Георги Стоянов

1.

Една  дама и много кавалери

До  втори петли продължи веселието у Богдан Топала. Беше съботна вечер. прозорците на къщата, вилен тип, хвърляха дантелени отблясъци в полегатия двор. Мълчаливо се вслушваха  в гълчавата двата кипариса, застанали като бдителни стражи от двете страни на стълбището. Острите им върхове нощем  брояха  звездите, а денем се хвалеха с тежката си зелена премяна.

Все по-чести ставаха запивките в тая самотна къща, поникнала в западния край на селото. Присъстващите бяха всякога едни и същи, ала Нойо Мартинов беше най-очакваният гост, защото беше тартора на компанията.

- Няма ли те тебе, купон не става - ласкаеше го Топала и това зареждаше с добро настроение душата на Нойо.

Първа пристигаше Мирослава, запасваше  престилка и започваше да шета.  Слагаше стъклена ваза с лалета в гостната, нарязваше салата, тъкмеше разни лакомства за мъжете. Пейчо Филото, плешив, с тъмни очила, които не сваляше от носа си, разправяше, че съдбата е натоварила Мирослава с големи задачи: да не оставя непригледана нито една изоставена душа в припиканото от съдбата село Криводол. Смятала Мирка, че смисълът на нейното земно присъствие е да    утешава и насърчава стари и болни човешки останки, които все още топлят опразнените семейни гнезда. Имаше жени - това бяха предимно баби, които я одумваха по пейките пред къщите, че не върви като хората в правия път, а кара  през просото, живее неправилно и разпуснато.

Когато кметът на селото успя да осигури безплатен обяд за социално слабите нашенци, Мирослава предложи да разнася с канчета храна по къщите. Очакваха я гладни, изоставени от роднините си несретници, и тя си хареса ролята на многодетна майка, която трябваше да спасява захвърлени деца.

Топала подаде запалена цигара на  Мирослава и попита не без присмех:

- Нахрани ли  твоята колония и тоя божи ден?

- Всичко е наред, няма оплаквания… То какво ли правя - доставям им по една трохичка живот - каза Мирослава.

- Раздаваш, ама себе си забравяш  - усмихна се Топала. - Хич не се жалиш.

- Аз съм права и здрава, какво ми е?

- Добре, добре.  Но защо все по-рядко се смееш?

- Е, това  не вреди на никого,нали?  И ние те задяваме, губим ти време.

- Жалко, че не си си харесал още някоя нашенка.

- А, не ме търси за любовни  чувства, Миро… Аз отдавна съм сдал поста и  нямам време за тичане по фусти. Женкарят у мене умря.

- Сдал поста. Нали гледам как ви играят очите, когато  мернете нещо по-младичко. - Мирослава мина в кухнята да довърши приготовленията за вечерта.

На купона последен дойде Коста Ранков. Спря на стълбището и наду кларнета, с който не се разделяше никога. Така известяваше пристигането си. Отзоваваше се на всяка покана за веселба. Свири, свири, па мушне под мишница кларнета и  продължава на глас песента. За него се носеха легенди - навремето като млад музикант ходел в съседното село да учи занаят при прочут  кларнетист. Старият майстор го съветвал и поправял, ругаел и насърчавал. Един зимен ден Ранков погледнал през прозореца: вън  валяло сняг,тежък, пухкав, бързал да затрупа къщи и пътища.  Коста се сбогувал, изскочил вън и  яхнал белезникавото си магаре, което клепело уши  под навеса и от време на време проревало, за да напомни на стопанина си, че окъсняват. Навлезли в дъбовата гора, снегът се сипел като из гъсто  сито. По едно време Ранков зърнал в белия полумрак чифт  хищни очи. Вълк! Сигурно е гладен, дебне от разстояние и се кани да нападне закъснелите странници. Вълкът скъсявал разстоянието, дори се облизвал и поръмжавал. Ами сега? Ранков слязъл от магарето, сглобил кларнета и го надул. Пръстите му били премръзнали, но подел тежка песен на дълга трапеза. От време на време пресичал на нашенско хоро, заситнял дори и ръченица. Не щеш ли, горският звяр взел да забавя стъпка, докато съвсем изостанал и завил през  храсталаците в друга посока. Най-сетне се изгрели светлините на Криводол и  Ранков ускорил крачка. Прибрал се у дома. Същата вечер поканил акрани и музиканти и до сутринта се веселили. Яжте и пийте, втори живот живея, братя! - вдигал каната Ранков. - Целувам моето кларне-спасител. Ако не беше в пояса ми, утре щяхте да ковете кръста ми.

Всички знаеха, че Ранков си пада по Мирослава, но тя не удостоява задирките му с внимание. Кадънката го подигра веднъж: и ти като твоя вълк в корията, дебнеш  козата, ама тя не се дава - или блее, или мълчи и това ти вързва ръцете. Нали?

- Мире, може ли един  страстен танц? - Ранков  пъргаво се надигна и отмери кавалерски поклон.

- Аз СЪМ едничка дама с ТОЛКОВА кавалери в тая къща и не знам първо на кого да  угодя - викна да се смее  Мира. - И бате  Нойо ме покани, така че ти  ще почакаш да ти дойде реда.

- Стига с тоя  Нойо, той ако беше мъж на място, Кадафи нямаше да го  екстрадира обратно в Криводол.

- Все пак Нойо е видял свят, а ти тука надуваш кларнето за тоя, дето духа.

- Така е, много съм ходил, много съм любил - кимна  Нойо Мартинов.

- И много патил - добави  Ранков. - Любимата ти отлетя по посока на залез слънце, а ти остана да  газиш нашенски тръни.

- Коста, не се рови в  живота на бате Нойо. Той ще се оправи някак, ами ти?

- Какво, да не съм улав… И аз ще  я наредя  някой ден, тогава има да  ме поглеждаш изпод воалетката си. А ти, дето толкова горчиви  хапчета без вода си гълтала в тоя живот, ще видим докъде ще стигнеш.

- Докъде бре, Коце?

- До кривата круша на твоя инат.

2.

Кой за какво се ражда

Беше слабовата, жилава, женствеността още не бе я  напуснала съвсем, ала Ною не гледаше на нея като на същество от нежния пол, с което можеше да приспи. Тя беше някаква негова рода и той  добре знаеше  колко горчиви житейски хапове бе глътнала в мизерното си съществуване. Понякога играеше на гордост, която не й отиваше - на мъжките задирки  отвръщаше с подигравателен смях. Коста Ранков например беше готов да свърже съдбата си с нейната, но тя  охлаждаше мерака му с някаква груба шега.

- Защо бягаш от късмета си? - попита я  веднъж Нойо. - Коста те обожава.

- Ако Коста беше  малко като тебе, щях да хукна подире му. Аз не съм лъжица за всяка уста, пък и не съм създадена за семеен живот. Имах съпруг, имах дете -  изгубих ги. Трябва ли отново да накисвам душата си в грях?

- Толкова  ли си отчаяна? - каза  Нойо. - Ти имаш глас меден загорски, слушах те на Стойчовата сватба - пя оная песен на Керанова…

- „Провикнал ми се  Николчо.” Прихванаха ме тогава, бях шаферка - каза  Мирослава.

- Не се подценявай, Миро.

- Хората се делят на две: едни се раждат да живеят и се кефят, други - да страдат. Аз съм втора категория, грижите тежат като облаци над главата ми. На ръцете ми лежат десетина стари хора… Купувам им хапчета, хляб от магазина, захар, ориз, както дойде… А за пеенето знаеш ли…  мама Вълка изпи мерака ми да изпълнявам песните, които научих от баба Тина. Всички звуци от душата ми  изпи Въла. Само насъне понякога се хващам да пея. За срещи и очи, които потъват в други очи.

Тя спря да танцува и излезе вън на двора. Прегърна младата бреза до курника. Вдигна лице към луната, която се измъкваше от космат облак. Заплака. Кучето бафна от своята колибка, завъртя опашка. Тя го повика - къци-къци и то дотича, нахвърли се да я целува.

- Ах, палавнико, намерил си време за галене.

Когато  се прибра при компанията, попадна на странна тишина. Мъжете мълчаха. Пушеха, чукаха чаши и като я съгледаха, се раздвижиха. Нима бяха усетили липсата й? Нойо срещна зачервените й очи: пак ли си циврила, защо? - попита мълчаливо. Знаеше, че всяко веселие отприщва в сърцето й неизтрити спомени, за които нямаше цер.

Беше време, когато Мирослава растеше безгрижна и весела, но после бедите се навървиха по баира на  нейния живот. Дружките й, пъргави и весели, а тя не може да се усмихне. Трябваше да изпита срам и унижения. Като навърши  петнайсет години, отиде в града. Вуйчо й  Делю я избави от мъчителното съжителство с майка й. Момичето не можеше да я гледа, струваше й  се, че по ръцете й лепне кръв. На другия ден след погребението на баща й, тя със стиснати  юмруци се нахвърли на майка си: Ти, ти зарови татко жив в гроба.  С  Милко му давахте хапчета с шепа. Двойна и тройна доза. И ракия му наливахте. Бързахте да го отровите, защото ви пречеше. Ти нареди да го погребат набързо. А нали винаги мъртвите ги  изпращат след обед? Тате лежеше в ковчега, отрупан с цветя. Капакът бе оставен върху изкопаната пръст. Ти не пророни и сълза… Попът пееше. Страхотия - на  погребението дойде и твоят любовник Милко. Споглеждахте се…И ето,  слънцето  се показа, измежду ореховите клони един лъч си падна върху лицето на татко. Видях как отвори едното си око и ме погледна. Сигурно искаше нещо да ми каже. Какво? И чух какво ми прошепна: „Жив  съм, щерко, жив!”… Татенце, наистина си жив  - изхлипах, щото нямах сили да изкрещя … Ти, Вълкано, ме блъсна с лакът да се махна от гроба. Татко не беше умрял, имаше диха, бе излязъл от кома. Сега щях да си имам баща, но останах сираче.

… Мирослава бе уволнена от работа в  детска кухня и се  завърна на село. Майка й я посрещна настръхнала. Бе я отписала от живота си заради пустата тайна, която бе станала явна: че е имала любовник. Вълка все пак  удостои щерка си с капка милост - позволи й да живее в мазето. Мирослава прие тоя   абсурден начин на съществуване - на  педя  разстояние от жената, която я бе родила.

- Бях свидетел  на нейния грях - споделяше тя пред  Нойо. - Ти откачи, ма, ругаеше ме, как така умрял човек ще отвори очи, преди да го спуснат в гроба? Каквото си видяла, е само  един  сън - дръпна ме за плитката тя. Дръж си езика  зад зъбите, ако не искаш да пукнеш от глад. След оная грозна нощ вече не й казах мамо. Пристигна следовател, започна да пита и разпитва. Бях заледена от страх, ама не знам как изтърсих: Милко! Идваше у нас канен-неканен. Пиеха с  тате. Напиваше го. Тате падаше под масата, а Милко и Вълка се затваряха в гостната. Сетне тате се поболя, водиха го на доктор. Мама каза: ако искаш да оздравееш, ще взимаш  церове само от моята ръка. И го черпеше с двойна доза отрова.

След време  Мирослава направила втори опит да заживее в града. Приели я да работи в кухнята на ресторанта на автогарата. Собственикът на заведението от време на време я викал в склада да му помага уж, а я повалял върху чувалите.   Някакви типове я научили да пие и пуши. Събирали се по квартири, един ден я  накарали да смръкне белезникав прах. И изведнъж разбрала, че е намерила начин да понася неволите си. Дрогата я успокоявала, като с гума изтривала притесненията й. Виках си: всичко е наред, щом има начин да забравям лошото. След една година я  изпъдили от кухнята на ресторанта. И се наложило да се завърне отново на село. Вълка не й давала и филия хляб. Веднъж я заляла с вряла вода. Срам-несрам Мира тръгнала да чука по хорските врати, да копае градини, да плеви и мете. Когато социалните служби открили кухня за социално слаби, в списъка на нуждаещите влязла и Мирослава. Тя въздъхнала: няма да пукна, за да зарадвам майка, осигурена ми е прехраната. Окопити се, мъчеше се да преживява някак. Кметът й подарил велосипед и тя тръгнала да разнася  канчета с храна по къщите на изпадналите в безпомощност стари хора.

Нойо по своему преживяваше житейската съдба на  Мирослава, която вече никой не назоваваше според кръщелното й свидетелство. За всички тя беше  Мира. Съчувстваше й, бе готов да  я брани от домогванията на нахални мъже. Пейчо Философа или Филото - това беше благовидният му прякор, който нашенци за по-голямо удобство използваха, снизходително я хвалеше: Мира е диамант, който чака майстор да я шлайфа.

Мирослава живееше като птичка божия. Прехвърчаше от клон на клон, без да изпуска от очи примамките, които й подхвърляше съдбата.

3.

Нойо задълбава в спомени

Нешлайфан диамант - каква ирония! - мислеше Нойо. А  Елена, жената, с която се гордееше някога, какво е? Остър камък, който легна на пътя му. Преди години на Ленката викаха Сърнелката. Лицето й бе поръсено с кафяви лунички като яйце на лястовица, тия кафяви точици й придаваха тъжна мекота, будеха усещането, че те заглеждат стотици очи,  пред които не можеш да лъжеш.

Днес Лена живееше и работеше в Чикаго с по-малкия  й син Дойчин. От ЮАР  замина с лекарския екип  за Щатите. Нойо се прибра в България да лиже раните си. Имаше за какво да съжалява, имаше за какво да се сърди и чувства обиден.  В  чужбина бе заловен да вари ракия от цитросови плодове. Хванаха го   арабите пиян да кара кола и без да му се церемонят, го екстрадираха. И по  обратния път той проумя какво бе изгубил: възможност да бъде човек,  уважаван и богат.

Късметът му бе офейкал, нямаше как да го задържи.

Елена отказа да се прибере при него в България.

Бе поставила кариерата си  над съпружеския дълг и покорност.

Изминаха  пет години от тяхната раздяла, но той още не можеше да се примири. Всъщност тя сигурно повече не го мислеше, не искаше да знае  за него. Навярно го е забравила. Спомняше си често бягащия й поглед, мълчанието, с което отвръщаше на въпроса му: обича ли го или е готова да го продаде за паница леща на арабите. Елена - майката на двамата му сина. Като тя говореше, едва забележимо се усмихваше, сякаш насила прикриваше някаква тайна. Когато бяха влюбени един в друг, той я глезеше - ти си моята черноморска скумрия,  никога няма да се изплъзнеш от ръцете ми. Тя: - А ти си един самонадеян паламуд, който не вижда рибарската мрежа.

Не му оставаше длъжна.

По-късно, вече разделени, той ругаеше:  Не скумрия, каракуда си ти, жено.

Проницателни, непрощаващи, с остър блясък светеха очите й в душата му.

Готиното Ленче - мислеше на глас Нойо, - дъщерята на Чоно Бунков днес   кърпи щастието си в далечно Чикаго. Пък аз газя бос кравешки лайна по асфалта и се чудя на коя воденица жито да насипя.

4.

Дамяна  излиза на припек

Тя тъгуваше  по булчето, което вятърът на съдбата бе отвял в далечна страна. Не приемаше думите на внука си, че единствено тя, Ленката, е виновна за  разбичкания  му живот.

- Много се надуваш, сине, не прощаваш на другите, ама себе си за светец ли смяташ? Не видиш ли, че без Ленката вървиш по крив  път?

- Бабо, огънят не може да дружи с леда.

- Ти ли си огънят?

- Че кой друг?

- Твоят огън пърли първо тебе.

- Не само мене, не само… Което куче ме е  залайвало, побеснявало е.

- Не казвай непътна дума за жената, дето ти роди две момчета. По-харно е да разчистиш тръните, които задръстиха пътя между вас.

- Ами, от  нея лъха януарски студ.

- Ти си инат, нямаш милост… Караш през къра си, хабиш се за тоя, дето духа. Мислиш, че не знам  къде скиташ ноще и с какви хора тракаш чаши? Топала ти е кум, ама на какъв край ще те изведе, знаеш ли? Ами Мира какво се мотае  около вас в оная къща? Тя май бърка в кесиите ви.

- Бабо, не остави Мира на мира. Ти не разбираш каква душа носи. Забравяш, че сте от един клан с майка й.

- Не разбирам, аз нищо не разбирам. Само едно сещам: че още съм жива.

- Какво искаш от мене?

- Да стъпиш на краката си. Да бъдеш мъж на място. Хората ни окайват.

- Данък  мнение не плащам.  Какво искаш, сълзи да лея по Американката?

- И да лееш, и да се смееш, все тая - жена ти не краси нашия двор - смирено додаваше старата жена и излизаше да се разтъпче из двора.

Нагарчаха от досада тия дребнави ежби между баба и внук, вгорчаваха дните им. Дамяна не можеше да се примири, че Нойо е пуснал семейната кола по нанадолнището. Нейните съвети, неуморното й мърморене го дразнеха. На моменти той се чувстваше като подсъдим и това го обезсилваше. Старата жена не отстъпваше, като наежена за пилците си квачка бранеше свят, който неудържимо си отиваше. Нямаше я познатата картина: от прозореца да се шири кипналото от зеленина поле, волската кола на път към нивите, светлината на  небе, което дарява благодат. Нойо понякога се замисляше: Наистина, може и да е права дъртата, но какво да сторя. Елена няма да се върне, забравила ме е. Тя е далечно зимно слънце, никога повече няма да ме стопли. Сигурно още помни  юмруците ми, когато се прибирах  пиян,и тя ме хокаше.Търпеше, но в търпението й навярно е зреело решение: да се отърве един ден от мене”.

5.

По-далече от златната паница

Топала погледна към телевизионния екран - течеше поредната кавга между   депутати в пленарната зала, непреодолими партийни несъгласия ги опълчваха едни срещу  други.

- Вижте  ги какви за загладени. Дръндаросват разни въпроси и проблеми, а в крайна сметка всичко замитат под килима - каза Нойо.

- Лъжат и за умрелите - додаде Мирослава.

- Трайте си, имаме втора употреба демокрация - напомни  Филото. - Имитация на френската. И като народ сме втора, даже трета ръка. Като  генетично увредени от исторически обстоятелства, ние не можем да превъзмогнем себе си, да пожелаем и постигнем нещо по-добро.

- Тия на картинката са надвили на масрафа си до девето коляно - намеси се Ичо  Кадънката. - Аз им ръкопляскам: пред нищо не се спират, за да надуят тулумите си. Набарали са цаката на  кефа, а ние се пърлим като молци в лампа.

Нойо се понадигна от мястото си. Брадата му се разискри от блясъка на аплика, окачен на стената.

- Толкова  просто е всичко, братлета. Ние за тях сме тъп електорат, купуват ни гласовете, зареждат със страх  душите ни. Грабват доверието ни и се изтъпанчват в говорилнята парламент. Дърлят се, бият се. Ние сме магарета, които хитреците обяздват. Мълчим като шарани.

- Е, позволено ни е да пърдим, тоест да псуваме, ама псувнята не е боб да я свариш и сервираш  на децата  - каза  Ичо Кадъ нката.

- Тяхното не е служба  на народа, а на личния кеф - обади се  Ранков.

- Внимание, юнаци! - вдигна  ръка  Мирослава. - Яжте и пийте и не  надзъртайте в златната паница на богатите. Новите богаташи! Аз не ги мразя  тия хрантутници - за мене  е въпрос на лична обида да харча омразата си за хора, които не  заслужават и плюнката ми - изпъчи  стегнато коремче Мирослава. - Слушайте, нека запазим  в себе си един краешник човешка доброта и милост, щото всеки  ден могат да потрябват.

- Благодаря, утеши ме. От утре тръгвам гладен, ама добър и кротък - каза Ичо  Кадънката. - Миро, защо не  си гледаш живота?

- Какво да му гледам, толкова парцали висят по него! - Мирослава тръгна към  кухнята като  пътем се изплези на компанията.

- Истината е една - покашля се  Пейчо, - светът е разцепен на две: фрашкани безбожници с пари и откачалници като нас, дето греят ръце на пепел  от изгорели надежди.

- Стига с тая политика! - почука с вилица по чинията с пържени картофи Нойо. - Защо не  потърсим малко разнообразие? Куме - обърна се към  Топала, защо не докараш малко прясна стока за консумация? Не знаеш колко чочарки се въртят и оглеждат  на пазара за клиенти. Само им смигни, за едната филия намазана с маргарин ще доприпкат в твоята вила.

- Аха, ще ви се… Докъде стигнах, да слугувам на прецъфтели коцкари - влезе с  две чинии мезе Мирослава. - Аз не съм ли от плът и кръв за вас, бре? Не го дигаме вече, така ли?

- Ти си наша приятелка  - засмя се домакинът. - Да, аз ще им доставям прясна стока, а те да лапат. Не приемам! Не смея. Вече съм стар и патил - въздъхна  Топала. - Преди десет години една се опита да ме скопи. Бях се завърнал от  среща с друга.  Беше ревнива мечка, едва не ме изпрати на оня свят… Е, лежа в затвора, ама ми даде хубав урок: вече не посягам на чуждо.

- Чуйте, срещнах кмета - взе думата  Ранков. - Някой му доложил, че във  вила „Зелен рай” стават опасни срещи… Пита ме: какви купони сте организирали?  Хора на години сте, нямате ли чувство за срам? Мърсувате или нова партия мътите?

- Вървят ми гости. Аз не мога да живея като бухал сам - вдигна рамене Топала.

- Ама имаш къща и в града. Даваш я под наем. Тук купи евтино вилата на Паяка.

- Така е, не съм я откраднал.

6.

Дамяна разлиства библията на живота си

Лежеше свита на кравай в дървения креват. Така спят котките и кучетата. Насъне чакаше да тропнат очакваните стъпки, да чуе познатото тютюнджийско покашляне. От време на време излизаше на пътя и се ослушваше и оглеждаше.  Приличаше на  изсъхнало дръвце с птичи гнезда, в които писукаха отколешни спомени.  Около нея кръжаха прилепи. Щом я пронижеше нощния хлад, тя се прибираше вкъщи. Напразно се опитваше да заспи, живяното я притискаше и задушаваше. И сънят се изнизваше в нощната пустота. Вдигаше се, заставаше пред иконостаса в болнаво смирение. Кръстеше се, взряна в бледия лик на божията майка.

Какво се случи с моя живот, майко  божия, прокъса ли се доброто, та всичко тръгна назад?

Една такава нощ преди много години свекървата ме разбуди, нареди ми: Вземи буталката, снахо, прегърни я като дете и почни да обикаляш къщата.И ще  биеш, ще тропаш, уж  масълце от мляко  избиваш. Сторена ни е магия.  Намерих  яйце в плевнята. Петлите ходят като въртоглави и не сайдисват кокошките. Откъде е това яйце, някоя завистлива комшийка го е  сложила… Лошавината се опитва да свие цръв в нашия двор. На, оня ден умря Милуша - не е от  болест, а от душманска ръка. Горкото хайванче, първескиня беше. Хайде, готова ли си?

И прегърнах буталката, и проходих по росната трева на двора. Свекървата ме следеше смълчана от сайванта. Караше ме да разтуря хорската магия, рожба на завист и проклетия. Ловях кокошките една по една и ги мятах в курника. Сплаших ли дивотията оная нощ, не знам, но бедата се поразнесе. Две юници  станаха майки, надоявах бакър мляко, край вадата заквакаха юрдечки.  Ябълките и крушите  раждаха  толкова плод, че клоните се трошаха… И овцете близниха… Така беше,  децата подрипнаха мъже, къщата се напълни с имот. И тъкмо  помислихме, че всичко е минало-заминало, проклетията отново навири рога и хукна да мори де квото настигне. Свекървата мърмореше: сатаната обикаля  ноще дворовете с щръкнала опашка, наднича през джама й и види ли, че никой - нито стар човек, нито млад не се кръсти пред иконостасите,  потрива ръце: Е, адамови твари, и вие значи се отрекохте от вашия създател, наливате вода в моята воденица, ще ви насмеля аз не жито, а грехове, дето ще висят като гердан на шията ви, ще лазят по петите ви. Първото ми дете се спомина от незнайна зараза и много плаках и дърпах за рамото Нойчо: как може да спиш, когато детето ми изстива в църната… Ох, боже, минало-заминало е, ама па ми е нанагорно и пусто… Защо? Свекървата е като сватя на дявола, бял ден не виждам, засипва ме със страхове.

…И тази нощ Дамяна търчи подир безсънни видения, очите й дълбаят  мрака.  И разгръща живота си като книга, на която повечето букви са изтрити, но все пак  се мъчи да разчете земни неслуки и надежди. Не е просто книга земното й пребиваване, а библия, пълна с лутаница и греховност. Върти се като шугава в постелята. През прозореца се прокрадва лунен отсвет, заблудена муха бръмчи и наприда закани за бъдни неволи.

Налегна я дрямка и в просъница чу: пътната вратня хлопна. Надигна се в леглото, ослуша се: бяха стъпките на Нойо. Всяка вечер закъснява, губи си времето с приятели, пият и  играят карти, бистрят политика.

Той се спъна в мотиката вън, падна, изохка.

- Бабоо, де ти е умът, мари? Нарочно си оставила пред вратата тая мотика. Какво искаш, дърта мисирко, да ида зелето да поливам в късна доба?

Дамяна повлече чехли, запали дворната лампа, ала не успя да отвори вратата. Нойо я притискаше с гръб и тя не можеше да се отвори навън.

- Сине, ти ли си? Ти ами, кой друг по видело се прибира дома. Тука ли найде да се льохнеш, няма ли креват за тебе? Има, ама как да се изкатериш по стълбата, като краката ти не държат. Голяма като училище е дядовата ти къща, сто деца може да преспят в нея, само ти не намери място в нея. Легнал на плочите никакавеца му недин.

Внукът беше глух за наветите й, не помръдваше. Дамяна трябваше да чака утрото. Сърце не й даваше да се гърчи отново в постелята и да залита по нощни видения. На разсъмване прекрачи прозореца и излезе вън. Нойо се изтягаше пред вратата като пес, който варди сигурността на стопанина си. Тя го побутна - ще настинеш,  хайде ставай, слънцето огря! - и той се размърда, подпря гръб на стената. Запали цигара, не погледна старата жена, не пророни и дума.

Дамяна знаеше какви мисли бръмчат в главата му - чужбина, пустата чужбина е оживяла на сърцето му и той нетърпеливо чака деня на заминаването. Не разбира и не знае, че който бяга в чужбина, губи родина. Живееше на село като заточеник, мечтата за някакъв друг свят го мореше като потайна болест, вкиселяваше дните му, правеше го зъл и груб. Преди няколко дни каза на баба си:

- Все едно, че ме няма, аз имам други планове, моля те да не ме тормозиш с   твоите поръки и съвети какво да правя.

Тя си  знаеше своето: И тука има за тебе хляб, стегни се да ореш и сееш, нашият двор е пълен с жива стока, крави, телици,  агнета и овце, всичко плаче за  човешка  ръка и грижа.

Нойо махаше с ръка, сякаш пъдеше оси, които го налитаха и лишаваха от спокойствие.

- Вие с тате и дядо живяхте само за живата стока, не гледахте по-далече от носа си. Бабо, светът е широк, само трябва да се наканиш да тръгнеш. Глупаците   треперят за малкото, което имат.

- Твоето не е малко, ама трябва сърце и мерак, за да го отземеш от живота и полето.

Преди няколко месеца Нойо се върна от града за погребението. Когато суматохата по изпращането на Мартин приключи, той се видя попаднал в обществото на много добитък, който го гледаше  в ръцете. Какво се зверите в мене, аз не съм баща ми, за да ви угаждам. Градски съм, не говедар и внимавайте, че ще наточа ножа и ще почна да ви милвам по вратовете.

- Не се карай на животните, ние толкова зор видяхме, докато ги навъдим, а ти се каниш да ги колиш.

- Бабо, мене телешко мучене и агнешко блеене не ми трябват. Грижи се ти за тях, аз събирам чуковете си за далечен  път. Тук съм временно пребиваващ.

Не  го оставяше на мира, ходеше по петите му и думите й го бодяха като бабини зъби в напуснатата нива на неговото безгрижие. Много си позволяваше тя, глуха беше за думите му:

- Ходиш като отнесен от сприята, вместо да запретнеш ръкави, я какво наследство е оставил дядо ти.

Дамяна закла ярка, свари пилешка чорба, застрои я с яйца и мляко. Напълни голяма купа и я сервира под носа на Нойо:

- Сърбай, да разкараш махмурлука… Толкова си пил, че още не можеш да отвориш очи.

Нойо разкъса две червени чушки над супата и белите семенца капнаха в паницата, взе от хладилника шише бира, със зъби отлющи капачката на шишето. Седнала на трикракото столче край огнището, Дамяна отвори  приказка за времето, когато заедно със снахата и  дъщерите си садяла какви ли не зеленчуци. Изнасяли прясна стока на пазара.

- Пред нашата сергия се трупаха много граждани, не избираха, а грабеха зеленчуците и плодовете ни. Господ ни помагаше с две ръце, щото имахме  сговор и всички налитаха на работа.

- Тъй, тъй -  подземаше в нейния тон Нойо, - мама и тате затова побързаха да хванат влака за оня свят, щото се впрягаха като волове. Ти, бабо, ходеше по петите им, мърмореше. И какво? Къде са сега? Прибра ги господ, и на тебе не остава друго, освен да  кажеш: тю-тю, изпариха се като дим.

Дамяна хапеше сухи бърни, люшкаше  глава.

- Не те е грях, Нойо, та ги хортуваш такива, дето немат път. Коя майка ще седне да мори рожбите си с много работа? Ние имахме всичко, майка ти и баща ти искаха  да хванат беднотията за гуша, радвахме се на пълни хамбари и обори… Е, насърба се, сега иди с лопатата да обърнеш лехата зад кладенеца, дето растеше фасула. Ден година храни, трябва да се стягаме,че няма кой друг да свърши нашата работа.

- Бабо, забрави ли на колко гроба плачеш?

- Как да забравя, аз ги плевя и преливам, а ти не си стъпил там да помълчиш над сенките на майка си и тейко си. И друго помня, когато ти се роди, отрязахме ти пъпа и го хвърлихме в училищната градина. Да се учиш, голям чиляк да станеш…

- Ами нали станах, какво повече. Висок на бой, тежък на килограми.

- Така е. Изглежда сърпът, дето отряза пъпа ти, когато се роди, е клъцнал и срама ти - сърдито се отзова старата жена и отиде да нагледа кокошките и прасето.

Нойо хвърли лъжицата в празната тенджера. Преди да излезе на пътя, огледа двора. Не е двор, а кър, каква сила може да му надвие, да го оре и сее, да окопава и бере? В долния край стърчаха скелета на оранжерията, без полиетилен, с буренясали лехи. Не усети кога старата е приближила, угрижена го оглеждаше.

- Гледай, гледай и мисли. Харно си живеехме, сговорно, ама всичко е било до време. Дядо ти Нойчо пръв си тръгна от тоя свят. Последва го майка ти.  Горката Яна, издебна я  болест, за която нямаше цер… Последен хлътна в земята Мартин.

- Стига - удряше юмрук в коляното си   Нойо, - докога ще ми баеш едно и също,  до гуша ми идват твоите оплаквания. Хвалиш  баща ми, а много добре знаеш къде прескачаше.