Николай Гюлев

***
С невидим свредел - чак до кокал
във нас се вбиват студовете.
Последни гроздови зърна
кълват настръхнали врабчета.

Изчакват се. Не се боричкат.
Люлеят се върху лозите.
Похапват. Пърхат със крилца
и после весело излитат.

И с простичкото „чик-чирик”
огласят цялата вселена.
И ражда се във този миг
във мене песничка зелена.

***
С невидима палка дирижира Април
многогласния, пролетно-трескав кадрил.
И завъртат се облаци, птици, дървета,
и се ражда отново светът пъстроцветен.

И стопяват се зимните теглила,
и любовно се сплитат даже змийски тела,
и събужда се мечка от зимния сън,
и разцъфва в полето най-грозният трън.

И несретникът даже се усмихва сега,
като вижда след дъжд да изгрява дъга.
И почти ще повярва - щом под нея премине
ще се върне във чистите детски години.

И ще яхне отново счупено клонче -
то ще бъде за него най-бързото конче,
и в галоп Хоризонта ще пресече.
… А мъжът цяла пролет ще бъде момче.

29.02 - 1.03. 2000 г.

ПЛОВДИВСКА ЕЛЕГИЯ

Житието все по-нанагорно е,
а пък силите ми се стопяват.
Всяка нощ сънувам Калифорния
и че съм богат. И - тъна в слава.

Съмне ли - жестокият будилник
с глас ръждив ме връща във панела.
И отново - грижи непосилни
ме връхлитат бясно с удар челен.

Не! Не ми е нужна Калифорния.
Не съм брат на прелетните птици.
Блясък. Слава. Всичко илюзорно е.
Истински са Пловдив. И - Марица.

Посред нощ в крайбрежната алея
ще мълча. Ще пуша дълго в здрача.
Но едно щурче за мен ще пее.
… И от светла скръб ще се разплача.

15 май 2001 г.