Петър Ванчев

„…спортът и изкуството са единствените територии, където самотникът може да победи системата и регламента.”

Г. Зарчев „ LEGE ARTIS” (Закон на Майстора)

Великият рицар от Ренесанса и духовен идалго” Дон Кихот Де ла Манча бе казал: „Свободата, Санчо е на върха на копието!” А къде е личната свобода на писателя? Може би - на върха на писалката, с която пише или по-точно ТЯ е на Върха на Мисълта му.

Ако този Връх е остър, писателят ще опази своята лична свобода. Но ако по една или друга причина животът го е затъпил, колкото и да иска, той не ще опази своята свобода.

Така че, за да бъдеш  писател днес е въпрос не само на талант Божи, но и на характер човешки. Знае се, че Георги Зарчев е адвокат-творец с „особен” характер и с още по-особен  талант - каквото това да му коства!

Затова и неговата книга ще засегне честолюбието на не малко хора, на още повече „хомо-прегърбеност” и пълзящите в обществото. Други ще кажат като вечния бай Ганьо: “Аферим, Гошо! В „Концерт за втори цигулки” тъй си ги окепезил, че бай ти Ганьо умира от кеф!”

Тъй че аз отсега мога да предположа агресивните „миномети”, които ще затрещят от всички страни. Но каквато и клюкарска пукотевица да има срещу автора (който съвсем не е ангелоподобен, но аз не виждам и дяволска опашка у него) - за мен едно е безспорно, че Георги Зарчев има ПО-ГОЛЯМ талант като писател-публицист, отколкото като „ретро”- управител на  Хасковския „вилает”…

Днес на пръсти се броят съвременните художествени „хроникьори”, чиито публикации завладяват от самото начало. Бих споменал Велизар Енчев, Велислава Дърева, Виктория Велева и изключителният Иво Иванов, за който до вчера смятах, че няма събрат по перо у нас, докато не прочетох „Спомени от настоящето” на Георги Зарчев.

За мен двамата са духовни близнаци от два различни континента и две различни реалности. Не знам защо, но имах чувството, че „спомените” на Зарчев не е просто книга „с ремарки”, както сам я определя, а късометражен филм-хроника с над двеста епизода  с различни герои сред които: Тороа Токуда,  Стив Джоб и неговия антипод Абрамович, „беднякът” Калашников  и хасковлията Делчо Тодоров Гогов, с имотите на който са изплатени всичките ни репарации към Гърция, а той за благодарност е разстрелян от Народния съд…

Следват ремарките за някои от най-големите и значимите хора у нас в изкуството - Любомир Тенев, Г. Калоянчев… После са „анти-ремарките” за НЕ толкоз  значими, но важни големци, кметове, депутати, след които „вклинени” ще видите и образите на Лудата Станка, на бай Митко Кучкаря, на Тоско, единствения наследник на Паскалевия род  и още толкова други НЕзнайни  герои на Нашето време. Да, „Герой на нашето време”, нали това бе написал и Лермонтов. Но далеч съм от мисълта, че точно Георги Зарчев е неговият български вариант.

Все пак, когато прочетох „ремарките”, се запитах: „ЗАЩО авторът е събрал  в цветна  мозайка толкоз  народ, с който „тет, а тет” се е срещал?  КОЕ го кара да „скицира” лицата им със замах, да долавя в един жест тяхната същност и да създаде своя Вселена,  без да обозначи Черните дупки, в които всеки един от тези герои може изведнъж да изчезне.

И това е така, защото ДНК-то на родения творец  се родее единствено с ДНК-то на  най-големия ТВОРЕЦ сред творците! Неговата Мисъл е Неговият Господ, който сътворява литературна Вселена по „свой образ и подобие”. ПОСЛЕ си зададох и въпроса: С КОГО всъщност писателят се СЪИЗМЕРВА? Отговорът е в ремарките на „Души за спасяване:

“В крайна сметка ние се съизмерваме като граждани, освен с всичко останало и с отношението си към бездомните животни и странниците, които са край нас и които не всички и не винаги забелязваме. Затова понякога, когато според силите си се опитваме да помогнем на тези същества, трябва да си даваме сметка, че става въпрос за спасяването не непременно на техните души, а по-скоро на нашите…”

И това е социалното и „творческо” Разпятие при Георги Зарчев. Разпятието, наречено „Зарчев”, все още диша, кърви и страда на днешния си КРЪСТ от съвременните Пилатовци и наследниците на Тома Неверни. Но въпреки това, за да има у всеки смъртен Възкресение, авторът казва: „Има смисъл да си честен човек, просто трябва някой да ти го напомни!” И този някой е самият той.

„Спомени от настоящето” се отличават с непримирим дух, свежи находки, изключителна жизненост, философски обобщения и гражданска съвест  - не подлежаща на корозия! На места авторът  от публицист, философ и хроникьор се превръща в поет-психолог и думите му имат дълбоко  въздействие:

„Жоро Бахчеванов си отиде без време. Пенко Пенков също… Наско Димитров няма да го видите на сцената на Бродуей, нито на хасковската… Понякога, като минавам покрай барчето на театъра, с тъга установявам, че то е задънено и не работи. Но като погледна към тъмните му прозорци, случва се да ми се стори, че виждам там на масите да отпиват от кафето си, да пушат и да си говорят Жоро Бахчеванов, Пенко Пенков и Наско Димитров. Привижда ми се, знам, но не съм сигурен дали това - да караш хората да им се привиждаш, когато вече те няма, не е всъщност форма на безсмъртие…”

В редица други скандални случаи  Георги Зарчев застава на „инатлива” „прокурорска” позиция и произнася жестоката си присъда в своите „Пристанища за/красиви/ мигове”:

„Днес, в обграждащия ни свят на омраза, примитивна злоба и пошлост, в който глупаците се опитват да прогонят от себе си мисълта за смъртта, ставайки алчни, егоистични и безогледни, често се сещам за хора, които са били в живота ми, остойностили са го и след това са ме оставили сам да вървя по дирите им.

В призрачността на нощната тишина при мен идват образите на татко, на Калата, на проф. Любомир Тенев. Те сякаш ми прошепват, че добрите хора винаги си отиват от живота без време, дори да доживеят до преклонна старост.

Тези хора са неподвластни на смъртта и забравата, независимо че не фигурират в официални  общински и държавни хроники и сайтове, стига само да има някой да ги носи у себе си като спомен, като идея и като път. Те са пристанища за красиви мигове, които изпълват много малка част от живота ни, но го осмислят изцяло.”

Георги Зарчев ни среща не само с интересни хора и събития, но написаните страници от него често  изпълват читателя с възторг и възхищение. Всъщност „Спомени от настоящето” не са обикновени „ремарки” по страниците на различни вестници и електронни издания, както са се родили.

Това е  „фотографски” албум за живота на автора и като такъв той няма аналог в българската литература. Онова, което особено вълнува  всеки в живота е ЦЕНАТА да си почтен човек, отразена в „Дребни залози със сериозни последствия”.

„Рестото” на въпроса идва в следващите “Цени на дребно” - за  преуспяването на едно известно хасковско семейство, което се родее с толкова други себеподобни семейни охлюви…

В „Адвокатски кантори” авторът търси преодоляването на земната гравитация чрез своя характер: „Има казуси, за които си заслужава да се противопоставиш на целия свят, защото е „по-важно да преодолееш Не противника, а самия себе си.”

Затова може да се каже, че писателят Георги Зарчев със своята „пледоария” във вид на ремарки застава срещу целия „опак свят”, защото е видял опакото на властта НЕ „на една ръка разстояние”, а на една педя от себе си.

Показателен е примерът, когато Соломон Паси упорито настоява тогавашният Областен управител да стане член на НДСВ, а той пише своята … оставка върху една ресторантска салфетка. И не само тогава.

Много пъти Зарчев сам си признава, че е типичен индивидуалист  и ЕДИНАКЪТ в него застава сам срещу ширещата се деградация като Прокурор, като Областен управител и като адвокат.

Разбира се често губи в тази оспорвана съдебна битка, но поне: “Струва си да опитате, дори да не успеете!” - цитира той един любимите си  герои  от „Полет над кукувиче гнездо”…

Накрая (макар и да нагорещя „страстите български”) ще кажа, че хасковлията Георги Зарчев  по дух и по ръст се родее с други двама наши писатели-адвокати. Единият от тях е разкошният Георги Стаматов, чиито разкази аз  обожавам  от студентските си години, а другият - самият Алеко Константинов.

Може би от Георги Стаматов, Георги Зарчев е наследил не само малкото име, но и „малките” поетични изблици на места, които като горещи „гейзери” от родния му Вършец, неочаквано избухват сред „ремарките”; а от Алеко е наследил  - ироничната усмивка и вечното „едно наум ” на човека, застанал пред бездната на една тотална бездуховност, застанал САМ срещу целия свят и все пак оцелял, въпреки черните дупки край себе си!

——————————

Георги Зарчев. Спомени от настоящето. Ремарки. “Полиграф юг” АД, Хасково, 2017 г.