МОМИЧЕТО ОТ ДЖИПА

Миролюб Влахов

Джипът се появи през една априлска привечер - доста стар, от годините след войната, а може би и от самата война.

Изглеждаше оригинален, а не преправено копие на някоя съвременна машина. И боята стоеше като стара, покрила тук-таме вдлъбнатини и драскотини.

Беше без гюрук, с отвесни предни стъкла и леко увиснала встрани задница - наистина не много, колкото да привлече само погледа и да предизвика желание да бъде оправен този дефект или поне човек да се запита траен ли е и откога джипът е така килнат.

Предният десен калник висеше смачкан до самата гума и от няколко метра изглеждаше така сякаш стърже в нея.

Това веднага направи впечатление на мъжете, които седяха под черницата пред кръчмата на Чанката и топлеха в шепите си големи бирени чаши, пълни с мента и лимонада, и те на минутата започнаха да спорят кога е ударен, американски ли е, или английски, не е ли руски, емка ли е, или додж, може ли изобщо да се изправи калника, или трябва да се отреже до здраво и навари нова броня.

Откак бе настъпила демокрацията, селото постепенно бе престанало да е село и минаваше вече за курорт или поне за селище, където можеше да се престои ден-два, а защо не и седмица - за почивка или за развлечение, макар че те самите не виждаха какво толкова намират идващите в техните баири и трънливи дерета и урви и защо така се натискат да си купят къща или поне парцел тук.

Идваха всякакви хора, най-вече паралии, някои дори оставаха да живеят за постоянно, а имаше и такива дето вече се смятаха за местни, ако и рядко някой от кореняците да им го признаваше очи в очи.

Мъжът от джипа със сигурност не беше от тукашните. Тукашните не носеха такива лигави дънки. Неговите нямаха нищо общо с мечтаните някога през седемдесетте „Леви щраус”, дори с родните имитации нямаха нищо общо - напротив, бяха с мачкан плат и джобове с орнаменти и кройка, която ги правеше изсулени и тантурести.

Вярно е, изглеждаха и някак износени и не толкова луксозни, но все пак не се харесаха на мъжете, за жените не се знаеше още.

Бе висок и добре сложен, с обърната назад права отгоре и леко вълниста над ушите и тила коса, благородно посивяла, само загатваща историята на собственика си, която несъмнено би била интересна, ако можеше да бъде разказана.

Носеше карирана в тъмновинено и синьо риза, с копчета по ъглите на джобовете и яката и навити ръкави, а брадата му стоеше небръсната от поне две седмици, неоформена и също така сива, почти бяла.

Спря джипа на три-четири крачки от черницата, изключи мотора, изчака да потръпне уморено, докато угасне и съвсем затихне, и запита за кмета. Беше свикнал да получава отговори, но мъжете не се хванаха.

Те потиснаха импулсите си да отвърнат оперено или да се втурнат един през друг да му обясняват къде е кмета и да разпитват за какво точно му е притрябвал, щото ако е за нещо, което не е някаква тайна, всеки може да му свърши работа, нищо че е гражданин и се прави на интересен с този джип, който като нищо можеше да е бутафорен.

Но не го и оставиха да чака в неучтиво и изпитателно преценяване може ли да му се има доверие. Вече бяха решили, че нито той, нито джипът му са префърцунени, просто бяха от различна на тяхната порода, но това те можеха да приемат и да подминат даже без да му дадат да разбере, че са наясно с мурафета на хора като него.

Дичо Кинтата допи чашата си и пое да го води при кмета, беше му на път и щеше да запише поне половин точка пред Боца с по-ранното си прибиране. Даже щеше да я пита дали има вода в бойлера и тя щеше да знае защо я пита и да измие набързо чиниите, докато той се приплакне.

Кметът си беше вкъщи, вечеряше на терасата и слушаше киселите забележки на жена си, която не харесваше как е напръскал асмите и от сутринта не можеше да се примири с това.

- Симо, търсят те - закачи главата си на оградата Дичо Кинтата.

Кметът стана с облекчение, но се приближи бавно, да не дразни повече жена си, заради внезапното и щастливо появило се спасение, и излезе да види кой е непознатия.

- Приятно ми е, Асен Карапенков-Кипо, композитор - подаде оня ръка и кметът я усети мека и тясна в дланта си.

- Симо Боев, кмет. С какво мога да ви помогна?

- Абе тя, работата, е донякъде деликатна, бай Симо - започна направо мъжът, а Симо си отбеляза, че като нищо са на една възраст, ако не и композиторът да е и по-голям. - Въпросът е опрял и до твоето съгласие. - И мъжът се обърна към бавно отдалечаващия се Дичо, може би за да се увери, че още е рано да каже за какво всъщност става дума.

- Ако има как, защо да не го решим - почти измънка кмета и си напомни, че трябва да отговаря по-твърдо, така излизаше че мърмори. Новият дори не му бе оставил секунда, за да се изненада от фамилиарния му подход.

- Така ми казаха - че само от теб зависело вече - продължи Карапенков. - Става дума за едно от големите бунгала на бившата почивна станция на Ламелния. Разбрах, че имало четири, които са отделени по-встрани и са до самата гора, но си имат всичко - и вода, и ток, и баня и кухня. Не е кой знае какво, нали? Искам го за виличка. Стига да не е в окаяно състояние.

На Симо Боев му бе дошло до гуша. Откакто общината бе взела базата на Ламелния, постоянно го врънкаха за бунгала или части от масивната сграда. Като че ли нещата наистина зависеха от него.

Беше разбрал, че често общинарите му пращаха хора, колкото да се отърват от тях или да избягнат отговорността заради заобикалянето на наредбите, която те, естествено, не искаха да поемат, но много им се щеше да извършат услугата на своите хора.

Сега никой не беше му се обаждал и той реши да откаже. Но композиторът като че ли прочете мисълта му и продължи - тихо, плъзгайки сякаш думите към събеседника с обиграния си баритон.

- Емануил Танчев, депутатът, щях да забравя, ти праща поздрави. Вчера се засякохме случайно при областния. Зарадва се, като разбра, че мисля да се установя за по-дълго тук. И каза, че си човек, на когото може да се разчита. Ако бунгалото ми хареса, ще го взема на първо време под наем. За година, може и за две. И с опция за още една после. Не съм сигурен, че ще мога веднага да го купя.

Кметът не успя дори да се ядоса като хората. Разбира се, щяха да го прекарат той да урежда документите, да го включва формално в търговете, да си слага саморъчно главата в торбата.

Само композитор не бе идвал тук. И то с джип като тази антика. Но не можеше да отрече, че си отиваха един с друг - джипът и мъжът с карираната риза със стойка на герой от родео.

Така или инак, оказа се, че Карапенков-Кипо си е осигурил гърба и протекции от всички нива. Оставаше да се свърши работата и Симо Боев се зае. Композиторът бе разтропан човек и още докато ремонтираха набързо бунгалото, надокара мебели, дори едно пиано с потъмнял фурнир с цвят на лански кестен.

На терасата опъна тента и под нея нареди плетена от ракитак маса и столове. После се изгуби за седмица-две, а когато се появи, джипът бе с оправен калник и не изглеждаше така увиснал. На седалката отзад бе натрупан багаж в куфари и кашони, а отпред се возеше момиче.

- Дафинка, племенница ми е - обясни лаконично Карапенков. - Готви се за изпити в консерваторията. И тя се нуждае от тишина. Обича да ? казват Дафне.

Така двамата заживяха във вилата. От ниското в селото се виждаше как горе на хълма, под ръба на гората, мъжът и момичето щъкаха около къщата. Момичето слизаше през ден до смесения магазин, жените цъкаха и се извръщаха след него, но рядко се осмеляваха да го заприказват, може би само подпитвайки: „До магазина ли, а?”, „Хубаво ли е там горе, на високото?” или „Харесва ли ви тук?”

Все пак още нямаха опит с племенници на композитори. Което не им пречеше да се възмущават след нея на силно изрязания жълт потник, който дори не се опитваше да скрие основата на гърдите му, потръпващи и нехайни, и на късите му шорти, под които изглежда нямаше друго бельо.

Мъжете под черницата бързо бяха схванали графика и на момичето, и на мъжа. И в двата случая пиеха по мента повече и размишляваха за отношенията между вуйчото и племенницата.

Личо Лемежа беше като кърлеж с въпросите си. Беше си избрал тарикатската роля да ги задава, та да има какво да се драчи с останалите и така по-нашироко да разяснява подозренията си.

- Добре де, но наистина не ми е ясно - забиваше спечен показалец накъм клоните на черницата той. - Как така не си пречат? Той пишел музикални пиеси, тя четяла за изпити, а пък по цял ден разпъват цигулката навън и пият кафе под сянката, дигнали крака връз ракитака. Спрат ли, хоп и двамата вътре…

- Момичето няма да се метне на гората, я - опитваха се да му опонират, но колкото да затвърдят съмненията му. - Все по нещо ще прилича и на вуйчото. Сигурно и то пише ноти. Или заляга над теорията.

- Не им знам аз теорията, ама за практиката си имам едно на ум. Даже не едно, ами сто и едно - подхилкваше се Лемежа.

- То не видиш ли, че и джипът му не е като света - обаждаше се друг. - Защо му е такава таратайка?

- Не е таратайка - опонираха му. - Ретро е.

- Казал оня ден на Тодор Кутев, че е оригинален.

- Да казва, зер може някой да провери.

- Нали има документи, лесно може да се провери.

- Ами провери, де!

- Ей сега, притумкало ми е. Да проверява Личо Лемежа, той има съмнения.

- Той Лемежа се интересува повече дали племенницата е оригинална. И Дафинка ли е, или Дафне и защо така, па не онака?

- Пък джипа му трябва, защото тук е балкан.

- Дрън-дрън. Кво като е балкан? Ние как карахме москвичите и опелите? Що не си вземе някоя нова машина, сигурно има пари. Я виж какви джипове карат сега хората. Те композиторите вземат големи пари.

Асен Карапенков-Кипо не подозираше за разговорите пред кръчмата и в селото.

Или ако подозираше, изобщо не се интересуваше. Не можеше или не искаше нито да ги знае, нито да ги опровергае. Той вече бе дал обяснение и даже и то му се виждаше ненужно.

Рядко влизаше в кръчмата, а ако това станеше, се държеше така сякаш се познава с всички от едно време, но не спираше да си поговорят, а мъжете набързо обръщаха приказката за градушката, която миналата седмица бе маносала доматите и лозята.

Малко по малко интересът към него и момичето утихна. Дори жените вече не се заглеждаха след тях, макар че някои повече мислеха за ръцете на композитора, отколкото за шортите на момичето.

В жегите мъжете минаха изцяло на бира и спореха кога точно ще узрее гроздето и ще има ли сладост за вино без добавка на захар. Вълнуваше ги ще умре ли и тази есен два месеца преди Коледа прасето на Вичо Таранкина и защо не вземе да го гътне преди пак да го е сполетял тоя гаден сакатлък.

Докато един ден Симо Боев не подскочи както си седеше до преди секунда кротко на стола в кметството, откъдето от втория етаж виждаше целия площад, читалището в долния му край и магазините и кръчмата с черницата, отпуснала посърнали от жегата бронзови листа.

Беше се сетил кметът, че кандидат студентските изпити отдавна бяха минали, а племенницата Дафне изобщо не бе мърдала от вилата. Нямаше как да е ходила до столицата без това да не се забележи, дори и посред нощ да бе станало.

Слободни хора, реши в себе си той, пилеят си времето, за кво киснат по тези баири, кво толкова пишат? И те не знаят, да ги питаш и на, не могат сами да ти кажат, сигурен бе Симо Боев.

Една съботна сутрин в края на септември джипът спря пред кметството и Карапенков-Кипо влезе при кмета:

- Ето резервния ключ, бай Симо - байоса го отново той и отново Симо Боев се престори, че не е забелязал това. - Аз заминавам. Може би за месец, не знам, може и за по-малко или повече. Ако някой ме потърси или каже, че аз го пращам, дай му го.

Кметът взе ключа и изгледа как широкият гръб на композитора и загорелият му от лятото тил се скриват зад вратата. След малко чу как джипът тръгна и се изправи до прозореца. Долу, на спирката, чакаше момичето.

Беше с овехтелите си дънки и познатото жълто потниче, но и с тънко яке върху него. Встрани, без калъф, подпряна върху продълговата и ниска пътническа чанта, лежеше цигулката. На хълма отвъд селото, оплетен от шосето за града, се издигаха мързеливи облаци прах и скриваха джипа от погледа на Симо Боев.

Повече от месец никой не потърси композитора. По някое време кметът започна да си мисли, че вече е забравил за вилата и току-виж решил да се откаже от нея.

Но ето че един ден на вратата се почука тихо и при него влезе русо момиче, което, така му се стори, по нещо приличаше на Дафне.

- Добър ден - каза момичето. - Търся вилата на господин Карапенков. Той ме изпраща.

Фигурата на момичето сякаш се изплъзна от очите на Симо Боев и отскочи далеко встрани. Той не можа да си обясни защо така момичето се стопи в ъгъла на кметската му канцелария, но се овладя и не закъсня много с отговора си:

- Да, да, ясно - повтори няколко пъти. - Момент, ей сега ще ви дам ключа.

А ръката му все не искаше да отвори чекмеджето горе вляво.