Гергина Давидова

Лятото беше много щедро на слънце, а по обяд вече бързахме към чешмата на „Царевец”, за да утолим жаждата си и да се разхладим със студена водица.
Въпреки бащината заръка, аз пак бях завила въжето на порасналото ни теле около кръста си и го теглех към „Лозенски дол”.
Бързах за бостана - нали бях пъдарка на дините, които „старателно” преглеждах и обръщах. В единия край на мястото - срещу метлите - татко скова висок чардак от здрави и прави греди. Сложи му широк покрив за сянка. И дървена стълба ми скова, по която се изкачвах. Хем бях високо от змиите, които се появяваха от време на време. Каква ветровина ставаше, пък и от там бостана ми беше като на длан.
Мама ми подари и един звънец хлопатар. Закачих си го на един греден пирон и долитаха ли врани или свраки, удряха звънеца. Те бяха най-върлите душмани на дините - направят дупка, заврат си човките вътре, утолят си жаждата и отиват други да опитат. А дините загниват, вкисват и трябва да се изхвърлят.
Това беше моята работа - четях си книжки, въргалях се на опанджака и „пазех”. Всичко вървеше добре. Но когато дойде време да си избера узряла диня, стана лошо - не ги познавах зрелите.
Откъснех голяма диня, а вътре рян зелена. Опитвах по-малка, беше още по-зелена и аз ги изнасях и черпех Събчо, за да порасте. Нали татко искаше за есента да го впряга - бразда ще кара. А как ми се ядяха дини! Пъпешите са лесни - зажълтее, вика те с аромата си и ти отиваш наготово, а дините…
Без много да му мисля, взех идеята от враните и свраките. Извадих ножката, която баба ми подари, когато станах пъдарка, и тръгнах из бостана.
Надупчвам динята, вадя парченце и - ако е зряла, я откъсвам и се гощавам, ако е зелена, я обръщам с дупката надолу, или я нося на Събчо.
Днес така, утре така и големите и средни дини изчезнаха, захвърлях ги в гръстите на комшията, защото замирисаха.
Така ги „проверявах” всеки ден.
Започнаха да мe хвалят, че телето станало вол, но никой не ме попита ни веднъж с какво го храня. След вечеря започвахме игра в двора. Играех с децата, но минех ли покрай Събчо, подавах ръка, почесвах го между рогата, а той фучеше и клатеше глава. Татко наблюдаваше тази уж невинна игра и подвикваше недоволен:
- Не така!… Ще го научиш да боде и ти първа ще изревеш.
Слушах опасенията на татко и не можех да си представя, че моето любимо теленце ще стане лош вол.
Харесваха ми игрите му из двора. Завиждах на силата му, а той: скърши опашка, рита във въздуха и полита като бяла хала. „Сложете капистра на този бесняк, че ще ми изгази градината” - караше се мама, но идеше ли до него, прегръщаше го и го целуваше по вечно влажната муцунка. На сутринта пак поемахме пътя към бостана. Случваше се кака да идва да ме посети, но тъй като знаех за гостуването й, изчиствах всичко. Набирахме с нея две торби с пъпеши и вечер се прибирахме доволни.
И тази неделя сестра ми щеше да дойде. Изхвърлих още вчера развалените и продупчени дини и денят свърши с песни на чардака. Тръгнахме за село. Сестра ми носеше два огромни ароматни пъпеша в една плетена чанта, а с другата ръка водеше вола. Аз носех книжките, които бях прочела през седмицата, и подскачах ту от едната, ту от другата страна на Съби. Потупах любимеца си по рогата, после му задърпах опашката.
- Търсиш си белята - скара ми се кака.
Аз й се изплезих. Когато се обърнах да претичам пред вола, той завъртя глава и с единия рог закачи колана на роклята ми. Увиснах на носа му. Изплаших се и писнах. Изплаши се животното, неизпълнявало друг път подобен номер, и затова се помъчи да се отърве от мене. Само с още едно завъртане на главата си ме захвърли в гръстелника на Тракилиите. Коланчето се беше скъсало, иначе колко ли още щях да вися на муцуната му.
Сестра ми захвърли пъпешите в бурена, пусна поводите и дотича при мен. Първо провери дали не ме е промушил с рогата си, а после лекичко ме вдигна и изчисти от клечорака. Гърбът ме болеше лошо и аз треперех и плачех - за първи път познах силата му и опасността, която сама предизвиках.
През целия път се молех на кака да не казваме в къщи, но на портата ни посрещна татко и веднага разбра, че нещо се е случило.
- Как стана белята? - питаше ни той и гледаше ту кака, ту мен.
- Паднах…! - подсмърчах гузно.
- От чардака ли?
- Не, волът я метна в гръстите! - изповяда се как. - Аз я предупредих, а тя…
- Този път си се разминала леко, но разбери, че с вол шега не бива - грижовно говореше татко, видял колко сме изплашени.
Мама набързо провери гърба ми. Наистина се отървах леко, само с няколко синини, но оттогава стоях по-далече от Събчо. Вечеряхме. Радвахме се и ни се услаждаха пъпешите, а татко ни обеща изненада за сутринта.
Утрото дойде ясно, весело, а и болката ми беше понамаляла.
- Чуйте сега! - радостно подхвана мама. - Изнасяйте тези чували в колата, че след закуска татко ви иска да го заведете на бостана за дини - издаде тайната тя.
„Ами сега?”, помислих си аз. Страхът ме сграбчи и всичко ме заболя. Превих се на две и ревнах.
- Гърбът ли те боли? - клекна до мене татко и се опита да ме успокои. - Ще карам бавно, не се бой, но без пъдаря дини не се берат - усмихваше ми се той.
„Ох, ако да знаеше как съм опазила дините, сърцето щеше да го заболи!” - мислех си аз и се чудех какво да измисля, за да не отидем на бостана. Та аз почти всички големи дини бях надупчила и изхвърлила.
Колата изтрополи и татко подвикна:
- Тръгваш ли ?
- А Веселанка? - питаше мама.
- Вие с нея разчистете мазата, че ще оставим дините на студено. Ние
хей сега ще ги наберем по хладно и ще си дойдем.
Така беше решил татко и ме чакаше. „Боже мили”! - втресе ме без треска.
Качих се до татко и тръгнахме, но през целия път се въртях като нажилена. „Защо не питах баба?” Тя разправяше на баба Тодора, че зрелите дини звънтят дебело, пращят, но как го прави, не разбрах. А милият ми баща караше бавно. Гледаше да заобикаля дупките по пътя, за да не ме друса колата. Жалеше ме той, па аз бях за бой.
Стигнахме. Татко разпрегна воловете и ги пайваниса да пасат на поляната. Аз се качих на чардака и наблюдавах със свито сърце какво ще прави. Той се зарадва като стопанин на вражетата, които като килим бяха закрили земята. Тръгна из бостана. Стъпваше внимателно покрай лъскавите динчета и завираше върховете на цървулите си под вражето, за да не нарани цвета, шумата, диничките. Разгръщаше с ръце шумата, заничаше и търсеше нещо, което само той си знаеше.
Обиколи веднъж, обиколи дваж, па сложи ръце на кръста и ме повика:
- Хей, пъдарке, я слез оттам!
„Стана тя, каквато стана” - мислех си аз и треперех посред лято. Спрях пред него и разпита започна:
- Тук, на това място, на това вреже, имаше четири големи дини и аз бях надписал с нокът имената на всички от семейството ни. Къде са?
Аз мълчах. Умирах от срам, не от страх.
- Там на пътечката бях белязал други дини с номера и стигаха до тридесет и две. Къде са?
Аз пак мълчах.
- Със сестра си късахте ли дини?
Аз отново мълчах и подсмърчах.
- Кой обра дините? Какво си вардила? Продумай - разтърси ме за раменете татко.
Въпросите валяха и ме шибаха в сърцето. Познавах баща си и разбрах - повече не можах да мълча. Въртях ръба на рокличката си с пръсти и се опитвах да изляза чиста под греха си.
- То… прелитаха врани, свраки - мънках аз.
- Свраки ли? - изпъна се татко и ме изгледа така, че косата ми настръхна. Изведнъж разбрах, че ще направя нов грях, и се ядосах на себе си. Намерих сили, изправих се и погледнах татко в очите. Бузите ми горяха от срам, ръцете ми се изпотиха, но си признах всичко:
- Аз ги дупчех, търсих зряла, но не ги улучвах, затова ги давах на Събчо или ги хвърлях в гръстите.
Олекна ми! Стоях спокойна и чаках заслуженото си наказание. Татко нищо не ми каза. Само плю встрани, стрелна ме с очи и впрегна воловете. Без да ме повика, без да ме почака, подкара добичетата. Подтичвах боса след стърчишката, та облак се вдигаше след мен. Чак сега разбрах колко хубава бе сянката на чардака и как ме галеше усмивката на татко. За първи път мястото до татко беше празно. Той подсещаше воловете с остена да побързат и не се обърна ни веднъж към мен.
Не смеех да изостана от колата и пътя ми се видя страхотно дълъг. Когато ни посрещнаха вкъщи, се почудиха, че бързо се завръщаме. Татко им захвърли празните чували и заповяда.
- Тая пъдарка повече да не стъпва на бостана, докато не се научи да познава дините.
Наведох глава и като пребита едва влязох в къщи.
Много лета се минаха оттогаз, а аз все ходех пъдарка с баба и все я разпитвах:
- Кажи, бабице, по какво познаваш коя е зряла диня?
Баба свиваше палец до показалеца и чукаше и така се научих да ги познавам. Различавах дори впалена от зряла диня. Така две лета и баба ми върза пръст по дините, но …срамът не забравих.
Дойде ли лято, видя ли дини или мина покрай бостан, все се сещам за оная дълга стърчишка, която ме сочеше с единствения си пръст и сякаш чувам думите на татко:
- Тая пъдарка…
Така си е! Ако не би глава патила, не би се с опит сдобила.

гр.Червен бряг
19.08.2014 г.