Дончо Цончев

Не му стига прозата на Йордан Радичков, ами бъка още впечатляващи разказвачи. Както на Голема Кутловица все не й стигат имената.

Някога се изпъчи царствено като Фердинанд, после развя партизански това Михайловград, а днес във вид на Монтана, което уж идвало от далечната история на тези земи, все намирисва на американски щат.

И т. нар. соцреализъм не му стигна навремето на този литературен северозапад, той все се ослушва към скритото, невидимото, магическото и смайващото. Носи си таралежчето в душата и това си е.

След Йордан Радичков впечатляваха по подобен начин Никола Статков и Георги Алексиев. Ето го сега и Мартен Калеев, с чийто сборник “Обещанието на Данте” прекарах наистина приятни часове.

От мечтателна “революционност” /да се премахнат стълбищата, за да бъдем равнопоставени/ през метафоричното заключение, че като завържеш две птици една за друга те не могат да полетят, авторът нагазва и постепенно затъва до пояс в графично изразената, печална картина на жалкия ни днешен ден.

Мизерията наднича почти от всичките му разкази. Тя безпощадно го гледа в очите, той пък я гледа със сърцето си. И нещата замирисват чак на времето на Виктор Юго. Уви, така е.

И не защото прозата на Северозапада български си е “гранично състояние” открай време, което тук не означава география, а заради типичната му душевност и стил, пейзажът на моралната и материална катастрофа в началото на ХХI век става ужасна.

Мартен Калеев обича героите си, поради което те се “виждат” от читателя. Чува се дишането им и даже онзи вътрешен звук, с който се преглъщат сълзите. Това вече е майсторство!

Мартен Калеев “дръзва да дръзва” в много посоки и по тази причина стилният му сборник е и шарен.

А за да не се окаже моят предговор само похвали, ще дръзна и аз да дръзна да търся кусури. Всички си ги имаме, то се знае, затуй народът е заявил от памтивека: “Кусурлия-хаирлия”.

Мартен Калеев понякога заорава /той и Данчо Радичков има такива случаи/ в безнадежден вид фраза-философия, например от вида: “Лъжицата никога не усеща вкуса на яденето”.

Ами да бе, приятелю. Така си е. А я си представи, че тя - лъжицата - усеща вкуса на яденето, а ние не. По-добре ли щеше да бъде?

Наистина има какво да се говори с теб. На добър ти час!