БРАТЯ
БРАТЯ
Спряха
гъвкавите мрежи на таляна
фонтана кръв, летящ от хоризонта.
Гларуси кълвяха кървавата пяна,
вадеха очите си на прима волта.
Вдигнахме ръце.
И бавно снехме шапки.
Властваше невидима в нозете ни смъртта.
С клюнове, отворени за едри хапки,
гларусите бяха демони с варосани пера.
В мрежите димяха тленните останки
на сразен от бурята делфин.
Мъртви – пред стихията сме равни.
Живи – на праведни и грешни се делим.
Все опъваме
насам-натам конците,
крием се зад чужди грехове.
Кораб ли заплаче сред мъглите,
плюем в пазвите си за късмет.
… Казват,
че с делфините сме братя –
може би е вярно… Затова
с канджи мъртвия делфин извлякохме –
храна за червеите на брега.
В ДЪЖДА
Метнал на главата си парче найлон
нахлувам в барчето до стария талян.
С последните стотинки си купувам
чаша бира с бял тюрбан.
Сядам до прозореца и слушам
ситните звънтулки на дъжда.
Боже мой, кога ще се науча
с думите си като с капки да звънтя?
Тъжно е, че тук, на тази маса,
вечно чужд и непознат стоя.
Всяка вечер барманът ме праща
вълните под звездите да броя.
Всяка вечер чакам да се случи чудо,
но кое момиче ще се влюби в мен?
Ако за мотора на мауната* съм чума,
на брега съм най-обикновен…
И както всяка вечер, пак изпивам
бирата с един единствен дъх.
И барманът ме гледа пак накриво.
Какво съм аз? Един измокрен плъх.
Плъх с пяна по брадата, рошав.
със късче сянка в жадните очи.
На двете задни лапки – скъсани галоши.
А другите – протягам с разцъфнали бодли…
1982
*Мауна – моторна рибарска лодка
ПРИ РИБАРИТЕ
Догарят
сухите дърва със синкав пламък.
Мирише на сафрид и на смола.
Отдавна е загаснал залезът.
Заспали са рибарите.
Но аз не спя.
Гледам
към звездите
и за теб, любима, мисля.
Искам пълна мрежа риба да ти наловя.
Сребърна да станеш, докато я чистиш.
Песен да напиша, докато свариш чорба.
1984
БАРБА АНАСТАСИЙ
I.
Седнали край масата
върху чувалите с хрущяща сол
спорим за жени, медузи и мотори.
Капитанът кърпи древния си панталон,
гризе мустаци, канапа плюнчи, яростно мърмори.
Свършила поредната си обиколка,
тръгва пак паницата с памида.
Всеки пие
глътката на земната си болка.
Болката от тъмното извира.
Август е.
Пасаж от сребърен сафрид
свети разпилян между звездите.
Вятърът е легнал под капинов лист,
сънува нещо и насън въздиша…
II.
Барба Анастасий,
гърбавият дявол,
каза, че в кратунка е доил
мляко от делфин – за попара,
сутрин, докато още сладко спим.
Лъже ли?
Бог лъжеца да накаже!
Гърбицата му в котел да разтопи!
Котешка искра в очите го предаде.
Добре, че нямаше котел
на огъня да ври…
А Барба Анастасий
устната хармоничка извади.
Никела изтри с ръкава на ръждивото си яке.
Сгърби се като подкова
барба Анастасий,
не се разбира дали свири, дали плаче.
III.
Тръгва пак паницата с памида.
Капчици по гъстите бради се стичат.
С резен хляб към печената риба
месецът зад клоните наднича.
Ритнал кривата губерка и канапа,
капитанът хърка,
режисира утрешния риболов.
Панталонът с незакърпената рана
е знаме, захвърлено след тържество.
Свети само устната хармоничка
в шепите на Барба Анастасий.
Бяс ли носи той в душата си?
Кой го знае?
Нито свири, нито плаче.
1982
ВЪЗПОМИНАНИЕ
Посмъртно
произведохме снощи
бай Кощи за адмирал на Балчик.
Дано духът му най-после
хвърли котва сред залива тих.
Чудак, пройдоха и несретник,
на всекиго бе лоцман той –
с ръждив леген
или с корабче от вестник
да разкопчае синята яка
на палавия хоризонт.
Живееше
в лулата му ръждиво морско конче,
да тегли лодката когато няма вятър.
С плъх във джоба – да предсказва страшното.
И рак във пазвата – да щипе неприятеля.
С него в кръчмата нахлуваше зората!
Платна плющяха и шумяха ветрове.
И не една цигулка скръбно плака в мрака
омагьосана от фантастичните му стихове…
Когато истината не достигаше
рибарската си мрежа да закърпи,
той навиваше с безкраен смях
на пръста си лъжа подир лъжа.
Но лъжа ли беше,
че всяко утро слънцето избухваше
в провесената на ухото му пиринчена халка?
*
Приятели,
да отлеем от памида –
жаждата в душата му да утешим.
Жаден си отиде, той, горкия,
макар че пиеше кръвта на паламуда –
самотната си земна кръв
със морско чудо
да смени.
Отиде си
и сребърните капки на сафрида
изсъхнаха върху крайбрежния камъш.
Заглъхна в канарите
есенната песен на смокините
и върху пясъка закапа –
ръждив и мътен,
ръждив и хладен –
дъжд.
И виснаха
платната на сънуваните ветроходи.
Козирогът стана рог на калпава коза.
Угасна дивото сияние на Северния полюс.
Пощурелият компас крилете си прибра.
Приятели,
да пием от памида.
Да пием за душата на човека,
цял живот мечтал
да изсуши ръкавите на бедната си риза
под пламъка на мамещия Южен кръст.
Да пием за последното пристанище,
което чака нашите флотилии
с каруца суха, равнодушна пръст.
1983
БАЛАДА ЗА ОРЕЛА
Къде си тръгнал под ледения януарски снегопад,
нещастнико, под мишница с озъбена от студ бичкия?
Седни до мен на масата и пий от чашата ми, брат!
И като гладни вълци сълзите си със ноктите да трием.
Души да разтворим и отрежем от нашите бедни пети
месо за орела, който отчаяно пада и пищи за пощада.
А после, когато стихне кръвта и снегът се стопи,
накуцвайки, все ще стигнем тълпата, заляла площада.
Ще чуем, че е побягнало злото, но небесният свод
дори не се е пропукал от последните земетръси.
Навирил муцуна като бесен любовник над божия гроб,
човешкият род ще кръжи и дяволско семе ще ръси.
Завили в парцали свирепата болка на голата кост,
самотни и грозни, пак ще ближем накрая трохите.
Ако нямаме щастие, ще ни сритат от първия мост
с досада, тъй както гонят от голото теме мухите.
И няма да трепнат звездите за две тъпоглави овце,
обречени да хранят и топлят постелята на колача.
Човешко е да погалиш кожуха си топъл с измити ръце,
а псета по тъмни сокаци чуждите кожи да влачат.
Но стига!… Леденясахме вече и чашата нека строшим.
Върви да режеш дървата и изкараш поне за вечеря.
Горчива е нашата мъжка съдба и нашата плът ще горчи
и може дори да отрови, ако още не е отровен, орелът.
1986
МОЖЕ ДА Е ВСИЧКО
В ръцете ми туптящи издъхваше нелепо
човек, делил със мен постеля, сол и хляб.
Усещах как потегля към небитието
един неповторим, катастрофирал свят.
Под бинтовете още хлопаше сърцето.
По устните сълзяха ручейчета пот.
Прозорците кънтяха от кипналото ехо
на чуждия и грешния, далечния живот.
Умираше човекът, тръгнал главоломно
безсмъртие да дири с бензинови пети.
Угасваха безмълвно, с пукане тревожно
надежди и страдания, измами и мечти.
Сред болничната стая плачеше душата…
С каква ли вяра можех да я утеша?
Пред нея вече се затваряше вратата
на страшната и свята земна суета.
И биеше в челото ми съмнение горещо,
от памтивека още, останало със бяс,
че може да е всичко, но не е човешко
да няма в небесата място и за нас!
1984
САМО ЗА АПОСТОЛИ
1.
Усещам – някой ми копае гроба.
Поти се. Риза хвърля през нощта.
Превърта мънички очи с тревога.
Заплашват го светулки и листа.
Разбира се, не се учудвам много.
Безсмъртни няма. Аз също ще умра.
Не знам кога. Но може да е скоро…
Полезно е да имам всичко под ръка.
И съм готов, но само ми е свидно
за мъките на бедния гробокопач.
Горкият. Самонаказва се активно –
отшелник в този еретичен свят.
През тази нощ той можеше да люби
след чаша вино хубава жена.
На карти – да печели или губи.
Или поне да се наспи в нощта.
О, боже! Помогни да свърши скоро
на гробокопача нощното тегло!
За мен два метра са ужасно много.
И прав да ме заровят – все ми е едно.
2.
Духът на Юда броди по земята,
вселил се в образ на човек.
Работи тихо. Дават му заплата.
Спокойно чака на пазара ред.
Навел очи, оглежда търпеливо
подметките на всеки непознат.
За нечий грях – готов учтиво
пред мравка да превие врат.
В потайна доба – маска сваля.
С езика на “доброто” си перо –
гризе, оплюва, черни, каля…
И праща той писмо подир писмо.
И ако някой иска да опази
скрижалите на божия закон,
веднага услужливо Юда ще извади
от джоба си троянски кон.
И тихо! За сребро не говорете!
Среброто е върховния му бог.
Апостоли! Добре си помислете,
когато ви целуват със любов!
1984
В КРЪЧМАТА НА СЕЛО
Уморен и прегърбен в кръчмата на село
топля ръце над ръждивата “циганска радост”.
Горчиво и страшно свирят в комина диви цигулки от лед
и бият ли, бият в главата ми тежки и скръбни камбани.
Бият камбаните, ще пръснат Вселената,
но кой ще ги чуе в тази нощ на космически студ и виелици?
Като гарвани гладни, почернели очи,
дремят по масите вечните селски пияници.
И клокочи разлятото вино като кръв от прерязано гърло.
И догарят цигари на пръстите, както догаря самият живот.
Бог не може стрелките да върне. Наздраве, момчета!
Нека постелем дъските на нашите ковчези с любов.
Нека опънем платната на нашите кораби и полетим
в тази страшна стихия с разпилени коси и открити чела!
Както можем жените си честно, докрай да обичаме, нека
чашите вдигнем до зъби и със усмивка посрещнем смъртта…
Нека пием за нашата гибел, за тревата на нашите бедни могили,
защото дори и звездите загиват, а ние сме само самотни звезди.
Нека красиво и честно живеем и нека честно умираме.
Който може да пее – да пее,
който може да плаче – нека не жали сълзи.
1981
МОИТЕ ГЪЛЪБИ
Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.
Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.
Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.
Тежи ми.
Страшно ми тежи.
Аз нося в себе си жестока вина,
че от дома не ги прогоних на прощаване.
1984
СВЕТУЛКИ
Не съм ги виждал от години.
Угасили са ги дъждовете.
А толкова е нужно да ги има –
в тъмното да ми посветят.
Макар и с пламъче студено,
подскачащо от храст на камък,
нужни са ми те – на мене –
като глътка въздух, като залък…
Искам тихичко да ми посветят
тия мънички светулки,
да ги има в стиховете,
в раждане на думи звънки…
Тиха ласка да усетя,
нежна песен да послушам,
капеща от върховете
на салкъми и на круши…
А ги няма… И едва ли ще ги видя
земните звездици да прелитат.
Нещо се е случило…
Завинаги песента без светлина ще скита.
Майчице, небето ли да питам?
1981
МЪРТВО СЕЛО
Тук кучета не вият в полунощ.
Щурци не пеят. Пустош…
Като стар ямурлук,
закачен на лунния рог,
върху къщите тъмен облак е виснал.
Сред коледните песни на чемширите
гнезда са свили и се любят бухали.
Водата в кладенците не е жива.
Езикът на черковната камбана
от враните ръждивите си рани крие.
На кръчмата вратите са отворени,
но кой ще влезе
на струните от паяжина да посвири?
Изсвирени са всичките мелодии.
Изпито виното по дългите сборове.
Вървя с отворени очи
през бурени, през тръни.
Но няма светлина. И няма нищо.
Киска се злорадо сянката на прилеп
над старите загаснали огнища.
И спрял пред рухналото време
на измит от дъждовете конски череп,
преглъщам болката
че няма, няма възкресение,
а има само смърт, живот и семе.
1984
СБОГУВАНЕ
“Не питай за кого бие камбаната.”
Ърнест Хемингуей
Копаем гроб… С приятели. За приятел.
Мирише пръстта на трева и на вино.
Има такъв обичай,
там, дето ще бъде гроба,
първо чаша с вино се разбива.
После се пие. По глътка.
Толкова, колкото устните сухи
по-сухи да станат от мъката.
Умираме всички… Рано или късно,
но никога точно навреме.
Умират с нас премълчаните истини
и ненаписаните стихотворения.
А земята е чиста. Толкова чиста,
сякаш жените с уморени ръце са я прали.
Еднаква за поети и за предатели,
еднаква за грешни и праведни.
Нелепо умираме. Случайно. Внезапно.
От катастрофи, инфаркти и рак,
поемаме пътя към вечното странстване
в кръговрата от огън и прах.
Вечно бързащи, все жадни и гладни,
най-сетне потънем в черния вир на баира.
Любили, недолюбили –
на селската църква камбаната бие…
И падат от камъка буквите,
чезнат слова и мелодии.
И потъват под смълчаните корени,
молитви и клетви, и спомени…
Копая и стискам със зъби
свежо листо от къпина.
И си мисля с горчива тъга,
че няма къде да избягаме,
няма къде да се скрием
и животът е само
дълго и страшно сбогуване…
1981
