В ЗАДНИЯ ДВОР НА КИНОТО
Отиде си Джоко Росич. Настъпва маратонът на „София филм фест”. Идват Оскарите. Остава паметта за мъжеството на таланта - нещо, по-значимо от блясъка и славата.
За рисковите филмови сцени Джоко Росич не се нуждаеше от дубльор. В един мой разговор с него хвърлих уловка с въпроса „Дали пътят до пълните салони е извървян с черна лимузина и официален костюм - така, както се ходи на премиера?”
Години преди това капитанът от МВР и водолаз Марин Велев ми беше разказал една драматична история, чиято версия исках да чуя и от актьора.
„Въдицата” ми попадна на място. Джоко веднага спомена “Камионът” (реж. Христо Христов, 1980), което очаквах и аз. Във филма имаше особено трудни за изпълнение епизоди, заснети в река Места при температура 18-20 градуса под нулата.
В онзи декември актьорите се снимали в продължение на три седмици, потопени в ледената вода до колене, до кръста, до гърдите. Доста по-различно от приятно затопления киносалон…
В “Камионът” партньори на Джоко Росич са Веселин Вълков, Стефан Димитров и Лиляна Ковачева. Тук изигра и последната си цялостна роля любимецът на нашата публика Григор Вачков. Почти бос в дълбокия сняг, само с прогизнали, плитки цървули, без нито веднъж да се оплаче - такъв е останал Гришата в паметта на колегите си от “Камионът”.
За един от напрегнатите епизоди съм записала разказа на Джоко Росич:
- Трябваше да инсценираме, че когато сме заспали в заседналия на речното дъно камион, върху нас е налетяла отприщена вода. Снимахме точно под аварийния шлюз на язовирната стена край с. Извор, близо до гр. Радомир. Когато повдигнаха преградата, водата изригна върху нас с експлозив - с дебит около 32 тона в секунда (нагледно това са четири цистерни “водоноски”, всяка по осем тона, които в миг се изливат върху човека, а тези мигове продължават и продължават).
Камионът беше вързан със стоманени въжета за брега, за да не го отнесе водата, а ние трябваше да играем под този порой и да си гледаме работата, просто казано.
Измъкнахме се от кабината един по един, пълзейки по специално въже. Когато дойде моят ред, водата забълва на огромни кълба и една вълна просто ме омете и ме преви през въжето. Аз увиснах на него като прострян. Не знам колко дълго щях да понеса този напор… През корема ми беше въжето, краката и главата - напред по течението, върху мене - тонове вода, под мене - тонове вода. Задушавах се, едва дишах. Знаех, че трябва по някакъв начин да се “отворя” и да се обърна около въжето, но не можех да помръдна.
През това време камерата се върти, водата бие “окования” от водната стихия актьор. Преди 35 години българското кино още не познаваше днешните мащаби на компютърната илюзия. В тези сцени зрителят може би подозира поредния филмов трик, без да знае, че става свидетел на онези сгъстени мигове, които могат да струват човешки живот.
Докато едно тяло се бори с водната стихия пред очите на 40-50 души, стъписани на ръба на язовирната стена, във водата се хвърля капитанът от тогавашното СГУ на МВР Марин Велев. Преди кипналият въртоп да отнесе и него като клечка кибрит, той успява да хване актьора за крака и да го превърти през въжето.
- Марин ме спаси. Водата ни отнесе надолу, после ни мята по камъни, по скали, удря ни по бетонни отпадъци и железа… Някак си оцеляхме.
Останалото е работа, ежедневие, усилие. Те са съставна част от професията на киноактьора, в която не всичко е лесно „като на кино”. Такива върхови прояви има не само в приключенския жанр, когато по екрана препускат коне и коли, а оглушителните престрелки се редуват с ръкопашни схватки.
И в много “мирни градски” продукции се създават напрегнати ситуации, затова за хората, изправили се срещу риска и излезли победители (понякога с цената на тежки травми и увреждания за цял живот), се разказва дълго.
Снимачният екип на филма “Зарево над Драва” си спомня инцидента със Стефан Илиев, когато пиротехническият заряд, вместо да избухне встрани от него, се взривява пред очите му. Малцина от колегите му знаят, че оттогава му е останало силното главоболие и очилата с висок диоптър.
Но и след този случай актьорът продължава да твърди, че опасностите в киното не се различават от тези по пътищата. С две думи: който се бои от врабци, просо не сее.
За друг подобен случай узнах от актьора и режисьора Иван Андонов. Във финала на филма му “Дами канят” под негова команда актрисите се хвърлят в нощните води на язовира. Чак след това се разбира, че половината от тях не умеят да плуват.
Естествено е да се запитаме какво е победило вродения инстинкт за самосъхранение. Мисля, че това е онази магия, позната само в мигове на подем, която вдъхновено ражда оплождащия взрив на изкуството и подвига. Или това е силата на съзиданието изобщо?
Макар да има безброй такива случки, те почти не са известни на широката публика. За тях няма да прочетете в официалните рецензии, няма да чуете по радиото и телевизията.
Но попитайте за тях създателите на днешното българско кино! Дори след години няма да пропуснат нито една подробност. Бъдете сигурни, че никой няма да се сети за лесно заснетите епизоди и за сцените, изработени почти без репетиране.
Човекът е така устроен, че в съзнанието му остават само “костеливите орехи”, трудните мигове, изтръгнатите с мъка победи. С ярки, силни припламвания се връщат в паметта само необикновените състояния на духа, противопоставянето и борбата, пък било то борба за една сцена дори, за един само кадър.
Това твърдение е вярно и за филма на Христо Писков и Ирина Акташева “Лавина” по книгата на Блага Димитрова. Рисковете, поемани неведнъж от целия снимачен екип, заслужава да станат предмет на специален коментар.
Където се прави кино, присъства и мъжество. Самите актьори смятат опасността за естествен елемент от своята работа.
За да стане един филм, са нужни посвещение и любов като към най-скъпото. Тези качества винаги са водели до ръба на сипея, изисквали са сражения, ако потрябва - и безумие.
Актьорите, влюбени в киното като Джоко Росич, не се плашат от рисковете. За тях важи поговорката „Който обича гюла, обича и тръните му”.
Да помним това, когато потъваме в мекото кресло срещу екрана и очакваме следващата среща с “голямата илюзия” на киното.