Юлий Йорданов

Я ми кажете изкачвали ли сте се в зноен летен ден планината и в туристическата ви манерка водата да не е останала ни капка? А някъде там на високото усещате със сетивата си как бълбука извор с кристална студена вода!

Ей, в такова положение изпаднах, когато четях книгата на Стела Илиева „Отхвърлени”. Текстът със своята емоция дотолкова ме пресуши и изцеди читателската ми мощ, че се чувствах обезсилен.

Казвах си: „Ще прочета този епизод и ще си поема дъх, за да утоля жаждата” Ама, хе така се случваше, че следващият до толкоз беше завързан, та не ме оставяше за миг и очите ми не искаха да се отделят от белия лист.

Струва ми се, че е редно още в началото на тия ми размишления да заявя на любезния читател, че нямам никакви намерения да величая или охулвам тази авторка. Защото по природа съм скъперник както на комплименти, така и на хули. Пък при всичко не я познавам добре - чел съм само нейната книга „42 дни живот”, което ми е недостатъчно, за да формирам своя критерий за нейното перо.

Всъщност това е вторият текст, написан от нея, който попада в полезрението ми. Няма да съм искрен, ако не споделя, че още първата страница на ръкописа грабна и завладя съзнанието ми, па даже и всяка фибра на съществуването ми.

И… бях носен на крилете на любопитството ми какво ще стане с оная „…прашинка, която бавно придоби форма на петно, а после прие очертания на дребно женско тяло”.

А че то имаше какво да става, наистина предстоеше и пред погледа ми се разиграха събития, които ме грабваха, издигаха ме нагоре или ме спускаха надолу по скалата на своята емоционалност.

Ей-така, се озовах лице в лице с основния персонаж на повестта - Майка А’ида. Фактически тя ме сграбчи със съсухрената си ръка и ме отведе век и половина назад във времето, когато аз и три поколения преди мене не сме били даже в „Проектантска организация”.

А това, както се досещате, е епохата на мрачния тираничен диктат на османлиите, завоювали и разпореждали се като на своя бащиния със земите и народа на Аспарухова България. И тогава, изключвайки омразните тиранични управници, най-обикновените българи, османци и цигани са живели в сговор.
Даже има немалко свидетелства за истинска междуетническа толерантност.

Погледът ми внимателно следеше текста, а аз се мъчех да се откопча от жилавата костеница на бабичката А’ида, ама безуспешно. И тя ме превърна от читател в неволен свидетел - очевидец, за да не кажа пряк участник в повествованието. Е-е-е, как мислите - кому дължа това дадено ми право? Не се чудете - на Стела Илиева, естествено!

Защото тази млада - бих казал прохождаща с бързи крачки белетристка - с перото си ме омая. Четях - не! - изпивах с очи текста - и в съзнанието ми зрееше желанието широко отворените ми зеници да не откъсвам от него.

И още нещо - де да знам защо, но имах усещането, че емоционално се върнах три и кусур десетилетия назад в годините, когато четях романа „Левски” на родената в моя град писателка Яна Язова. Разбира се, далеч съм от мисълта, че между двете пишещи дами има знак за равенство. Но… все пак налице е някакво писателско родство. Вярно - стилът е различен, ала епохата е една и съща, а ъгълът на развитието на фабулата - разнолик.

Ха, сега де? Защо е така? - бъхтя мозъчните си гънки и… се сетих една мисъл на Умберто Еко. „Творбите на майсторите от предишните векове се представят като образци на идеалното изкуство.” Брей, колко вярно го е казал този мъдрец - наш съвременник. То изкуството да разказваш си е майсторлък - независимо дали си под или над „попрището жизнено средата”.

Чета повестта „Отхвърлени” и се улавям за детайлите. Вглеждам се в тях един по един и пред мене се изпречва монолитният образ на главната героиня. Ех, колко неимоверни усилия е вложила Илиева, за да го нарисува плътно без излишни щрихи или грим!

И ние четящите виждаме Майка А’ида във всяка една ситуация: бабува раждащо се българче, лекува болни, сваля магия, разтушва междуличностни пожари! И, рисувайки със словесни краски нейния портрет, си проличава огромната доза любов на авторката към своята героиня.

Впрочем, тези зависимости си проличават в приложените творчески похвати, защото Стела Илиева ни въвежда в цял паноптикум от образи. Едни предадени в пълнота, други - по-схематично, трети пък - съвсем графично щрихирани. Всичките са в общия ансамбъл, допринасящ за пълноценното развитие на фабулата.

Нека си го кажа директно: в повестта образите са нарисувани в движение, дишащи, живеещи, обичайки и мразейки пълнокръвно. Носители са на чисто човешки добродетели, но и на рецидиви Авторката е успяла по недвусмислен начин да разкрие пред любопитните си читатели и нещо друго - различното лице на любовта - споделена, щастлива, красива, но и отхвърлена, нещастна.

Убеден съм: в това е кодирана силата на тази книга - пореден опус на вековечната битка между доброто и злото.

В хода на сюжетното разгръщане забелязвам интересни преходи във времето: да кажем от етажа на невинността към етажа на греховността, че защо не от осветения етаж към приглушения. И от наивния към смирения…

И тук ми се струва се появява нещо, което съм забелязал при Маестрото Валери Петров „Всички гледат породата,/ търсят расови белези,/ а пък има в природата/ удивителни мелези./ Тъй че, както при хората,/ приятелче мое,/ и при нас е по-важно,/ сърцето какво е.”

А сърцето на Стела Илиева е отдадено на своите герои. Даже ще добавя цялостно отдадено. Нищо, че в „Отхвърлени” става дума за проза, а не поезия.

Какво? Не вярвате ли?! Та те са нарисувани плътно, подробно, даже кинематографично на повечето места. Читателският поглед улавя и най-малката подробност, ама не просто улавя, а засмуква. Толкова дълбоко, че накрая едва успява да се измъкне, а самото четене като че ли е продължило цяла вечност, но… така и не е почувствано как изтича времето.

И… заради тази особеност повестта условно може да определя като повест-филм - силно сгъстен и наситен. Ама защо си мисля, че читателят фокусира камерата? Тя върви от подробност към подробност - не остава нищо незабелязано - пред героя, зад героя, около героя, даже влиза и в него. Тези ефекти са различни, но и доста сходни. Общото между тях е, че са следствия на един и същ похват на разказвача - кинематографичността.

Стела Илиева прилага притчово-митологичния подход на изражение. Действието в пространството е конкретизирано, присъства, но така, че без да се натрапва. Център на разказаното е не външната действителност, а антиподното - концентрацията във вътрешния мир на героите.

Многобагреният език с кадифена стъпка се промушва, приплъзва и се разтваря в подкожието им, разкривайки най-фините нишки на неизречените им мисли, на неизкачените им коти. Разказът е точно фиксиран и като физическа наличност, и като излъчване на героите. Погледът усвоява Другия до най-деликатните подробности. Камерата e максимално приближена с широко отворен околяр.

Впечатляващо е - в хода на повествованието героите се променят многократно, което още повече държи читателя внимателно да следи техните думи, решения, постъпки. И някак всяка логика се размива, образите се сливат, погълнати от прекрасната мистериозност на епохата.

Само, за да очарова окончателно читателя с прокрадващите се из повестта като тънка нишка образи, с непредвидимостта на съдбата и думите, които ни отвеждат чак до последното небе.

Защо е така ли? Защото както споделя Илиева, произведението е художествена измислица. Поради това не би следвало да се търси историческа съпоставимост с конкретиката на фактите, а единствено историческа съпоставимост с времето, в което се развива действието.

Селото не съществува реално и затова никъде не е цитирано име. Град с пристанище, също не е цитиран като име, поради същата причина. Единствено става ясно, че действието се развива в село, през две села от град с пристанище.

Това е чисто географски днешното Бургаско езеро, със старо име Кьорфес, се доближава като описание, но следва да се има предвид, че тогава езерото се е вливало в морето и е било солено-сладко. Към днешна дата езерото е напълно сладководно, защото е изградена преграда и е отделено от морето.

Несъмнено авторката си е направила доста труд да прочете планина източници, въвеждащи ни в началото на деветнайстия век, където срещаме герои с различна етническа и религиозна принадлежност, концентрирани в събирателния образ на главната героиня.

Никак не е случайно: „…има моменти, в които описвам бита и християнската вяра на населението по тези земи, а именно: на бебето се чете чиста молитва в църква и се уговаря кръщавка и погребение, със свещеник - твърди Илиева. - Всичко, което касае живота на турците, е изнесено като развитие в Истанбул и е представено като спомени в съзнанието на героинята. Предвид това, че се прокарват идеи да се внушава, че робство не е имало, от текста става ясно, че християните са били поробвани, но идеята е да се покаже, че както днес, така и тогава (вероятно) има региони, където хората живеят заедно без напрежение по етнически съображения, защото в днешно време това е една доста наболяла тема.”

Да, така е! - Темата наистина е наболяла, но съвсем зловредно насищана от безотговорни люде, облечени във власт. Затова смело може да се каже, че с третата си книга - повестта „Отхвърлени” - Стела Илиева слага пръст в раната, за да заздравее.

Всъщност, този белетристичен опус е чудесен сюрприз за читателя, с който тя категорично заема подобаващо място в съвременната българска литература. Без съмнение повестта е сериозен исторически-художествен текст, пренасящ ни в най-мрачните за България времена, за да възкреси от тъмнината светлите образи на ренесансовия българин.