Георги Н. Николов

Като драми за нравствените крушения и висоти на човека в годините от средата на ХХ в. и в условията на „българския преход” определя Иванка Денева творбите, включени в сборника й „Енигмата на времето” (Изд. БП, С., 2016 г.).

Те са десет на брой: „Паметта на времето”, „Копнения”, „Покруса”, „Пансион на края на света”, „Отвъд чертата”, „Аутопсия на мъката”, „Владан и Баша”, „Противостояния”, „Гледецът на Бога”, „Покаяние”.

И взети заедно могат да бъдат оприличени на диалог с живия живот, словесно изтъкан в минорна гама. Или на палитра, полагаща върху платното тъмносивия, до черно, полутон на грапавата битност. От нейната неясна предвидимост Денева „заснема” и интерпретира ситуации.

Моделира съдби, прилични на прекъснат полет: готови всеки момент обречено да рухнат в уличния прах. Наднича в села, разграбени от ликвидационни комисии. В домове за стари хора, в психиатрични обиталища и край клошарските казани, но най-вече - в душите на своите герои.

В личната им драма, след като не са успели навремето да налучкат верния път. Така ориста им все повече заприличва на ронлива падина, в която човеците постепенно се свличат.

Хващайки се, докато стигнат до самото дъно, във всяка мимолетна надеждица или хубав спомен, скътан нейде в паметта им. Те всички по своему са грешни - едни с насилие над ближните, други - с изгаряща ревност.

С пасивност, с престъпване на закона и лично облагодетелстване, или опит да се задържат в лоното на обществото за сметка на други съдби. Има богаташи, има и неволници, станали такива по силата на независещи от тях обстоятелства.

Има хора на духа и люде, ръководени в делата си от явни атавистични подтици. И пак всички са в явен конфликт: с бедността и безизходицата, със законността, с моралните норми на съвремието, или със самите себе си.

Каквито и да са типажите на Иванка Денева в отделните драми - млади или стари, силни духом, или слаби и безволеви, те са поднесени пълнокръвно и убедително. Авторката несъмнено ги обича и вае силуетите им търпеливо и откровено, без излишно морализаторстване.

Без готови рецепти как е трябвало да постъпят, за да не провалят бъдещето си, любовта си, надеждите си. Впрочем, трудно е да кажем, че с редки изключения те имат бъдеще, празници и някакви конкретни въжделения.

А също - доколко съзнават, че са част от гражданската пирамида, макар в най-долния й градеж. Че са равноправни поданици на държава-мащеха, която ги е отписала и им е обърнала гръб. Запращайки слабите, немощните, възрастните в социални „домове”, прилични повече на наказателни учреждения.

А другите: сред равнодушния грохот на улицата, сами сред тълпата и също толкова непотребни както на нея, така и на себе си. Тръгнали към обезличаването си, след което ги чака само смъртта.

„Всъщност, знае се - разсъждава Младият мъж от „Владан и Баша” - че според еволюцията на човека са били нужни милиони години да се откъсне от първичната си форма на съзнание и физика, а сега - при този „преход”, който някои наричат с право „разграбване”, а той е всъщност „узаконено прехвърляне на собствеността от едни ръце в други” - човекът се връща нравствено отново към примитива си!”

В „Енигмата на времето” Иванка Денева отново доказва умението си да бъде вещ и тънък психолог. Способен не само да наблюдава и изучава търпеливо отстрани своите герои. А да се постави на мястото на всеки, като проникне дълбоко във вътрешния му мир.

Разгадавайки както мотивацията на световъзприемането му, така и взаимната връзка между миналото и настоящето на индивида. Изключително важна в израстването и формирането му, поставяна на изпитание при всеки трус на делника.

При всичките му негативни послания към дрипавата личност, че е отритната от себеподобните си и връщане назад няма. В други творби пък, като „Покаяние” - че в името на любовта както можеш да се бориш, така понякога трябва да отстъпиш и да се смириш.

Но навсякъде по редовете прозира истината, че всички ние, „нормални”, или „луди”, имаме право на човешко достойнство и никой овластен чиновник не може да ни го отнема. А къде е тънката граница между тези две състояния на умствената ни матрица?

Кой и от кого е упълномощен да „разпределя” хората в по-висша и по-низша категория? Това не е ли право единствено на Създателя, осеял планетата с мислеща материя? У нас пък защо има толкова неправди? Прекъсната ли е историческата памет, или е влязла в конфликт с модерното време? И наистина ли ни повелява то да се чистим с погнуса от себеподобните, изпаднали в нужда?..

Много са още въпросите, вплетени в драматургичните творби на Денева. Най-общо те гравитират между доброто и злото. В един обръч се въртят обречеността, слабостта, апатията, закъснялата гордост и повехналите надежди. Панорамата е тъжна, като всекидневната ни реалност.

Разказаното в страниците понякога свършва неочаквано и непредвидимо, подтикващо читателите към размисъл. Как бихме постъпили ние на мястото на героите и бихме ли допуснали да станем като тях.

Доколко са те подвластни на библейското прозрение „вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха”, или животът понякога дарява и прошка. Но личната максима на авторката е, че всеки е различен и трудно може да се намери правило, обхващащо безкрайните прояви на човешката същност.

Срещу тъгата и мрачните сюжетни постановки Денева противопоставя философията на също такива обикновени герои, каквито са и нейните страдалци. Хора от града, или запустяващото село, живели в различни политически епохи, загубили близки и нагледали се на всякакви „щедри” лозунги, далеч от последвалата реалност.

Привидно примирени в зрака на изтляващите им дни, те все са гръбнака на разединения народ. Носители на здравите патриархални добродетели, объхтани от тежък труд и запомнили броящи се на пръсти радости.

Повечето от потомците им са обречени да гонят празни химери, да са безработни и често да изпадат в омаята на лъскави заблуди. Дали ще се намери лек срещу заличаването на обществените добродетели, само времето ще покаже. Кога - авторката не се наема да каже и това е правилно.

Защото всичко у нас е забулено в тежко, мъгливо настояще и трябва да стане чудо, за да повдигне някой завесата към по-щастливи дни… Навсякъде пулсира достоверното описание, сякаш действието в творбите се развива в момента някъде около нас.

Техен общ фон е българската действителност, обогатена с исторически моменти от близкото минало. Не ще е пресилено ако кажа, че „Енигмата на времето” е книга за нашето събуждане и отрезвяване, че нещо у нас ще се промени от само себе си.

Наследството на уж промените, вече близо три десетилетия тегне като воденичен камък на мало и голямо. Едни заминават зад граница, други измират и след тях в празните къщи се настанява запустението.

Докога? Нека потърсим отговор в драмите от сборника на Иванка Денева. Там ще открием истини, които сега се правим, че не забелязваме…