Янко Димов

МЪЛЧАНИЕ

На Георги Джагаров

Познавам вашето мълчание, поети.
Във него болка и надежда свети.
Така мълчат самотните вулкани,
обгърнати в безветрие, огряни
от безметежна сребърна луна…
Но е измамна тази тишина!

Там някъде дълбоко под земята
във тъмни бездни огънят се мята,
там бурята клокочи, стене, блъска
в сърцето с дива страст и ярост лъвска,
там лавата кипи от светла радост
или от мъка зла набира градус,
набира смелост, сила, висота…

И в някой ден, незнаен за света,
но неизбежен, тя с юмрук червен
ще смаже доброволния си плен.
Тя ще разкъса обръча си тесен,
ще полети навън със порив бесен,
ще разруши представите ни с трясък
и нейният неподозиран блясък
ще озари далечния ни път!

А видимо вулканите мълчат…

***

Реши ли, че животът по е хубав,
когато е несъвършен и кратък,
човек е по-добре да се погубва
с хазарт, със алкохол и тъй нататък,
отколкото например да живее
с една Венета, после на коляно
да й напише, че обича нея,
но след отечеството поругано;
отколкото в делата комитетски
да се забърква с хъшове, с комуни
и да превзема кораба „Радецки”,
рождения си бряг, за да целуне.

О, по-добре с певачка букурещка
години по шантаните да броди,
отколкото кесията си тежка
да подари ей тъй - на ползу роду,
да вдигне храм, школо или аптека,
да учи талантливите момчета,
а той от охтика полека-лека
незнаен да угасва по мазета.
Реши ли, че животът по е хубав,
човек е по-добре…
И тъй нататък.

Но вечно има силно кой да люби
и кой да мрази силно.
Без остатък
съблазните красиви да изскубва
от своето сърце
и не на завет
с такива работи да се погубва,
каквито род и чест обезсмъртяват.