Георги Майоров

Втора година без Романьола Мирославова

Познавам поетесата Романьола Мирославова още от времето, когато пулсираше в стария ,,Пулс”. Нейното перо се простира в широк диапазон и сътвореното сякаш е инструментална пиеса. Не може да стои в клетка като илюстрацията ,,Клетка” на художника Томаш Бохуславски върху корицата на книгата й ,,Гнездо в душата” (2008).

Защото много странна психограма имат някои ,,зли духове”, за които да си роден творец, да обичаш и да те обичат е ,,цяло престъпление”. И творчеството на Романьола им изглежда ,,кисело”, като онова грозде, което лисицата не може да достигне. Затова тя извървя пътя си почти омагьосана от правени й ,,доброжелателни магии” над талантливото, сътворено с голяма любов и търпение.

А любовта според тях не е нищо друго освен грешница. Но ако прибавим епитета ,,божествена”, аз не мога да определя докъде стига поетесата. Защото

Безумно чудо прави любовта,
научена да пее и да страда.
Каква красива грешница.
Цветя
понякога отглежда даже в ада.

Така е, когато славееви трели лее хубостта и непрестанно заплашва грозното. А точно това ни казват новите й книги ,,Плашилото” (2014) и ,,Гарванов писък” (2015). Те ме провокираха отново да пребродя цялото й творчество. И отново установяваме, че е изпълнено с гама музикални инструменти.

На флейта докосва високия регистър на не овладените докрай трепети в първите си книги ,,Луна винеока”, ,,Грейнала дъга”, ,,Небесен дар”, ,,Вълшебница”, ,,Оковите на рая”.

На осем струнна лира изплита сонетните венци в ,,Криле на чучулига” с ,,надежда, светлина, една любов, / изплакана от непристорен зов”.

Но за разлика от гръцката, взема и европейска лира еднострунка, на която изтегля с лъка на душата си единствено нейната мъка и жалост, загърбени, но още живи в сърцето й.

Както в ,,Сестра на Христос” (1998) изповядва ,,грях и щастие”, вярност и лудост, та сякаш цялата книга е еднострунка ,,чакаща любов, нежност и свян”, които днес са библейска рядкост.

Проверила своите наклонности в широк лиричен диапазон - от нормалните стихове до небесната сфера на сонетните венци, също и в трудното творчество за деца, Романьола стига до късите разкази в ,,Каква я мислех, каква излезе”.

В нея с клавишите на пиано удря въздигането и паденията от човешкия до кучешкия живот в града, неочаквани нощни разговори, объркани ситуации в търговията със съвест чак до търсене на обеци и зъбни коронки в разровен гроб.

Тук проявява тънката сетивност и селективност на темите като разказвач.
После пак в стихове изпява свободата ,,дето зад ключалки ме /я/ затваря”. Живот цигара. ,,Едната част в душата ти догаря, / а другата едва допушвам аз”. Не приела одумките, а решена ,,света менте да чистя/и/ от всяка хула”.

За да не остане ,,непризнатата”, която е ,,дъщерята на слънцето и на земята”. Ярко се усеща как с всяка следваща книга с нови стихове ни среща като ,,влюбена китара” в ,,неизпята песен”. Без да прави ,,челни катастрофи”, но спиращи я ,,с някой заден удар”.

Изречено в ,,Романьола”. На която ,,душата… чувството… сърцето… звучи… ръми… ромоли”. А това име ,,Докоснат ли го влюбени очи / и мъртвия то може да събуди” в непребродната й любовна лирика. Защото не е ,,Ръкопис” за упражняване на коректорски пера. Заявила го ,,пред очите на целия свят” и подпечатала го с ,,Въздишки от вулкан”.

Едва ли казаното е всичко това, което искам да изкажа. То е само маркери по нейния творчески път. Моят ,,разказ” основно е за друго. Тя не можеше да не развее ,,Плашилото” и да не изтръгне от душата си ,,Гарванов писък”.

2

Романът ,,Плашилото” е една немирна къдрица на телесно и духовно красива майка, която понякога в гръб е подръпвана от невъзпитани деца, за да се уверят дали е истинска или ,,перука”. Оприличават я като плашило с ройналите се от вятъра коси.

И дъщеря й се заема да докаже нейната богата душевност и доброта, та всички, когато я срещат чак до нейното изпращане в отвъдното, да я виждат красива. Момиченцето на мама, загубило баща си и нея, когато е станало голямо, ще изрече: ,,Нищо не е завинаги в този живот”.

Одушевява мъката и радостта на фамилия, съседи и познати, за да избяга от нелепостите на живота и от себе си. В родния дом и извън него, където сред книги и духовно въздигнати родители се раждат мечтите. И все пак остават не докрай разгадани тайни.

Струва ми се, че не е достатъчно да кажем ,,семейна сага”. В тесните рамки на повествованието - да! Но това е само умаленият вид. Уголемената проекция върху бялото платно на обществото е изписана с черни букви и крепове сага за опечаленото ни общество днес в разклатената ни до основи държава.

С периодични вертикални трусове - в правителства и партии, министерства и учреждения, срив на морала отгоре до долу, че се завихря хоризонталното клатушкане на целия български народ.

Романът няма глави, а е мозаични епизоди, споени от идеята за деградацията и развалата на обществото. Равен разказ, без уловките на високи емоции, за да не бъде героизирано до ерозия поведението на героите.

Как в най-обикновения живот се случват нещата. Как сякаш без намесата дори на съдбата идват неочакваните нещастия. Не натрапчив сюжет за дребните наглед неща, които обаче са масови и носят на всички нещастие.

За погребването на близките, за загърбването на мечтите. Не за обикновената кремация на мъртвеца, а за кремацията на човещината. На превърналата се в плашило физическа и духовна красота.

На изчезналата усмивка, скрита зад физическия образ на майката. И истинското плашило - очакващото ни неизвестно. Как вменяваме безразличие към всичко около нас от натрупаната злоба. Затова основната идея е дълбочинна. Красотата е голяма опасност за грозното в живота.

За да унищожи Красотата, ръката на Злото просто я задушава докато склопи очите. Но ,,повечето нещастия идват от недоимък или от излишък на пари”(с.83). И постепенно човешкият живот се превръща в ,,склад за спомени”, за предаване на българските традиции от поколение на поколение.

Но как, когато възпитанието на децата от родителите в полезни умения е изоставено. А това в днешно време вече крещи. Младите се вкопали в своя виртуален окоп и няма излизане. Дори при пътуване в градския транспорт живеят във виртуалния свят на таблетите, а не виждат наоколо реалния живот.

Светът не съществува за тях. Рецепторите им за него закърняват. И при най-простия сблъсък с действителността вземат неадекватни решения от филмирания свят - избухване, скандал, побой, изваждане на хладно и огнестрелно оръжие.

Убийство на красотата и добротата. Но никой не може да отнеме от любовта на майката към хората и творчеството. От завистта и омразата. И идва мъдрата сентенция ,,как сиянието, което малките деца поставят върху главите на възрастните, с големите издевателства, за да се появи с още по-голяма сила след като те си са отишли”(с.110).

И допустимата версия в същото време - най-обичания да бъде погубен от най-близък човек. Съвремие на крайностите и на свръх чувствителността на героите. А това е тънко психологическо усещане на авторката. Романьола е същата. Тя много истинно представя картини, случки и събития с фамилни и съседски деца.

И е променена, защото романът е извън партитурата на нейната поезия. Тя придава запомнящ се аромат на вчерашния и днешния живот в обикновено скромно българско семейство, но в същото време и творческо. А тези два полюса не са долюбвани.

Разкрива онзи неоправдан грим на душите ни. Обичта и леката неприязън между сестри, братя, снахи. Както обикновено в живота тече разказът, така обикновени са и изразните средства. Без обременяващи текста епитети, фигури на речта и словесни запетайки, които не винаги въздигат словото. Епизодите само му дават паузи, за да си отдъхне. Духовен глад и липса на човешка топлина.

Това е главното движещо събитията ,,лице”. Че много малко се познаваме помежду си. И да пази бог догматици да четат евангелието на живота. Венчавки за чист интерес и истинска любов без интерес. Защото днес не виждаме душата, а гледаме кесията. Та дори завистта между творците е силна. И не е чудно как родни деца могат да се окажат безродни.

Това е книга, която изисква по-дълбоко вникване в житейските генно-психологически устои на човека. Които от висотата на небето изглеждат дребни като прашинки с различни пътища към щастието, с винаги недоизказана докрай мъка. Не книжната, а несподелената помежду ни.

Сага или роман?! Формата не е от голямо значение. Важно е какво е казано. И при добър прочит с шепот се появяват героите. Не употребява затъващ в тресавище наратив. (Ах, изтървах тази дума. Не я обичам. Достатъчно е наритана от лачени обувки.) Затова грозното непрестанно изнудва красивото.

Но с временни победи. Красивото е по-силно от всичко на света. Разказът тук е труден. И от всяко трудно плетиво - най-трудното - плетка на една кука.

Вниманието се привлича не от екшъни за голобради младежки вкусове, а с трудно преодолими бариери за мисълта, зад които се влиза само с пропуск. За да се свържат отделните епизоди в едно дълбоко осмислено цяло.

Зад повествователния декор четем голямата идея на романа - днес красотата страшно заплашва грозното в живота и то й отмъщава. Баталия не по време на война, а във всекидневния живот - в дома, в училището, на улицата, по магистралите и по генералната магистрала - неуспешната война в българската политика. А тя носи нещастието навсякъде.

И оттук сериозният конфликт - коя страна да надделее. А читателят следва да направи своя настоятелен избор къде да застане. С кое трябва да се пребори в своята практическа дейност?

Затова и Романьола е Нова и същата. Само е събрала себе си в едно цяло. А цялото говори красноречиво. Затова така ни изглежда.

3

Преминала през жаравата на живота като нестинарка, душата на Романьола не можеше да не се превърне в орган. Сърцето й удря клавишите, за да изтръгне и

Гарвановия писък. Черен, жесток, истински. Не грак, а писък - ясен, избистрен, потресаващ. Възкръснал сякаш от пепелта на изгореното грозно, за да блесне пред очите ни с позлатени криле нейната поезия.

За да я видим чиста и неподправена от никого. Изстрадана докрай и въздигната в ясно синьото. Нейното, съкровеното. Написано от сърцето й. Излетяло от душата й. Сърцето и душата - наречени Романьола.

Освободена мисъл, свободен стих. А дали е модерен?! Не зная. Нима доброто творчество непременно трябва да го забулим в някаква си модерност. С неравноделни тактове и тостове. Защото ,,за да спаси хармонията, / сърцето ми заби асиметрично”.

Това е ключът за да си отговорим как изведнъж (не вярвам да е изведнъж), поетесата се представя като изцяло променена. Изглежда ни така, защото истината ,,току-що /е/ възстановила свободата си”. Защото сега изцяло споделя красотата на своята не избухвала нежност, ,,изящна като статуетка”.

С развети на воля коси, с неразгадан ,,нощен сюжет”. Защото не се надпреварвала с катафалката на ,,класиците”, със суетата класическа. И Нарцис не е онзи, а е ,,Нарцисин”, отрасъл не с дивното, а с дивото. Не може да надбяга и пълзящите охлюви. Не обича рисуваната красота, а естествената.

Наистина освободен стих, затова и с нотка сарказъм. Забравя цялото си страдание и ето я - сякаш сега ,,зачената”. А е същата. ,,Усмихната денем / замислена нощем”. Нито поезията, нито любовта е нова.

Идват чак от древността. Само цената им е различна и висока. Не казвам чий е този гарванов писък. Вие го познавате по-добре от мене. Това прочетох в текстовете на поетесата. Защото тъгата й е стигнала ,,чак до гарваново синьо”.