Людмил Симеонов

Познавам поета Кънчо Великов повече от десетина години и се убедих, че той е не само сърдечен, широко скроен и верен приятел, но и безспорно талантлив български поет, който продължава да ме изненадва с всяка своя нова книга - което подсказва, че е неспокоен автор, постоянно търсещ и разширяващ своето тематично и жанрово пространство, стремящ се да използва различни художествени форми и средства.

Той е човек, преминал през драматични житейски изпитания, изпитал и изпитващ много съмнения и колебания, разочарования и възземания, но отстояващ правото си сам да стига до корена и смисъла на нещата.

Кънчо Великов е роден на 12.10.1942 г. в село Караисен, Великотърновско. Завършил е техникум по механотехника „Д-р Василиади” в град Габрово. Работил е в машиностроенето като шлосер, матричар, галванист и конструктор. Стихове пише от ранните си ученически години.

Негови стихове са излъчвани по БНТ и БНР. Участва със свои творби в литературни сборници и в повече от 20 антологии на българската поезия. Публикувал е поезия, есеистика и публицистика в централния литературен печат.

Автор на поетичните книги: „Битие” (1991), „Спасение” (1993), „Равновесие” (2000), „Преди съня” (2002), „Виното на залеза” (2005), „Росата на съня” (2007), „Благослов” (2007), „Седмият сезон” (2012), „И тече река…” (2013), „Дъждовен рефрен” (2014), “Отражения” (2015), „Горят разпятия” (2017) и др. Отделни негови стихове са преведени на сръбски, английски и португалски.

„Необходима ли е поезията днес? Човек е така устроен, че винаги ще има нужда от поезия, колкото и да е затънал в материална и духовна мизерия. Защото тя е онзи светъл лъч на надеждата, който пробива сивотата на битието ни.

За съжаление, днес в обществото надделява потребителският бяс и щението за повече и повече материални придобивки. Поезията обаче е онази Аркадия на възвишеното и красивото, към което човек винаги се е стремил.

Тя облагородява човешкия дух, изпълва го с любов към ближния, а нали това е най-висшето предназначение на литературата? Днес, когато сме свидетели как определени институции в държавата работят целенасочено за опростачването на българина с цел животът му да бъде сведен до първосигнално ниво, поезията е необходима повече от всякога.

Какво лично мен ме кара да пиша поезия? Едва ли може да се даде еднозначен отговор на този въпрос. Както на всеки човек, така и на мен не са ми чужди различни духовни и мисловни състояния. Това, което не съм успял да споделя със сродна душа, го споделям върху белия лист. А иначе поводите да се напише едно стихотворение са много и различни.

Поезията е особено състояние на духа, тя е магия! Не можеш да отминеш безразличен край красотата или да премълчиш една неправда. Често и природните дадености ваят различните човешки състояния.

Например в един ослепително красив залез след дъжд има толкова много красота и подчертана мъдрост! В такива мигове забравяш битовите и личните си проблеми. В този смисъл поезията е тази, която ни спасява от баналностите на ежедневието.”

„Днес немалко автори пишат само срещу добро заплащане. За свое оправдание те изтъкват довода, че тази „музика” се харесва от мнозинството. Не бих направил такъв компромис със себе си, още повече, че досега не съм си вадил хляба с писане на поезия.

Изданията, в които съм публикувал свои стихове, отдавна не изплащат хонорари. Книгите, които съм издал, подарявам на съмишленици и приятели или на хора, които имат отношение към света на Словото.”

„Големият Христо Фотев беше казал: „Оскърбително е само да си талантлив”. В многообразието на живота има изумително талантливи личности. Талантът е едва ли не присъщ на всеки човек, защото Творецът е заложил в нас частица от своята божественост. Друг е въпросът доколко сме успели да я открием.

Що се отнася до Христо Фотев - този невероятен поет с огромна въздействаща духовна сила, мога само да кажа, че зад тези думи прозира отговорността на таланта. Талантливият трябва преди всичко да бъде човек с главна буква и да твори добро. Той е длъжен да запази убежденията си въпреки посоките на вятъра.

Според Атанас Далчев българската литература е богата на таланти, но бедна откъм характери. Мисля, че истинският творец е неподвластен спрямо конюнктурата и остава искрен към себе си и преди всичко към словото, което създава.”

„Възможно ли е  обаче големият, стойностният творец да бъде същевременно „малък” човек? Това, че е отворен за болките на другите, не го принизява, тъкмо напротив - струва ми се, че той би трябвало да бъде широко скроен като човек.

И тук ми се иска да цитирам Хайне, който казва, че пукнатината на света преминава през сърцето на поета. Ако един автор е  „малък” човек, ако той е  ограничен или му липсва морал, той просто не може да бъде голям и значим като творец.”

„Както мнозина други автори, така и аз живея и творя в  провинцията. Трудностите да се реализира един творец извън столицата идват от факта, че поради финансови причини той няма възможност да посещава премиери на книги и да участва в литературни четения, каквито най-често се организират там.

Струва ми се, че и по-трудно в провинцията се намират средства за издаване на книги. От друга страна, “провинциалният” автор е облагодетелстван от това, че живее до незабравимия свят на своето детство, до земята и хората, сред които е израснал и това го зарежда с идеи и желание за творчество. А един поет се реализира най-добре чрез Словото, ако му служи честно и всеотдайно.”