детето ми! Детето ми! - прегръщаше майката сина си. - Аз съм виновна! Аз съм виновна! Как не съм разбрала по-рано? Как не съм усетила по-навреме? Откъде можех да предположа, че точно на нас ще се случи?… Ето, това е Дрогата, моето дете! - галеше го по главата майката. - Тя е опасна, много опасна! Тя приема и различни образи, затова не си могъл в началото да я разпознаеш и усетиш.
- Как така различни образи, мамо? - питаше момчето.
- Ами, ето, на! Веднъж се е превърнала в бял прах, втори път е приела образа на красив, шарен бонбон. Друг път може да се превърне в течност и чрез инжекция да се вмъкне в кръвта, в тялото на деца и възрастни. Може да изглежда и като обикновена цигара.
- Появява се и като Атагорд Алис Атанреч, нали, мамо? - додаде Камен.
- Какво? - учуди се майката.
- Ами… тази … от сънищата ми.
И Камен разказа всичко на майка си.
- Виждаш ли, момчето ми! Така тя изпълнява пъкления си план да ни убива бавно и мъчително и само тя, лоша и зла, да властва над света.
- Но рейнджърите от армията „Белите сили” са по-силни от нея. И по-многобройни. Те ще я победят, нали, мамо?
- Разбира се, детето ми!
- Мамо … Ако знаеш колко зле се чувствах. Отначало уж ми ставаше добре, но после, после всичко ме болеше. Ушите ми пищяха. Сърцето ми биеше силно, ръцете и краката ми трепереха.
- Не бой се, детето ми! Вече няма да си сам!

КРАСИМИР СЕ ОБАЖДА ПО ТЕЛЕФОНА И ПРЕДЛАГА НА КАМЕН ОТНОВО ДА ИГРАЯТ ТЕНИС. НЕОЧАКВАНО МОМЧЕТО НАБИРА СМЕЛОСТ И ОТКАЗВА ДА ОТИДЕ С ДЪЛГУЧА, КЪДРАВИЯ И ДЕБЕЛИЯ.

Един ден телефонът в дома на Камен звънна. Той вдигна слушалката и отсреща се чу приятен момчешки глас. Позна го. Беше Красимир.
- Камене, искаш ли да поиграем малко тенис? Ще те чакам отново в салона след час. Става ли?
Камен се развълнува. От радост гласът му трепереше.
- Да! Да! - почти извика той. - Идвам!
Когато се видяха, Камен попита:
- Не ми ли се сърдиш?
- Не, защо да ти се сърдя, нямаш вина. Сдружил си се с лоша компания. А си добро момче.
- Откъде знаеш? - погледна го учудено Камен.
- Ами… То си личи. Очите ти са тъжни. Сигурно си самотен. Търсил си компания и си се хванал с тия момчета. Навярно и те имат причина, за да вземат наркотик. Или просто не знаят какво да правят в свободното си време. А човек трябва да върши полезни неща - да спортува, да ходи на театър, да рисува, да свири, да танцува, да се занимава с компютри… Кой знае - може да се окаже, че умее да върши отлично и с желание нещо, за което не е подозирал! Само че трябва да е силен, да го желае с цялата си душа.
В това време вратата се отвори и в салона бавно и демонстративно влязоха Дългуча, Къдравия и Дебелия.
- Охо! - развика се още отдалеч Дългуча с ръце в джобовете. - Какво ми виждат очите? Нашият приятел е отново с маминото синче.
- Хайде, тръгвай с нас! - посочи с глава вратата Дебелия и хвана за лакътя жертвата си.
Изведнъж Камен набра смелост и се издърпа:
- Не!
- Какво? - не вярваше на очите си Дългуча.
- Няма да дойда! Харесва ми да играя тенис и няма да тръгна с вас. И да не сте посмели да пипате масата и хилките!
Тримата стояха с отворени уста. Очите им се разшириха от учудване. Никой не проговаряше.
По едно време Красимир наруши настъпилата тишина:
- Момчета, не искате ли да играем заедно? Има хилки и топчета за всички?
- Хайде, ще видите колко е интересно! - подкрепи го зарадван Камен.
- А-а-а-ами да опитаме! - каза нерешително Къдравия, но Дългуча го сръга в ребрата.
- Да се махаме оттук! - заповяда сърдито той и тримата напуснаха залата.

КАМЕН ЗАВЕЖДА ЛИЛИЯ ВЪВ ФИЗКУЛТУРНИЯ САЛОН. ПОМАГА Й И ТЯ ДА СЕ ОТКАЖЕ ОТ КОВАРНИТЕ БОНБОНИ.

И днес Камен се беше запътил към физкултурния салон. Срещу него вървеше Лилия.
- Хайде с мен! - хвана я за ръка момчето.
- Чакай, къде? - не разбираше тя.
- Ще те заведа на едно интересно място! Хайде, ще те хареса!
След малко, вече в салона, Камен се провикна към Красимир:
- Водя ти нов състезател. Това е Лилия.
Обърканата Лилия съвсем се смути. Срещу нея стоеше един от най-добрите ученици в горния курс на училището. Беше го виждала само отдалеч. Красимир й подаде ръка и се засмя:
- Браво, Камене! Ти си добър приятел!
- Ще я научим ли да играе тенис? - попита Камен.
- А тя иска ли? - погледна Красимир към момичето.
- Ами… Ще опитам! - срамежливо отвърна Лилия.
- Да започваме! - раздаде хилките Красимир.

ИЗНЕНАДВАЩО ДЪЛГУЧА, КЪДРАВИЯ И ДЕБЕЛИЯ ПРОЯВЯВАТ ИНТЕРЕС КЪМ ТЕНИСА И СЕ ПРИСЛАМЧВАТ КЪМ ИГРАТА.

Тъкмо играта потръгна, в салона пак влязоха Дългуча, Къдравия и Дебелия.
- А-а-а-а… не! Пак ли? Няма да стане! Няма да дойда! - тръгна към тях Камен.
- Споко, дребен! - отстрани го от пътя си Дългуча. - Не идваме за това! Хайде, играйте! Ние ще погледаме.
- Камене, Лилия, продължаваме! - каза Красимир.
Топчето отново затупка по тенис-масата. Дългуча, Къдравия и Дебелия седяха, подпрени на един шкаф с ръце в джобовете и следяха пътя на бялото топче.
Красимир забеляза интереса им и в един миг нарочно запрати кръгчето към тях. Къдравия го хвана и приближи масата:
- М-м-м-може ли и аз да о-о-о-питам?
Красимир стрелна с доволен поглед Камен и весело извика:
- Може!
Играта отново започна. Лека-полека, стеснително и срамежливо към играчите се присламчиха и Дългуча, и Дебелия. Те несръчно поеха оставените на пода за тях хилки и топчета и несигурно направиха първите си удари.
Малко по-късно Красимир гледаше увлечените в играта момчета и сърцето му радостно биеше. Не можеше да повярва, че това бяха същите ония зли, клатушкащи се зомбита, готови за скандал и бой.

ЦЯЛОТО НАСЕЛЕНИЕ ОТ СЕЛИЩЕТО НА ДЕСЕТАТА ЗЕМЯ СЕ НАДИГА СРЕЩУ АТАГОРД. НАХВЪРЛЯТ СЕ ВЪРХУ НЕЯ И Я УНИЩОЖАВАТ.

А в селището на Десета земя цареше оживление. Събираха се родители, учители, лекари, психолози, педагогически съветници, деца. Открито и без страх те започнаха да говорят срещу Страшилището.
В една слънчева утрин цялото население беше на площада. Атагорд надничаше иззад един ъгъл и надаваше ухо да чуе какво си говорят. Първа се качи на трибуната психоложката - госпожица Добринова. Тя говори нещо пред микрофона и накрая извика:
- С общи усилия ще я победим!
И изведнъж мощният и силен глас на мнозинството гръмна:
- Ще я победим!
След психоложката твърдо и уверено закрачи към микрофона госпожа Младенова. След нея - майката на Камен. Те също вдигнаха ръце във въздуха и се заканиха:
- С общи усилия ще я победим, нали?
- Ще я победим! - проехтя отново просторът.
Атагорд слушаше зад ъгъла и нещо за първи път я смути: „Бре, тия хора май не се шегуват!” - помисли си тя.
Изредиха се да говорят лекари, медицински сестри, директори. Качи се и Красимир. Със силни ръкопляскания бяха посрещнати „Белите сили”. Когато на сцената се появиха Камен, Лилия, Дългуча, Къдравия и Дебелия, Атагорд направо зяпна от удивление:
„ Я-я-я-я - изръмжа тя. - Тия дребосъци… Какво правят и те тук? Нали… нали ги бях отписала от белия свят!”
Гледаше Атагорд и не вярваше на очите си. Изплашена и паникьосана тя започна да се върти в кръг и да си повтаря: „Свършено е с мен! Свършено е с мен!” И вместо да избяга и да се скрие, тя без да иска се показа иззад ъгъла.
- Ето я! Ето я! - пръв я забеляза Камен.
Хората се обърнаха към нея, най-напред уплашени от страшния й вид, няколко минути не мърдаха.
- Смърт на тази убийца на деца! - окопити се майката на Камен и всички се втурнаха към Чудовището.
Не след дълго по земята останаха да се въргалят само люспи, слуз и дългите нокти на Чудовището.
Така селището се отърва от Атагорд Алис Атанреч - Черната Сила Дрогата.
И заживяха хората мирно и щастливо.