Би могло да се приеме и като изненада, че появилият се наскоро “Дневник” на Борис Делчев предизвиква въобще някакъв коментар в нашето “ново време”. Повече от ясно стана вече, че “на този етап” книгите с истинско съдържание и етична стойност тотално биват изтиквани извън вниманието на обществото, заето най-вече със своето оцеляване, със задоволяването на първични нужди.
Сама по себе си литературата вече едва ли занимава дори и мнозина от доскоро “утвърдените” и уж, обичани от народа български писатели. Защото сега те по-скоро са отдадени на грижа за своите частноматериални или партийни интереси, отколкото на писането. Освен когато разобличават някой бивш – такъв или онакъв – свой колега или се наложи по един или друг повод да защитят все недоунищожения Пейо Яворов.
Така че си е направо за чудене как изведнъж се напечатаха такова множество от рецензии и коментари. Като ги прочете човек, обаче, веднага се убеждава, че в случая просто няма място за каквато и да било изненада. И че който се опита да подцени споменатите писатели, които още преди години Б. Делчев се е опитал да опише, той трябва непременно да бъде убеден, че е мислил прибързано, необосновано. Или, с други думи, да помълчи.
Защото отпечатаните във всички вестници за литература “интерпретации” и преценки са дело май все на “герои” от дневника, с истински или измислени имена. И ето ти го “конфликта” – почти като истински и толкова жалък, безполезен…
Защото в изящно изразените размисли на прогледналия някогашен комунист-фанатик Борис Делчев всичко е докрай ясно и точно. Но ако все пак се поражда впечатление за несъгласие, за една или друга форма на противопоставяне, то е по-скоро интимно, лично и много повече в сферата на духа и на морала, отколкото по отношение на имената и фактите, разтревожили мнозина. Като Радой Ралин, например, “прескачащия локвите Радой”, както го нарече неизменния за свое щастие и нещастие Иван Цанев.
Или пък като Любен Георгиев, описан като “професионален интригант и доносник, придворен на всички властници – вчерашни и утрешни”. Но той поне гордо и презрително мълчи. Защото пак сигурно отнякъде знае, че властниците още са, комай, едни и същи.
И се чуди тогава съвременният читател. Може и да не вярва на очите си. Но след като спре да “цъка” или преди да махне с ръка, сигурно ще се попита – а, бе, какво си е въобразявал още на времето този заблуден комунист и дребнав заяждач Борис Делчев? Не му ли е стигало, че живее, че го печатат, та взел да пише този свой дневник, да се прави на братя Гонкур, на Стендал или на Реноар! А уж бил и дипломат някакъв, в Париж! Че той още тогава ще да е станал за смях и съжаление на високопоставените “личности” и “творци” като Георги Караславов, Ст. Ц. Даскалов, Камен Калчев, Орлин Василев, Христо Радевски, Пантелей Зарев…
След тях и Георги Джагаров го е вземал “за мезе, после Любомир Левчев, че и Михаил Тошков напоследък… Но това, разбира се, са само бегли впечатления от прочита на борисделчевия дневник. Както и на част от отзивите за него.
И през ум не ми минава да се “задълбочавам”, да цитирам някого от познатите автори или пък, не дай Боже, да го обидя. Та аз и в тяхната Партия не съм членувал даже! Добре поне че както сега, така и преди 10 ноември не беше строго забранено да се чете и затова от старите вестници и списания знам, че Делчев наистина “всеотдайно” е служил на комунистическата идеология. И не един и двама “класови врагове” е разгромил в “Литературен фронт” през първите години след “победата”. Сред тях, за най-голямо съжаление и Йордан Ковачев, едно от най-чистите и светли имена в историята на българската словесност. И то така, че този дълбоко нравствен и трагично неподкупен поет, преводач, разказвач и драматург, председател на някогашния Съюз на българските писатели от провинцията, вече и съвсем не фигурира в последния “Речник по нова българска литература” /1994/. За срам на съставителите.
Впрочем, към участта на “унищожения” не прояви интерес преди около две години дори вече преименуваният и категорично разграничил себе си от някогашния писателски официоз “Литературен форум”. Тогавашният му главен редактор не намери за уместно да отпечата както злокобното “Отворено писмо до Йордан Ковачев” /“Литфронт”, № 5/3 октомври 1946/, така и отговора, който не е бил публикуван, а е адресиран лично до Борис Делчев.
Но май по онова време последният все още беше лансиран по-скоро като “антикомунист”. Е, сега вече може да е дошло времето и тези текстове да излязат на яве. Ще видим. Всеки вестник, разбира се, има свой собствен облик, своя “политика” и не е моя работа да я променям. Пък и не мога да го направя и затова само съжалявам…
А в случая може да се съжалява и за нещо още по-важно. За това, че и съставителката на “Дневник”-а Марияна Фъркова също е сметнала случая с двете писма за маловажен и го е отминала. И тя по свои си съображения вероятно. Подчертавам това не от каквато и да било себичност, а защото не мога да повярвам, че безспорно стриктният Борис Делчев е пропуснал да отбележи един толкова ключов факт – с оглед и на конкретните обстоятелства в литературния живот тогава, и на по-сетнешната си “еволюция” във възгледите. Ако пък го е скрил и от самия себе си, това още по-малко би му помогнало. Нещо повече – това би било сериозно основание и въобще да не му се вярва.
Защото, въпреки всичко, едва ли е почтено да се критикува и разобличава, когато знаеш, че си по-силен т.е. недосегаем. Или когато съвсем съзнателно, професионално се внушава, че ето с това, видите ли, вече се е казало всичко. Дотук, обаче, наистина не би могло сериозно и да се помисли, че Борис Делчев не е заслужил почтителността на своите днешни читатели и следовници. Поне съдейки от очевидното, от истинността на подбраните страници. И аз наистина му вярвам безрезервно. Даже му се възхищавам в очакване на продължението от неговия дневник. То вече не би било естествено да закъснее.
А дотогава нека всички да потърпим! Да не избързваме с отзивите си като оня, който “негонен бяга”! Чак като имаме пред очите си целия дневник от близо 13 000 ръкописни страници, заедно с всичко друго от личния архив на Борис Делчев, ще дойде времето да го “рецензираме”. Но тогава, всъщност, това вече може и да няма смисъл. Защото пълният текст на дневника и на останалите документи ще свидетелствува най-добре. Както за себе си, така и за самия Делчев.

Йордан Нанчев – ТРОЙНА ЕКСПЕРТИЗА