РИБАРИ
Луната спокойно грее над водната шир. Ликът й се разбива на хиляди частици и рефлексира със златни блясъци.
Морето е тихо: слаб вятър къдри хладната му повърхност. Каменистият бряг спокойно се оглежда в синкавото му огледало.
Тишина. Само вечния монотонен плисък на вълните оглася нощта.
Рибарските къщички, накацали като пръснато ято по каменливия бряг, светят с тесните си прозорци.
Вратите им една след друга се отварят и от къщиците излизат жилести, корави мъже с изпити от морския вятър и обгорени от слънцето лица, отправят се по пътеката към морето, където привързани о брега ритмично се люлеят лодки. На вратите остават жените им, изпращащи ги с овлажнели очи.
Един подир друг рибарите стигат брега. Настаняват се в лодките. Спогледват се.
- Всички ли сме тука?
- Андрей още не е дошъл.
- Забави се. Мъчно ще се раздели с жена си. Ех, и нас тъй не пущаха в младини, после привикнаха, сега само ще въздъхнат и туйто…
- Прави са, Тома, знаят къде тръгваме - по море всичко се случва, една вълна и хоп… глътнеш вода и свършено…
По пътеката се зададе стройна фигура на млад човек. След него се спусна млада руса жена. Настигна го. Улови го за ръката и умолително му каза:
- Страх ме е, Андрей, не тръгвай, предчувствам, ще се случи нещо! Моля те, не тръгвай!..
- Нищо няма да се случи . ..
- Страх ме е, не тръгвай, Андрей!
- Ей, Андрей, хайде, стига се заплесва, тръгваме - обади се Тома откъм морето - нали знаеш, жени са, все ще си поплачат. Хайде, побързай!
- Ида, ида - отвърна му Андрей.
Той хвана жена си за ръцете, вгледа се в просълзените й очи и я целуна по челото.
- Няма какво, ще тръгна, трябва да се яде. Бъди спокойна, нищо няма да се случи… Сбогом…
Той пак я целуна и се спусна към морето. Влезе в една от лодките. Рибарите ги отвързаха.
Ритмичните плясъци на лопатите ги отнасяха далече, сред необятната шир.
Младата жена продължаваше да стои на брега. Невидими нишки се замрежваха в душата й. Нещо мило се откъсна от нея и потъна в невиделицата.
Кой можеше й каза, че утре пак така спокойно ще бъде морето? Колко рибари в такива нощи тръгваха, а на другия ден бурята връщаше само отломки от разбитите им лодки…
- Господи, какво ли ще се случи до завръщането им? Пресвета Майко, простри десницата си над Андрей!…
Две едри сълзи се отрониха от очите й и застинаха върху румените й бузи.
Лодките изчезнаха зад хоризонта.
*
Съмна се.
Черни облаци се тълпяха по небосвода. Морето с ярост разбиваше вълни о брега. Огромни огнени езици разсичаха небето.
Буря идваше.
Небосвода затрещя, сякаш някой стоглав змей беше легнал сред облаците и вбесен разсичаше небесния свод.
Младата руса жена се събуди ужасена и един жалостен вик се изтръгна из гърдите й:
- Андрей!…
Гласът се разби в стихията.
Изгуби се и до ничии уши не достигна.
- Божичко… Андрей, Андрей! Какво става с тебе, Андрей!… Света Богородице, Майко на нещастните, запази ги, закрили Андрей!… Майчице!… Андрей!…
Риданията й се задушиха от бесния вой на бурята.
От стената спокойно, безмълвно и студено гледаше Света Богородица.
Вън бурята беснуваше.
*
Луната спокойно грее.
Светлия й лик се разбива на хиляди златни краски върху хладна повърхност на морето. То е тихо. Слаб ветрец къдри водите му. Малките бели вълни весело изпращат към брега парчета дъски от разбити лодки.
Една руса жена, загледана в безпределната шир на морето, скита като обезумяла по брега. Често нощното спокойствие се разсича от нечовешките викове:
- Андрей, Андрей!…
И пак се възцарява тишина.
Вятърът все още продължава да дипли водната шир, а луната - спокойно плакне образа си…
——————————
в. „Световен фар”, г. I. бр. 16, ноември 1927 г.
