Дончо Цончев

Из сборника “Любовта се завръща”, Военно издателство, 1987 г.

Излизането - това е всичко от времето, прекарано в дисциплинарната рота. (Гледам думата “прекарано” и ме напушва смях, но мога ли да я сменя с “лежано” или даже с “прослужено”?) А самият миг на излизането после се оказа толкова дълъг и траен, че ето - и сега виждам чаршафите от влака с големите и несръчно написани думи: “Край!” “Свободен!” “Мамка ви!” “Идем си!”.

И тъй нататък. Виждам тези думи на бялата грива на черния влак, който излиза от върбите край Тунджа, трака страхотно върху железния мост и оставя писъка на своята свирка в дъното на душата ми - яко и завинаги.

Аз тогава не участвах в писането по чаршафите. Не само защото бях значително по-интелигентен, а и защото фразата, която ме занимаваше по това време, бе твърде дълга: “Не се надявай на това, което си, опасността е в онова, което изглеждаш.”

Добре, сега е моят ред и моето право да пиша някои от думите, които “влакът на живота” може да развява (мисля, че би трябвало) колкото и където си иска.
И тъй, преди една седмица сядаме в курорта Албена - Дяков и Шпагин, и аз.

Впрочем, започнах погрешно с излизането и - през целите двайсет години оттогава - тръгвам да ви разказвам как сме седели в курорта Албена.

Поправям се:

Не седим в курорта Албена, а в кариерата край река Тунджа. И не тримата, а само Дяков и аз. И не седим, защото няма такава възможност, а вадим камъни.

Мълчим. Блъскаме. Чакаме да почне гоненицата на бобените зърна в канчето. Да мръкне. Да съмва и да мръква там. Намираме и малко време да си говорим - така се крепим. Иначе ще се пукнем откъм гърба. (Тогава още не знаех, че мъката в човека е нещо напълно естествено и как тя се натрупва с течение на годините също тъй много естествено, но бях за щастие дълбоко убеден, че един от малкото начини да се разсее е простото и здраво приятелство.)

Та си приказваме с Дяков полека - той е на нара до мене, - за кой ли път го разпитвам как се е стигнало, аджеба, до нашето съжителство тука. Въздъхва Дяков и ми повтаря:

- Стоя си на поста нормално. Погреби, знаеш. Тъмно като… какво беше за негъра и тунела. Всичко спокойно. И изведнъж отварям очи. Ама и аз съм по очи, на земята. Бре, сега си… Ставам, тичам. По-нататък се сещаш.

- Добре де, нали отзад на главата ти личи, че си ударен?

- Личи. То още личи, дай си пръстите тука.

- Е, как ще те съдят тогава за отнето оръжие?

- Питай ги тях.

- Ти си нападнат бе, човек!

- Нападнат съм. Имаше и следи. Кучетата три дена и три нощи шариха. До гарата и толкоз. Онзи до гарата, значи.

- А ти дотука.

Това е историята на Дяков. Заспиваме, ставаме, огън на кариерата и тъй нататък. Издебнах първия случай, когато капитанът пак ме взе да ловя риба, и казах за Дяков.

Пропуснах да кажа нещо много важно за времето в дисципа - водеха ме да им ловя риба. Мене ме бива в тези работи (роден съм и съм порасъл, почти вътре в самия Осъм), на тях им се услади и така. Та си седим с капитана край Тунджа, пушим си - шараните меко и свежо блестят сред тревата.

Старах се особено и имах късмет - ето момента да кажа за Дяков. Леко, разбира се, точно както посягам в дълбочината на подмола, из коренищата. Съвършено внимателно (рибата мисли, че това не са ръцете ти, а някой неин събрат), докато стигнеш хрилете и. И сега така, с думите.

Но капитанът мълчи. Няма и хриле - къде да го хванеш? Млъквам и аз, измъквам се - като не можеш да извадиш рибата, няма да се удавиш заради нея. Пушим си така.

(Страшно хубаво е край Тунджа, ей! Петнайсет години по-късно ходих на същото място с огромна надежда да покажа на жената и на децата нещо, което не са виждали. Голямо разочарование беше. Оказа се, мястото е като всяко място край реката - пълно с такива места из България. Хубавото било в разликата между положението на кариерата и положението край брега на реката. Синът ми предложи тогава да ида пак да вадя камъни, та да ми се услади после пейзажът. Мислех да му кажа, че моят ред е минал, той да внимава сега, но реших, че това си е работа на съдбата.)

Както и да е, вече прибрах шараните, когато капитанът ми каза:

- А я си представи, драги мой балъкчия, че твоят Дяков сам се е ударил в главата.

- Моля?

Скрил е оръжието, ударил се е по главата здраво и…

- Отзад по главата се е ударил?

- Не е ли възможно?

- И той затова е тука, така ли? Защото вие сте убеден, че сам се е ударил по главата и е скрил оръжието си.

- Не аз, а военният съд. И надали е убеден, а просто се съмнява.

- И това е достатъчно, за да се издаде присъдата?

- Съвършено достатъчно - каза капитанът и се усмихна, мисля, за втори път през осемте месеца, откакто го знам. - Особено като се има предвид от другите, че никакви обстоятелства не облекчават случая “отнето оръжие”.

Така приключи моята акция да помагам на Дяков. Времето продължи да тече както обикновено и той щеше да остане на кариерата доста след мене, ако един ден не се бе появило момчето.

Но то се появи. Мургаво и яко като биче, четиринайсетгодишно, с невероятни очи. Питало на портала за командира, довели го. Аз го видях, като чакаше. На другия ден край Тунджа капитанът цял следобед се смееше. Ето разговора между момчето й него, както той бавно и с видимо удоволствие ми го предаде, докато аз кладях огън да опечем тука шараните.

Какво има бе, момче? Ето първо това. (Момчето вади от куфара си един шпагин, добре увит в парцали, и го оставя на масата пред капитана.) Какво е това?

Не виждате ли? Откъде го взе? От един войник, който сега е тука. Иван Иванов Дяков. Как го взе? Той беше на пост, ама вие сигурно знаете цялата работа. И защо го взе? Щяхме да бягаме. Кон? Аз и един приятел. Къде щяхте да бягате? В Гърция, после в Америка.

И защо не избягахте? Гепиха ни. Не ви ли взеха оръжието, като ви хванаха? Те ни гепиха, преди да почнем да бягаме. Как? Купихме малко долари от един арабин и той ни изкльопа. Какво ви направи? Предаде ни. Тогава ти защо си свободен? Малолетен съм. Аха.

И не съм свободен, а съм в поправителен дом. Как те пуснаха тука? Избягах, как иначе. За да донесеш автомата, така ли? Точно така. И да се сменим с тоя Дяков. Как да се смените? Ами той да си иде в казармата, а аз да остана тук вместо него. Той какво е виновен, че някой го е фраснал отзад по главата? Ти си направил това, така ли? Аз, нали ви казах. Да.

И сега идваш да кажеш, че той не е виновен. Ами не е, то се знае. И вас да фрасна отзад… А знаеш ли колко му е присъдата? Всичко съм разбрал и ми е все едно, аз съм свикнал. Откога си в поправителен дом? Отдавна. И ще видите, че няма да работя по-малко от другите.

Слушай бе, момче, какво те накара да се предадеш? Аз не се предавам, на мене ми е все едно. Тогава защо си дошъл? Не мога да спя. Не ми се яде. Не мога да търпя нищо, докато тоя Дяков е тука в затвора за нищо. Най-мразим това, да те заключат за нищо. Чакай, той не е за нищо, а за отнето оръжие. Абе знам, ама така всеки може да влезе веднага. Бум по главата и готово.

Пряспата печена риба ухаеше, капитанът разказваше и се смееше. Не мога да повярвам, че това е той - толкова весел и разговорлив. И сега усещам уханието на рибата и в същия миг виждам усмивката му.

И май че този миг е още по-дълъг и траен, отколкото тракането на влака по моста и плясъкът па написаните чаршафи.

Дяков излезе преди мене, момчето бе върнато в изправителния дом. На него му остана прякора Шпагин - когато след десет години с архитект Дяков ходихме да го женим, така го наричаха всички от селото.

Та там, в това село, видях портрета на неговия дядо и онази важна мисъл, която ме придружаваше по време на моето излизане и в която толкова вярвах, се обърна завинаги. Тя се обърна така: “Не бой се от това, което изглеждаш, надеждата е в онова, което си.”

А портретът беше на обикновен български войник с каска и щик. Мустакат, може би прост, но страхотен. С нещо и мой собствен дядо, дядо, и на Иван Иванов Дяков.

С нещо велик, незабравим и единствен. Десният долен ъгъл на рамката беше препасан с черна лента - черна пеперуда от плат беше разперена и на варосаната стена под него. Някой беше написал много отдавна с химически молив на рамката “За вечен помен”.

В самия връх на сватбеното тържество Шпагин ни заведе отново пред този портрет и каза, като се покашляше мъчително:
- Това е единственото нещо, което съм имал като дете. Това е единственото нещо, с което мога да се гордея.

Разбира се, че е смешно такъв бик като Шпагин да плаче, но… Сватба. Сватба на кръгъл сирак, което значи цялото село на една маса, но пък това е съвсем друга история. Все едно, връщаме се и сядаме на тази маса сред другите…

Поправям се още веднъж:

Сядаме преди една седмица в курорта Албена - Дяков и Шпагин, и аз - цял отбор “грешни момчета”. Край нас - прекрасните сгради и морето. Шарената закачлива голотия под слънцето. Колко ли камък е трябвало да се извади за красотата наоколо?

Колко ли пъти вълните са блъснали по брега? И колко нощи архитект Дяков и неговият постоянен бригадир Шпагин не са мигнали в бараките, които преди пет години бяха единствената цивилизация тука?

Не зная. Пия си бирата и не питам. Просто си зяпам напред и почти дремя.
И от самото дъно на душата ми, при писъка на свирката и плясъка на написаните чаршафи, полека извира мисълта, че нещо от нас се запечатва в този свят - подобно на портрет за вечни времена.

И странно - този естествен страх, че влакът на живота непрестанно ни отнася, започва естествено да се разсейва.