Стефан Стефанов

Често го правеше, когато се почувстваше обградена от самотата.

Позастаряващата, леко приведена, в плещите жена, излизаше на терасата, и там доверчиво са отдаваше на спомените.

Тя не беше сама. Силните, се чувстват такива, защото притежават нещо повече от другите. Имаше, нея, дъщеря си. Това й стигаше. Двете се разбираха чудесно, доколкото бе възможно при разликата във възрастта им. Помежду им се простираха не само годините, но и минали несполуки, бъдещи надежди.

Доста морни и тъжни вечери, помнеше тази тераса. Дъщерята учеше, пишеше домашни, правеше курсови проекти. Тя с уплаха беше усетила, че вече не може да й помага. Уравненията, после интегралите, после… Не, не бяха по силите й.

Момичето започна да учи самостоятелно. Майка му се застояваше тук, на терасата…

В дома им гости идваха, рядко. Свекърът и деверът живееха наблизо.

Прескачаха насам, помагаха им. Докато старецът си отиде от тоя свят, синът му грохна. Снахи кога са се разбирали помежду си? И при тях нямаше, разлика…

Ставаше дума за гости.

Преди години не минаваше празник без посещения. То цветя, то подаръци и топли думи бяха… Бяха! Постепенно времето заличи всичко. Позатлачи го.

За ордена тогава, я извикаха. Генералът й го подаде мълчаливо. Дълго й стиска ръцете. Скътаната червена кутийка сетне преби боята си. Металът потъмня.

Тази вечер ги споходи гост. Кавалерът оперено излезе преди дъщеря й.

- Мамо, запознайте се - дочу иззад, гърба. му.

Фамилията не запомни, за името не попита. Ще ги научи по-късно. Щом е стигнало до там!… Значи, малката е скривала от нея. Нищо не е й казвала. Защо?… Гледаше грейналото й лице, стройното й силно тяло, неспокойните пръсти на ръцете. Мълчеше.

Двамата цъфтяха насреща й. Бяха като че ли от друг някакъв свят - отнесен, неземен. Озовали се случайно в хола. Дъщерята просто не приличаше на себе си. За него не можеше да каже съвсем определено. Нали за пръв път го виждаше.

Щастието често завладява внезапно. Прихваща като прозявката. Тя остана в бронята на неразвълнуваността си. Усмихна им се някак насила. Покани ги да седнат. Отново разбра, че е отстинала от радости. И от чужди, и от свои. Стана й болно. Та това е нейното дете! Можеше ли да не я досегне съдбата му?

- Нали униформата много му прилича? - попита я внезапно дъщерята.

Погледът й отново го обходи. Този път по-бавно, изучаващо. Под светлата синева на околошката на шапката лицето му изглеждаше силно мургаво.

Личеше си, че това не е неговия естествен цвят. Върху широките рамене, от многоватовите лъчи просвятваше сърмата на пагоните, всеки с по две нови звездички. Гърдите, изопнали куртката му, бяха украсени със значки.

Наистина, хубав беше лейтенантът. Сега студенината в усмивката й бе разредена с едно чувство, от което топлината напираше в гърлото, пречеше на думите да си проправят път.

- Снощи ме произведоха. Родителите ми бяха на тържеството. Прибрахме се късно - делово докладваше лейтенантът. - А тази вечер смятаме да бъдем у вас, ако не възразявате.

Последните му думи не прозвучаха като въпрос или молба за разрешение. Вече бяха решили сами. И бяха дошли. Сякаш тя не е съществувала… Познатата болка пак я жегна тъпо, докато отваряше барчето. Не й се поддаде.

- Мамо, за Петьо това са най-щастливите дни от живота му - нахлу в ушите й неудържим словесен поток. - Завърши военното училище с отличен успех.

Имаше право да избира къде да служи. Той предпочете бойно летище.

Чудесно! Няма що… Да можеше, би изляла цялата своя мъка в чашите. Да я усетят отсега. Да я изпият до капка. Нищичко да не остане за по-нататък.

Защо ли все такива мисли нахлуват в главата й? Нейният Мишо преди години отиде с желание и радост да изпробва, нови самолети. Знаеха, че е рисковано.

Но някои трябваше да застанат в кабините. Да летят. Беше щастлив, че е един от избраниците. Случи се…

След втората наздравица минаха в нейната стая. Застанаха пред големия, рисуван портрет. От рамката спокойно ги наблюдаваха тъмните, пастелни очи на мъж с пилотско боне.

- Това е той - тихо каза лейтенантът.

- Да - беззвучно потвърдиха, двете.

- Виждал съм го в музея на училището на обща снимка. Един до друг са с втория пилот. Лицата им са обградени от светли кръгове. Ката ореоли!

Помълчаха заедно.

Дъщерята порови в портмонето си и извади малка снимка. Качи се на дивана. Постави я в горния десен ъгъл на портрета. Образът на лейтенанта, с неговата лъчезарна усмивка светло се открои върху поръждавялия фон.

- Мамо, имаш ли нещо против да стои тук? Да са заедно?

Тя кимна утвърдително с глава и мина в хола. Влязоха малко подир нея.

Момичето носеше в бялото гнездо на шепите си мъжки ръчен часовник без верижка. Спомни си, че генералът го връчи при тържествена обстановка на дъщеря й на един от онези някогашни празници. Отзад е надписан. Стоеше из чекмеджетата, преместваха го при ремонтите на апартамента, или подмяната на мебелите. Нямаше кой да го носи.

- Знаеш ли, мамо, сетих се, че е много подходящ подарък за Петьо. Ще лети с него в небето.

Двете винаги се разбираха чудесно. За всичко. Ако беше споделила по-рано, едва ли щеше да я разубеждава. Всяка има право на свои радости. Малко време й оставаше да се втурва към тях. Имаха обща грижа - дъщерята да израстне, да стане каквато би желал да я види баща й. А може би той тъкмо това е очаквал от нея?!

Мечтите им всякога се устремяваха към още нещо. В утрото на новия ден за момичето си, искаше да знае дали то ще достигне набелязаното от двете “нещо”.

Като на себе си попита:

- Две години остават от следването ти. Какво ще правиш?

Дочу уверен мъжки глас:

- Малко ли хора учат задочно.

Оказа се, че двамата млади са премисляли и за това. Решили са го предварително. Тя се оказва третата. Като че ли… излишната в домашния им съвет. И ако сега на беше избързала, сигурно някой следващ ден, кой знае кога, щяха да й съобщят решението си, а между другото да се поинтересуват и дали… “не възразява”.

Тя премина към терасата. Колко често се заседяваше вечер тук. Гледаше слънчевите залези. Обкръжена от самотата, с тъга търсеше в тях смисъла на откъснатия от своя апогей заник на един млад, изгряващ живот, на една светла специалност.

Бяха излезли забързани.

Надвеси се. Подири ги с поглед. Двамата бързаха за някъде “за малко”.

Всъщност, празникът им сега напираше. Даже и не помисли да ги задържа. Бяха застанали в размазаната светлина на нечий прозорец. Махаха за поздрав.

Почувства слабост в бедрата. Гърдите й отмериха къс трус. Мълчаливо вдигна ръка. Тъмнината сигурно скриваше усмивката й. Никой не я виждаше.

Единствено тя усещаше нейния невидим солено-щастлив вкус.

В угасващата вечер тя се усмихваше на сипващата се сутрин пред едно младо семейство. Това, на нейната дъщеря.