Недялко Чалъков

През 1978 г. посетих твореца в дома му на бул. „Хаджи Димитър” №16 в Михайловград (Монтана). Осемдесетгодишният композитор Дико Илиев прояви известното българско гостоприемство

Усетих все пак лекия му укор, че когато човек остарее, тогава хората се сещат за него. Може би имаше известно право този едър, снажен българин, вълшебник в музикалното изкуство и в звучните български ритми.

Малцина в България знаят неговото име, но почти всички слушат хубавите Дикови хора. Той живееше в сянката на славата.

Спомнете си „Дунавско хоро”. Няма българско сърце, което да не трепне, когато засвири духовата музика, както и при всички негови хора и маршове. В тях са втъкани непреклонният дух, силата, вярата и обичта на българина.

Художникът се стреми към багрите на земната красота, а композиторът - към звуковете, за да ги превърне в чудни мелодии. Дико Илиев е автор на знаменитите: „Наша гордост”, „Майско цвете”, „Сливенци при Драва”…

„Има творци, които са известни като имена - споделя журналистът Никола Намерански, - но малцина познават творбите им. Дико Илиев е от другата категория: неговите хора се свирят из цяла България, играят ги стотици хиляди българи и всички ги знаят за народни хора, защото са съвършени, сякаш са създадени от цял народ.

Шест десетилетия този човек свири и композира, дирижира и обучава млади музиканти. Овладял няколко музикални инструмента, композирал над 70 хора и маршове, китки и песни. Създал десетки духови оркестри в Северозападна България, обучил над 200 музиканти. Това е приносът му в музикалното дело”.

Възхитен съм от силната му и точна памет, от неговата духовитост и дарбата му на чудесен разказвач.

… Роден е през 1898 г. в с. Карлуково, Ловешка област. От дете е влюбен в музиката. Иска от баща си да му купи флигорна, в противен случай заплашва, че ще стане някъде музикант. Но получава крътък отговор: „Цигулар къща не храни”. Живее в бедно, многолюдно селско семейство.

За него друг път няма и тринадесетгодишен постъпва като ученик-музикант в духовия оркестър на 16-и пехотен Ловчански полк. Облича военна униформа. Учуден от неговото дарование, учителят го поздравява пред военния взвод.

Четиринадесетгодишен тръгва по пътищата на Балканската, а след нея - Първата световна война. Дико свири в духовата военна музика. Свири за атака. Шест години е по фронтовете. Младият даровит композитор се среща повторно с мизерията, нищетата и съчувства на гладния български войник, оголял, изнемощял и окъсан.

Там става автор на „Искърско хоро”, заглушило за първи път немските маршове. От там тръгва с въстаналата войнишка маса на път към София, за да свали царя. Войните са тъжното му минало, за които не иска да си спомня. Свидетел е на многобройни атаки и сражения, на хиляди паднали жертви…

След войната Дико Илиев постъпва на работа в оркестъра на Военното училише в столицата и свири в новосъздадената народна опера, където се поставят: „Травиата”, „Риголето”, „Аида”, „Фауст” и др.

По-късно се завръща със съпругата си Анастасия в родния край. Свири по сватби и кръщения, на празници. След първото му „Искърско хоро” се появяват: „Букьовското”, „Грънчарското”, „Самоковското”, „Веселият Иванчо”, „Селска душа”, „Майски цветя”, „Варненско хоро”, „Пробуждането на пролетта”, „Оряховски юнак”, „Игривата вдовица”, „Над Букьовци пролет”… Навсякъде, където композиторът и диригентът минава, оставя трайни следи.

През 1935 г. го сполетява нещастие. Умира петнадесетгодишната му дъщеря. В нейна памет създава хорото „Александрийка”.

През 1948 г. композиторът Дико Илиев е удостоен с офицерското звание капелмайстор на духов оркестър. Хората и маршовете му се свирят във всички военни полкове, но на композитора тогава не се обръща никакво внимание, дори се опитват на други автори да приписват негови творби.

Командирован в Сливен, за един ден той създава великолепния марш „Сливенци при Драва”, който цяло десетилетие не слиза от програмите на Радио София.

През 1950 г. сътворява рапсодията „Танц на жътварките” - едно от най-значителните произведения в българската музикална съкровищница. През това време се появяват и най-прекрасните му маршове.

„В тия години - пише Н. Намерански, - е създадено най-хубавото хоро на Дико Илиев „Дунавското”.

Това е истински хороводен химн на селската радост. Когато го слушаме, имам чувството, че милиони българи са се хванали за ръце и хорото се извива през цялата Дунавска равнина - от Белоградчишките скали до Добруджа.

Неговата мелодия напомня напева на узряла нива, разлюляна от вятъра, неговият ритъм - пляскането на дунавските вълни.”

Дико Илиев пътува от село на село, създава и ръководи десетки духови оркестри в много села - Хърлец, Букьовци, Крушовица, Софрониево, Селановци, Комарево… Хората го помнят с добротата, с великодушното и всеотдайно сърце, с благия му характер и общителност. И като изключително скромен човек.

Творчеството на композитора е неизмеримо по своята величина. Той до края на живота си е щастлив, че се играят неговите хора и ръченици, че ги наричат народни. Само един голям българин може да създаде такава музика, безсмъртна като духа на народа.

Два филма са заснети за човека и композитора Дико Илиев: „Блести златната тръба” и „Музика” с режисьор Георги Аврамов, които могат да изчезнат след години, но Диковите хора остават вечни.

За него Филип Кутев казва: „Музиката му е оригинална, жива и жизнена, свири се и ще се свири и играе, докато има българско.”